Решение № 179 от 21.04.2011 г. на ВКС по н. д. № 1150/2011 г.

Решение № 179 от 21.04.2011 г. на ВКС по н. д. № 1150/2011 г., I н. о., НК, докладчик съдията Евелина Стоянова Производството е по реда на глава тридесет и трета на НПК, образувано по искане на осъдената В. Д. П. за възобновяване на наказателно дело- внохд № 718/10 г. по описа на Окръжния съд - гр. Пазарджик Възразява се, че са налице всички основания по чл. 348, ал. 1 НПК и се иска оправдаване по възведеното обвинение или връщане на делото за ново разглеждане. Пред ВКС искането се поддържа от защитниците на осъдената. Гражданските ищци не вземат участие в касационното производство, а прокурорът при Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на направеното искане. За да се произнесе ВКС, I-во наказателно отделение, взе предвид следното: С решение № 225 от 06.12.2010 г. по внохд № 718/10 г. Окръжният съд - гр. Пазарджик потвърдил присъдата на Районния съд - гр. Пазарджик, постановена по нохд № 873/10 г., с която подсъдимата П. е осъдена на основание чл. 210, ал. 1, т. 5, във връзка с чл. 209, ал. 1, чл. 26, ал. 1 и чл. 54 НК на две години лишаване от свобода с отлагане изпълнението на наказанието за срок от пет години. На основание чл. 67, ал. 3 НК съдът постановил, в изпитателния срок, подсъдимата за изтърпи пробационна мярка - задължителна регистрация по настоящ адрес при честота на явяване два пъти седмично. Наред това подс. П. е осъдена на основание чл. 45 ЗЗД да заплати обезщетения за причинени имуществени вреди, както следва - в полза на П. С. - 5 179,90 лева и в полза на И. К. - 13 299,64 лева. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка, ВКС, I-во наказателно отделение установи: Искането е допустимо, тъй като е направено от лице, имащо право на това, в законоустановения шестмесечен срок, касае съдебен акт, непроверен по касационен ред. Разгледано по същество, е неоснователно, тъй като не са допуснати нарушения по чл. 422, ал. 1, т. 5, във връзка с чл. 348, ал. 1, т. т. 1-3 НПК. Наличието на релевираните касационни основания се основава с доводи, както следва - обвинителният акт не е изготвен в съответствие с изискванията на чл. 246, ал. 2 НПК; в мотивите на първоинстанционната присъда липсват съобразителна част и правни съображения; установените фактически положения не разкриват признаците от обективна и субективна страна на престъпния състав по чл. 210, ал. 1, т. 5, във връзка с чл. 209, ал. 1 НК; налице са гражданско-правни отношения; не е настъпила вреда; неправилно е приложението на чл. 67 НК. Възраженията, свързани с обвинителния акт и мотивите на присъдата са били поставени на вниманието на въззивния съд, като същият е изпълнил задължението си, по чл. 339, ал. 2 НПК, да им даде отговор - л. 26 от мотивите на решението. Изложените съображения, предопределили отхвърлянето на същите възражения като неоснователни, не се оспорват от осъдената и защитата й, изцяло се споделят от ВКС, като не е необходимо преповтарянето им. Обвинителният акт не е изготвен в нарушение на изискванията на чл. 246 НПК, а мотивите на присъдата не дават основание да се приеме, че липсват съобразителна част и правни съображения. Решението на ПОС се основава на пълно, обективно и всестранно изследване на всички правно значими факти и обстоятелства, включени в предмета на доказване, в кръга по чл. 102 НПК. Събрани са възможните, относими доказателства от различни по вид доказателствени източници, приети са заключения по графическа и почеркова експертизи. Пострадалите и подсъдимата са заели диаметрално противоположни позиции, като е достатъчно само да се посочи, че последната е отрекла да познава св. С., както и това да е имала каквито и да било контакти с двамата пострадали, още по-малко, да е получава парични суми от тях. Тъкмо това е предопределило и предприемането на мерки за проверка на показанията на пострадалите и обясненията на подсъдимата, изразили се в разпити на други свидетели, назначаването на почеркова експертиза. Тук е мястото да се вземе отношение по това, че защитата на осъдената придава по-голямо значение на заключението на последно посочената експертиза. Фактите от кръга по чл. 102 НПК могат да бъдат установявани чрез всички предвидени в закона доказателствени източници. Безспорно е установено, че ръкописен текст, дата и подпис за "получател" в разписката, на името на св. С., са положени от осъдената П.. Обстоятелството, че не е установено осъдената П. да е автор на подписа на мястото на управител в договора от 30.09.2008 г., представен от св. С., не налага друг извод за взаимоотношенията между последния и П., различен от направения от въззивния съд. Събраните доказателства, поотделно и във взаимната им връзка, са били анализирани внимателно, адекватно на обективното им значение. ВКС намира, че при възприетите за установени фактически положения, материалният закон е приложен правилно. Осъдената е осъществила признаците от обективна и субективна страна на престъпния състав по чл. 210, ал. 1, т. 5 НК, тъй като е формирала невярна представа у пострадалите относно намерението и възможностите й за уреждането на американски визи, преследвайки набавянето на имотна облага за себе си, като с това им причинила имотна вреда. Създадената невярна, погрешна представа за определени факти и обстоятелства, са мотивирали пострадалите да се разпоредят с инкриминираните по делото пари, като към момента на предаването им за тях е настъпила установената по делото вреда, като законосъобразен е изводът, че тя е в "големи размери". Наличието на разписка и запис на заповед, съответно в полза на св. С. и св. К., не дават основание за друг извод. Възможността последните да защитят имуществените си интереси и посредством гражданско-правни способи, не елиминира факта на настъпилата в патримониума им вреда. Наложеното на осъдената наказание не е очевидно несъответно по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК. При липсата на многобройни и изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, наказанието правилно е индивидуализирано в рамките на предвиденото от закона. Съдът по същество, като е установил, че за поправянето на дееца, не е необходимо ефективното изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода, при наличието и на формалните изисквания по чл. 66, ал. 1 НК, е имал основание да отложи изпълнението на наказанието. Защитата на осъдената счита, че съдът е нарушил закона, като е надхвърлил срока на продължителност на пробационната мярка по чл. 42а, ал. 2, т. 1 НК, определен в чл. 42а, ал. 3, т. 1 НК. Възражението е неоснователно. По силата на чл. 67, ал. 3 НК, когато отложеното наказание лишаване от свобода е не по-малко от шест месеца, съдът може да постанови една от пробационните мерки по чл. 42а, ал. 2, т. т. 1-4 НК през изпитателния срок. В настоящият случай съдът е постановил в изпитателния срок, определен по реда на чл. 66, ал. 1 НК, осъдената да изтърпи пробационната мярка по чл. 42а, ал. 2, т. 1 НК, при честота на явяване два пъти седмично. След последното изменение на чл. 67, ал. 3 НК със ЗИДНК, публикуван в Дв. бр. 27/2009 г., свързано с чл. 223, 228 и 260 от Правилника за прилагане на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ППЗИНЗС), разликата между наказанието "пробация" и мерките за пробационен надзор е ясно изразена. Пробационните мерки по чл. 42а, ал. 2, т. т. 1-4 НК могат да бъдат елемент от наказанието "пробация", доколкото последното е съвкупност от мерки за контрол и въздействие без лишаване от свобода, които се налагат заедно или поотделно, или могат да бъдат самостоятелна мярка за пробационен надзор. Като част от съвкупността по чл. 42а, ал. 1 НК, респ. като вид наказание по чл. 37, ал. 1 НК, тяхната продължителност е определена изрично от закона - чл. 42а, ал. 3 НК, а като самостоятелна мярка за пробационен надзор - е в пряка зависимост от размера на изпитателния срок, определен по реда на чл. 66, ал. 1 НК. В последният случай пробационната мярка е средство за контрол, въздействие и възпитание върху осъдения, в рамките на определения от съда изпитателен срок, идентични по предназначение с тези по чл. 67, ал. 1 и 2 НК, като на съда е предоставена възможност да прецени необходимостта от вземането на такава мярка, но не и да определя срок, различен от този, в който тя следва да се осъществява. В подкрепа на казаното дотук е и това, че ако до изтичане на определения от съда изпитателен срок, условно осъденият не изпълнява без основателна причина определената му по реда на чл. 67, ал. 3, пробационна мярка, съдът може да я замени с друга или да постанови да изтърпи изцяло или отчасти отложеното наказание лишаване от свобода. При тези съображения ВКС не установи основания за възобновяване на наказателното производство, поради което и на основание чл. 424 НПК