Решение № 109 от 12.2.2024 г. на ВКС по н.д. № 20248002200005/2024 г.

Касационното производство е образувано на осн. чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на защитника на подсъдимия Я. В. А. срещу решение № 81/30.10.2023г. по внохд № 17/23г. по описа на Бургаски апелативен съд. В жалбата се претендират всички касационни основания. Твърди се, че въззивният акт е постановен при съществени процесуални нарушения, изразяващи се в неправилен анализ и оценка на доказателствените материали и неотчитане на обстоятелствата, че използването на платежният инструмент се е осъществило по общото решение на подсъдимия и св. М., Х. и З.. Изтъкват се съображения, че подсъдимият не е единственото лице, използвало банковата карта. Поставя се акцент на оценката на видеотехническата експертиза, като се оспорва доказателствената й стойност. Отправя се оплакване за правилното приложение на материалния закон, като се претендира малозначителност на деянието по чл. 9, ал. 2 от НК. С този довод се иска отмяна на атакуваното решение и оправдаване на подсъдимия. В съдебно заседание на касационния съд подсъдимият и защитника, редовно призовани, не се явяват. В молба защитникът заявява, че поддържа изцяло доводите в касационната жалба и искането за оправдаване на жалбоподателбя поради малозначителност на извършеното деяние. Прокурорът намира касационната жалба за неоснователна, а решението - предмет на касационна проверка - за правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите в жалбата, изложените от страните съображения и извърши касационна проверка в пределите по чл. 347 НПК, намери следното: С присъда № 62 от 03.12.2022 г., постановена по нохд № 819/2022 г. Бургаският окръжен съд признал подс. А. за виновен в това, че на 23.07.2021 г. в гр. Приморско, обл. Бургас, в условията на продължавано престъпление, използвал платежен инструмент – дебитна карта с № 557477******3808, издадена от "***" АД на Т. В. Я., без съгласието на титуляра, като извършил четири плащания на обща стойност 176, 78 лева и деянието не съставлява по - тежко престъпление, поради което и на основание чл. 249, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го осъдил на 10 (десет) месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 350 лева. На основание чл. 66, ал. 1 от НК отложил изтърпяването на наказанието лишаване от свобода за изпитателен срок от три години. С първоинстанционната присъда на подс. А. били възложени разноските по водене на делото в размер на 65, 05 лева, представляваща направени в досъдебното производство разноски по делото. По жалба на подсъдимия било образувано внохд № 17/23г. по описа на Бургаският апелативен съд. С атакуваното пред настоящата инстанция въззивно решение, апелативният съд упражнил правомощията си по чл. 337, ал.1, т.1 и чл.338 от НПК, като изменил първоинстанционната присъда, в частта относно наказанието и го намалил, както следва - наказанието от 10 (десет) месеца лишаване от свобода на 5 (пет) месеца лишаване от свобода, а наказанието „глоба“ от 350 (триста и петдесет) лева на 100 (сто) лева. В останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена. Касационната жалба е срещу съдебен акт по чл. 346, т. 1 НПК, депозирана е в законоустановения 15 - дневен срок от съобщението за изготвяне на въззивното решение и е допустима. Разгледана по същество е основателна. Преди всичко, следва да се посочи, че приетата от съдилищата фактология е резултат на процесуално безупречна дейност по събиране и оценка на доказателствения материал. Подробно развитите в касационната жалба оплаквания на практика преповтарят съображенията във въззивната жалба, а на тях апелативният съд е дал убедителен и задълбочен отговор. Оспорените от защитата фактически изводи относно авторството на част от изпълнителните деяния, включени в общата продължавана престъпна дейност не са последица от превратно и избирателно интерпретиране на доказателствената съвкупност. Въззивният съд е утвърдил извода на първия съд, че именно подсъдимият е лицето, което фактически е използвало чуждия платежен инструмент във всичките (общо 4 на брой) плащания, макар и по съвместното решение на компанията, с която е бил на море и която е включвала освен него и св. В. П., К. З., В. М. и С. Х.. Правилно съдът е посочил, че доказателствените източници не само са достатъчни, но и са напълно еднопосочни по тези въпроси. Дадената оценка за достоверност на показанията на св. П., З., М. и Х., както и на обясненията на подс. А. пред първоинстанционния съд (с характер на самопризнание), не търпи критика, тъй като в аналитичната дейност на решаващия съд не се съзират процесуални пропуски. Действително, съдът не е бил особено прецизен в оценката на видео - техническата експертиза, от една страна посочвайки, че й отделя специално внимание, а от друга страна – приемайки, че тя е без доказателствена стойност, предвид невъзможността за провеждане на лицево - идентификационно изследване. Независимо от това, изводите по решаващите за отговорността на дееца обстоятелства – авторство, време, място и начин на осъществяване на деянието, предмет, са основани на детайлен анализ на безпротиворечив доказателствен материал. При така изложеното настоящият съдебен състав не установи да са допуснати нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, които да обуславят отмяна на съдебния акт и връщане на делото за новото му разглеждане на въззивния съд. На следващо място, възражението за наличие на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК е основателно. С осъждането на подсъдимия е допуснато нарушение на материалния закон и то поради това, че деянието е явно незначително по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК. Апелативният съд не е приел доводите във въззивната жалба за малозначителност на деянието, макар и да е упражнил правомощието си да коригира наказанието в по -нисък размер. За да обоснове признака „обществена опасност“ на престъпното деяние съдът основно се е позовал на формалния характер на престъплението по чл. 249, ал. 1 от НК, чиято обществена опасност допълнително се завишава при настъпили вреди; на обстоятелството, че подсъдимият четирикратно е използвал чуждата банкова карта без съгласието на титуляра й; че се касае за продължавано престъпление по чл. 26, ал.1 от НК; както и че в резултат на тези му се е стигнало до намаляване на паричната наличност в чуждата банкова сметка със сумата 176, 78 лева. Изтъкнатите съображения са в дисонанс със заявеното в мотивите принципно виждане, че „….дали определено деяние е малозначително се решава конкретно при съвкупна преценка на всички елементи на състава на даденото престъпление, като се отчитат характера на обекта на посегателство, степента, в която той може да бъде застрашен или засегнат, някои особени характеристики на дееца, които се отразяват на обществената опасност на личността му, възможните общественоопасни последици от деянието“. При преценката на степента на обществена опасност на осъщественото от касатора деяние, съдът напълно е пренебрегнал конкретните негови специфики, които еднозначно го определят като малозначително, поради явна незначителност на обществената му опасност. Извън съмнение, реализираното от подсъдимия поведение формално осъществява признаците на неправомерно ползване на 4 пъти на платежен инструмент, а с това – и признаците на състава по чл. 249, ал. 1 във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК. Наред с това обаче особеностите на престъпната проява разкриват минимално засягане на обекта на защита – чуждият платежен инструмент е намерен случайно от дееца на банкомата, поради забравянето му от титуляра, плащанията са извършени във времеви отрязък по-малък от час, при това преобладаващо за храна и в по-малка степен за бензин, за да се завърне компанията по родните си места. Общата стойност на извършените плащания в супермаркета и на бензиностанцията – 176, 78 лева е в значително по-нисък размер от размера на минималната работна заплата в страната. Сумата е възстановена още от досъдебната фаза на производството на титуляра и то изцяло по инициатива на касатора. Освен всичко посочено, сериозно са подценени и още две обстоятелства – мотивацията на подсъдимия, който действително сам е използвал чуждия платежен инструмент, но за задоволяване на нуждата от гориво и храна на себе си и на останалите четирима в компанията и, при това, след като е съгласувал действията си с тях и възрастта му. Към момента на деянието подсъдимият е бил 20 – годишен, възраст - близка до границите на пълнолетието и характеризираща се с известна социална и емоционална незрялост, както и недооценъчност на постъпките. С оглед на всички посочени обстоятелства са налице основанията на чл. 9, ал. 2 от НК за признаване на подсъдимия за невинен и оправдаването му по предявеното му обвинение по чл. 249, ал.1 във връзка с чл.26, ал.1 от НК. Предвид горните съображения, ВКС намери, че жалбата на подсъдимия А. е основателна, въззивното решение следва да бъде отменено, а подсъдимият – оправдан на осн. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НК. Предвид на гореизложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение