Решение № 609 от 08.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 166/2026 г.

Производство по 290 ГПК. Образувано е по касационни жалби на С. П. Ч., чрез адв. Д. и на Ч. С. А., и М. Ц. А., чрез общия им пълномощник адв. Д., против решение № 906 от 26.06.2025 г. по гр. д. № 192/2025 г. на Апелативен съд – София (АС – София), 16-ти граждански състав. В жалбите са изложени оплаквания за недопустимост на въззивното решение, както и за неговата неправилност поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Ответникът по двете жалби – „Дирак - Д“ ООД, ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] в писмения отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК ги счита за неоснователни. В съдебно заседание дружеството не се представлява и не изразява становище. Предмет на разглеждане са жалби на ответниците в производството срещу посоченото въззивно решение в частта, в която е допълнено по реда на чл. 250 ГПК въззивно решение № 525 от 28.04.2025 г. по гр. д. № 192/2025 г. на АС – София, в частта за потвърждаване на решение № 4763 от 07.08.2024 г. по гр. д. № 902/2022 г. на Софийски градски съд в частта за осъждането на ответниците С. П. Ч., Ч. С. А. и М. Ц. А. да заплатят на ищеца „Дирак – Д“ ООД суми (първият 14 000 евро, а вторият и третата общо 13 440 евро) за получена площ в обекти от сграда, надхвърляща договорения размер на обезщетението, следващо им се срещу учреденото от тях в полза на дружеството право на строеж, по искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД (предявени като частични) с присъждане на законната лихва върху сумата на съответната главница, считано от датата на предявяване на исковете – 28.01.2022 г. до изплащането. Въззивният съд е постановил исканото от ищеца допълване на решението си в частта на законната лихва върху паричното вземане по чл. 79, ал.1 ЗЗД с горния характер за времето от датата на предявяване на частичните искове до изплащането като е приел, че с постановения от него основен съдебен акт не се произнесъл по целия предмет на спора, с разглеждането на който е сезиран. Разяснил е, че част от спорния предмет е и искането на ищеца за присъждане на изтеклата лихва върху главниците (паричното вземане), за времето след предявяване на исковете. Позовал се е на решение № 3405/03.07.2024 г. по гр. д. № 1536/2023 г. на ВКС, III г. о., че по законната лихва, макар и да е законна последица от уважаване на иска, следва да има изричен диспозитив в случаите, когато ищецът претендира такава. Счел е да са налице предпоставките за допълване на основното въззивно решение в посочената му част и поради факта, че първоинстанционното решение е било обжалвано от насрещните страни по спора, а не само от ответника. За да направи извод за основателност на искането по чл. 250 ГПК, решаващият състав на втората инстнация е приел, че е сезиран с частични осъдителни искове за парични суми, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чието заплащане се е претендирало ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане. Установил е също, че обжалваното пред него решение на първостепенния съд не съдържа произнасяне по искането за законна лихва върху така претендираните суми. С определение № 2824/28.05.2026 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – поради вероятност допълнителното въззивно решение да е процесуално недопустимо като произнесено при пропуск на първоинстанционния съд да се произнесе по искането на ищеца за присъждане (прибавяне) на изтекли лихви върху претендираната главница по чл. 79, ал. 1 ЗЗД след предявяване на исковете и при пропуснат срок за допълване на това съдебно решение. По приложението на чл. 214, ал. 2 ГПК е създадена трайна съдебна практика на ВКС, според която прибавянето на изтекли лихви след предявяване на иска не се смята за увеличение, поради което това искане може да бъде заявено и след сроковете по чл. 214, ал. 1 ГПК във всеки един момент в хода на първоинстанционното производство по делото до приключване на съдебното дирене (чл. 149, ал. 1 ГПК). Според действащия процесуален закон (ГПК, в сила от 1.03.2008 г.) след приключване на съдебното дирене, в устните състезания по делото страните излагат становището си по фактическите и правни доводи, въведени в хода на производството, без да могат да въвеждат нови искания, да изтъкват нови факти или да представят нови доказателства – чл. 147 ГПК, поради което искане за присъждане на изтекли лихви не може да бъде въведено нито с устните състезания, нито в писмена форма, представена в определен от съда подходящ срок при условията на чл. 149, ал. 3 ГПК – вж. така решение № 474 от 14.01.2013 г. по гр. д. № 1499/2011 г. и решение № 316 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 4787/2016 г., и двете по описа на ІV г. о. на ВКС. По касационните жалби. Основателен е касационния довод на всеки от ответниците, че обжалваното решение на въззивния съд, постановено по реда на чл. 250 ГПК, е процесуално недопустимо. Макар и заявено в исковата молба – т.е. включено в предмета на делото, по искането за присъждане на законни лихви липсва произнасяне от първостепенния градски съд. Не е поискано с нарочна молба и в срока по чл. 250, ал. 1 ГПК допълване на постановеното първоинстанционно решение в частта относно прибавянето на изтеклите лихви върху претендираните суми след предявяване на осъдителните искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Изтеклите лихви върху главниците са останали извън предмета на делото и пред въззивния съд, поради което неговото основно решение обективира произнасяне по цялото заявено искане за съдебна защита. При тези факти, единственият процесуален способ да се иска присъждане на изтекли лихви след предявяване на исковете, е предявяване на отделен, самостоятелен иск с уточняване на неговия размер и период, и внасяне на дължимата държавна такса. Ето защо, искането на ищеца „Дирак – Д“ ООД за присъждане (прибавяне) на изтеклите лихви върху претендираните главници по чл. 79, ал. 1 ЗЗД е извън предмета на делото, поради което допълването на основното въззивно решение в този смисъл, е недопустимо. Като е разгледал молбата по чл. 250 ГПК – за допълване на основното решение, и я уважил с обжалваната част от решението от 26.06.2025 г. по гр. д. № 192/2025 г., АС - София е постановил недопустим съдебен акт, който следва да се обезсили. При този изход на делото ответното по жалба дружество дължи на касатора Ч. С. А. сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция, за което е представен списък по чл. 80 ГПК. Те възлизат в общ размер на 531. 34 евро и се удостоверяват от приложените квитанции за платени д. такси и договор за правна защита и съдействие от 23.09.2026 г. Воден от горното, Върховен касационен съд, III г. о.,