Решение № 11792 от 20.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6963/2025 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Поземлени отношения и комасация" към Министерство на земеделието и храните. Жалбата е срещу решение 13789 от 22.04.2025г., постановено по адм. д. 7538/2024г. на Административен съд София - град. С касационната жалба са релевирани доводи за касационни отменителни основания по чл. 209, т.2 и т.3 от АПК - недопустимост и неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Касационният жалбоподател прави искане за обезсилване на обжалваното решение и прекратяване на производството по жалбата на Винарна Старосел ЕООД срещу писмо изх. 70-4818/24.06.2024г., при евентуалност - отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго решение, с което да се отхвърли жалбата на Винарна Старосел ЕООД срещу писмо изх. 70-4818/24.06.2024г. Ответникът по касационната жалба Винарна Старосел ЕООД, чрез процесуален представител адв. Х. Панев, с представен отговор на касационната жалба доводи за нейната неоснователност. Моли тя да бъде оставена без уважение и да бъде потвърдено обжалваното решение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционният съдебен акт е недопустим. Предлага решението на съда следва да се обезсили, тъй като съдът се е произнесъл по акт, който не подлежи на съдебно оспорване. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл.211, ал.1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Производството пред административния съд е било образувано по жалба на Винарна Старосел ЕООД срещу писмо изх. 70-4818/24.06.2024г. на директора на Дирекция "Поземлени отношения и комасация" към Министерство на земеделието и храните. С него е отказано сключване на договор за реализиране на инвесиционното намерение по заявление на Винарна Старосел ЕООД с вх. 70-4818 от 07.10.2021г. до министъра на земеделието, храните и горите за учредяване право на временно ползване върху земя от държавния поземлен фонд на територията на с.Кранево, общ.Балчик, обл.Добрич за ПИ с идентификатор 39459.25.8 по КККР на с.Кранево, с площ 14,611 дка., по реда на чл.24 от ЗСПЗЗ. С обжалваното решение първоинстанционният съд е обявил нищожността на оспореното писмо изх. 70-4818/24.06.2024г. и е изпратил делото като преписка на министъра на земеделието и храните за разглеждане и произнасяне по реда на чл.24, ал.1 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ) и чл.59а от Правилника за прилагане на Закона за опазване на земеделските земи (ППЗОЗЗ). За да постанови този резултат съдът е приел, че атакуваното писмо притежава характеристиките на индивидуален административен акт по смисъла на чл.21, ал.1 от АПК, доколкото обективирало властническо волеизявление, с което е отказано сключване на договор за реализиране на инвестиционното намерение на дружеството. Съдът е счел, че при наличието на предпоставките на чл.59а, ал.3 вр. ал.2 от ППЗОЗЗ, органът следвало да сключи договор, с който се учредява право на временно ползване върху съответния имот от държавния поземлен фонд. Като отказвайки сключването му компетентният орган засегнал права и законни интереси на дружеството-жалбоподател. По същество административният съд е счел, жалбата за основателна. В тази насока съдът е приел, че съгласно чл.24, ал.1, изр.второ от ЗСПЗЗ компетентният орган да се произнесе по искането на оспорващия е министърът на земеделието. Затова оспореното писмо на директора на Дирекция "Поземлени отношения и комасация" към Министерство на земеделието и храните било издадено от некомпетентен административен орган. Освен това съдът е приел, че оспореният акт не е издаден в установената форма липсвали мотиви, наименование на акта, фактически и правни основания за издаването му, разпоредителна част, с която се определят правата и задълженията, начинът и срокът за неговото обжалване, поради което било налице отменително основание и по смисъла на чл.146, т.2 от АПК. Липсата на посочените реквизити представлявало и съществено нарушение на императивното изискване на чл.59, ал.1 и ал.2 от АПК за форма на акта, което нарушение в съвкупност с издаването на акта от некомпетентен орган, водело до прогласяване на неговата нищожност. Така постановеното решение е процесуално недопустимо, тъй като административният съд се е произнесъл по жалба, която е процесуално недопустима. Така е, защото оспореното писмо изх. 70-4818/24.06.2024г. на директора на Дирекция "Поземлени отношения и комасация" към Министерство на земеделието и храните не съставлява индивидуален административен акт по смисъла на чл.21, ал.1 от АПК, предвид следното: Оспореното пред административния съд писмо изх. 70-4818/24.06.2024г. е издадено по заявление на Винарна Старосел ЕООД с вх. 70-4818 от 07.10.2021г. до министъра на земеделието, храните и горите. С него Винарна Старосел ЕООД е поискало учредяване право на временно ползване върху земя от държавния поземлен фонд на територията на с.Кранево, общ.Балчик, обл.Добрич за ПИ с идентификатор 39459.25.8 по КККР на с.Кранево, с площ 14,611 дка., по реда на чл.24 от ЗСПЗЗ. Изричен или мълчалив отказ на административен орган е налице само тогава, когато искането до административния орган се отнася до издаване на индивидуален административен акт или до отказ на административния орган да извърши или да се въздържи да извърши определено действие, и то само когато органът има задължение да се произнесе по направеното искане. Задължението и правомощието на административния орган трябва да е нормативно предвидено, т.е. искането за издаване на административния акт следва също да е допустимо, тъй като само тогава се засягат признати права и интереси на заинтересованата от издаването му страна. В настоящия случай не е налице такава хипотеза. В приложимата нормативна уредба не се установява нормативно задължение на административния орган да се произнесе по така формулираното искане в заявлението на Винарна Старосел ЕООД. Учредяването на право на временно ползване върху земи от държавния поземлен фонд е законова възможност на собственика на земята и в приложимите ЗСПЗЗ, ЗОЗЗ, ППЗОЗЗ не се съдържа задължение на собственика да уважи такова искане. То е израз на собственическите права на държавата, упражняването на които не подлежи на съдебен административен контрол. Според чл.24, ал.1, изр.второ от ЗСПЗЗ, на която разпоредба се е основал административният съд, министърът на земеделието и храните упражнява правата на собственика за земите от държавния поземлен фонд, като ги отдава под наем или аренда, учредява ограничени вещни права върху тях, извършва продажба и замяна със земеделски земи на физически и юридически лица по парична равностойност, определена съгласно наредбата по чл.36, ал.2 от ЗСПЗЗ. Разпоредбата съдържа уредба за това кой упражнява правата на собственика за земите от държавния поземлен фонд. Но в нея не се съдържа задължение на министъра на земеделието и храните да се разпорежда или учредява право на временно ползване /какъвто е случая/ върху земите от държавния поземлен фонд всякога, когато до него е отправено искане за това. Разпоредбата на чл.24, ал.1, изр.второ от ЗСПЗЗ съдържа право на министъра, но не и негово задължение да предостави права върху земите от държавния поземлен фонд. Това е по преценка на министъра на земеделието и храните и е израз на собственическите права на държавата. Извод за обратното не следва и от чл.59а, ал.2 и ал.3 от ППЗОЗЗ, на която също се е позовал административният съд. Според тези разпоредби за разполагане на преместваеми обекти, които не са трайно свързани с терена, както и за други нужди без застрояване се допуска ползване на земя от физически и юридически лица за не повече от 10 години. Когато земеделската земя не е собствена, условията за временно ползване се уреждат с договор между лицата по ал.1 и 2 и собственика на земята. С тези разпоредби се дава право върху земеделски земи да се разполагат преместваеми обекти, при посочено ограничение - не повече от 10 години. Изрично е посочено обаче в чл.59а, ал.3 от ППЗОЗЗ, че когато земята не е собствена, условията за временно ползване се уреждат с договор със собственика на земята. Разпоредбата не съдържа различен ред в зависимост от това дали собственика на земята е държавата, общината или физическо, респ. юридическо лица. Всякога обаче се сключва договор със собственика на земята, което сочи, че в този случай е налице гражданско правоотношение със собственика на земята. Предвид изложеното министърът на земеделието и храните не е бил задължен да учредява право на временно ползване върху земя от държавния поземлен фонд по отправено до него искане за това. Затова и отказът му да направи това /изричен или мълчалив/ не е индивидуален административен акт по смисъла на чл.21, ал.1 от АПК. Водим от горното, настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, приема, че обжалваното съдебно решение е недопустимо като постановено по недопустима жалба. Административният съд не е съобразил, че жалбата в случая е подадена срещу неподлежащ на оспорване акт, поради което е недопустима и при наличието на предпоставките по чл.159, т.1 от АПК е следвало да я остави без разглеждане, както и да прекрати образуваното по нея производство. Поради това, като се е произнесъл по подадената пред него жалба, е постановил недопустимо решение. Затова обжалваното съдебно решение следва да бъде обезсилено, а производството по делото, образувано по недопустимото оспорване - прекратено. Не следва да се разглеждат касационните доводи по чл.209, т.3 от АПК, изложени в касационната жалба на директора на Дирекция "Поземлени отношения и комасация", тъй като е налице по-тежкият порок по чл.209, т.2 от АПК - недопустимост на постановеното решение, за което касационният съд следи и служебно съгласно разпоредбата на чл.218, ал.2 от АПК. При този изход на спора искането на касатора за присъждане на разноски по делото, предвид разпоредбата на чл.143, ал.1 от АПК, е основателно и следва да бъде уважено. Претендирани са разноски само за заплатена държавна такса за касационното производство, поради което и само такива разноски следва да бъдат присъдени. Предвид изхода на спора и предвид разпоредбата на чл.143, ал.3 от АПК, искането на ответника е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Водeн от горното и на основание чл.221, ал.3 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение