Решение № 2440 от 9.03.2015 г. на ВАС по адм. д. № 15753/2014 г.

Решение № 2440 от 9.03.2015 г. на ВАС по адм. д. № 15753/2014 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 2111 от 17.10.2014 г., постановено по адм. д. № 2154/12 г. Административен съд - гр. Пловдив, Х - ти състав, е отменил по жалба на "Плутон груп"-ЕООД-гр. Казанлък, представлявано от управителя Митко Русенов Матанов, ревизионен акт № 241106516/16.03.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. Пловдив, потвърден с решение № 645/06.06.2012 г. на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението"-гр. Пловдив, в частта, с която на дружеството не е признато частично право на данъчен кредит в размер на 18 000 лв. за данъчен период м. юни 2010 г. по фактура № 0001000076/30.06.2010 г., издадена от "Неолит експорт"-ООД ведно с прилежащите лихви за забава, като е отхвърлил жалбата в останалата й част. С решението съдът е осъдил страните да заплатят разноски съобразно уважената и отхвърлената част от жалбата. Срещу така постановеното решение, в отхвърлителната му част, е подадена касационна жалба от "Плутон груп"-ЕООД-гр. Казанлък, представлявано от управителя Митко Русенов Матанов,, чрез пълномощника му адв. Иван Йовчев. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд - гр. Пловдив в обжалваната му отхвърлителна част е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни съображения в тази насока. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Пловдивския административен съд в частта му, в която е потвърден обжалвания ревизионен акт. Ответният по касационната жалба директор на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението", сега дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. Пловдив чрез своя процесуален представител взема становище, че подадената касационна жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Претендира заплащане на юрисконсулско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационна жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е не основателна. С решението си Административен съд - гр. Пловдив е отменил по жалба на "Плутон груп"-ЕООД-гр. Казанлък, представлявано от управителя Митко Русенов Матанов, ревизионен акт № 241106516/16.03.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. Пловдив, потвърден с решение № 645/06.06.2012 г. на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението"-гр. Пловдив, в частта, с която на дружеството не е признато частично право на данъчен кредит в размер на 18 000 лв. за данъчен период м. юни 2010 г. по фактура № 0001000076/30.06.2010 г., издадена от "Неолит експорт"-ООД ведно с прилежащите лихви за забава, като е отхвърлил жалбата в останалата й част. Като необжалвано - чл. 296, т. 2 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК в отменителната му част решението на административния съд е влязло в законна сила и не е предмет на касационно разглеждане. Съдът е възпроизвел подробно установената фактическа обстановка по време на ревизията, в това число издадените заповеди във връзка с провеждането, събраните доказателства и констатациите за непризнаване на право на данъчен кредит за всеки един от доставчиците "Елетра"-ЕООД, "Евромел"-ЕООД и "Неолит експорт"-ООД. Описани са и писмените доказателства, представени с възражението срещу ревизионния доклад и тези в съдебното производство, заключенията /основно и допълнително/ на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна и съдебно-техническа експертиза, след което съдът е пристъпил към изграждане на своите изводи по материалната законосъобразност на спора. Като спорен е очертан въпросът дали са налице реални доставки по фактурите /изключая процесната, по която решението е влязло в сила/. За да отговори на този въпрос съдът е обосновал на първо място значението на реалността на доставката като едно от кумулативните условия за възникване на право на данъчен кредит, като е цитирал съответните разпоредби на ЗДДС. Административният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не може да бъде формулиран извод за реалност на процесните доставки. Отбелязано е, че притежаването на данъчна фактура е едно от условията за възникване на право на данъчен кредит, но освен него следва да е налице действително осъществена в обективната действителност доставка на стока или услуга по смисъла на чл. 6 и чл. 9 от ЗДДС. Систематизирани, аргументите на решаващия съд в тази насока са свързани с две групи обстоятелства. На първо място е прието, че представените от жалбоподателя копия на товарителници, складови разписки и пътни листове, са без извършена заверка от страна на жалбоподателя, съответно доставчиците, поради което същите следва да се изключат от кръга на доказателствата по делото. Този извод е обоснован с тълкуване на разпоредбата на чл. 183 от ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК, която допуска в съдебното производство да не бъде представян оригиналния документ, а заверен препис/копие/, а липсата на заверка на представеното копие е равнозначно на липса на доказателство. По тази причина ангажираните от страната доказателства не са кредитирани от съда, тъй като на тях липсва редовна заверка - с подпис и отбелязване на данни за лицето, извършило заверката. Независимо от изложеното по отношение на складовите разписки и товарителници е посочено, че те не съдържат данни за физическите лица, приели и предали стоката, респективно извършили транспорта. За представените копия от тези документи с възражението срещу ревизионния доклад е посочено, че те като частни документи биха имали достоверна дата от момента на представянето /чл. 181, ал. 1 от ГПК/, а представянето им едва с възражението е индиция, наред с липсата на данни за съставилите ги лица, че те са съставени единствено за целите на производството по оспорване на акта, наличието на което съмнение е достатъчно, за да не бъде успешно проведено пълното и главно доказване на реалността на доставките. Административният съд е приел, че този извод не се променя и от заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза. По отношение на последната е посочено, че вещото лице е установило единствено факта на последващо отразяване в счетоводството на жалбоподателя на процесните фактури, който факт не е спорен между страните. Посочено е още, че взетите счетоводни записвания по материални и разчетни сметки е извършена на база на фактурите по процесните доставки, като счетоводното отразяване на последните не може да бъде достатъчно доказателство за наличието на реални доставки между страните. Липсата на корекции на начисления данък от доставчиците също не е прието като надлежно доказателства за реалност на доставките, доколкото данъкът е дължим от всеки доставчик, начислил данъка в издадена от него фактура - чл. 85 от ЗДДС. Съобразно тълкуване на закона, дадено в решение на Съда на Европейския съюз по дело № С - 566/07 е прието, че относно признаването на право на данъчен кредит следва да бъде установено и наличие на реална доставка. На база на изложеното е направен краен извод, че РА в тази му част е законосъобразен /изключая фактура № 00010000076/30.06.2010 г. на "Неолит експорт"-ООД/ и като неоснователна жалбата следва да бъде отхвърлена. Решението на Административен съд - гр. Пловдив в обжалваната му отхвърлителна част е правилно и законосъобразно. Основните оплаквания, развити в касационната жалба са за допуснати нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Навеждат се доводи, че административният съд неправилно е прехвърлил отговорността върху дружеството за действията на неговите доставчици, като тези констатации са изградени в противоречие на събраните доказателства по делото, в това число заключението на съдебно-счетоводната експертиза и с тълкуването на материалния закон, изразено в решенията на Съда на Европейския съюз, и по специално на това по съединени дела № С 80/11 - С 142/11. По направените оплаквания настоящата инстанция съобрази следното: От данните по делото е видно, че първоинстанционният съд е обсъдил всички приложени по делото доказателства и е изложил обстойни мотиви защо намира, че е налице хипотеза по чл. 70, ал. 5 от ЗДДС. Последните са логически обосновани и при съвкупна преценка на всички относими факти и обстоятелства по делото. В случая представените от ревизираното лице писмени документи относно реалността на доставките не са изключени като доказателства по делото единствено и поради това, че са представени едва с възражението срещу ревизионния доклад. Развитите доводи в касационната жалба, че по делото са налице индиции, че такива доказателства са представени още в хода на ревизията и че допълнителното им представяне с възражението е станало поради това, че те не са били обсъдени в ревизионния доклад, могат да бъдат споделени. Законът /чл. 37, ал. 4 от ДОПК и по аргумент от противното на чл. 161, ал. 3 от същия кодекс/ допуска представянето на писмени доказателства и след съставяне на ревизионния доклад и при административното и съдебното оспорване, като фактът на по-късното представяне на доказателствата не е пречка те да бъдат обсъдени и ценени. Забавеното представяне на доказателствата, ако същите представляват частни писмени документи, може да бъде разглеждано и като индиция, че те са допълнително съставени за защитната теза на страната, но това априори не ги изключва като доказателства. В случая решаващият мотив за изключване на писмените документи от кръга на доказателствата е обстоятелството, че те нямат надлежно извършена заверка - не съдържат подпис и означение на лицето, което ги е заверило. Оплаквания относно тази констатация на първоинстнционня съд не съдържат в жалбата. Не могат да бъдат споделени оплакванията на касатора, свързани с това, че съдът не е кредитирал заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза. Првоинстанционният съд правилно е приел, че заключението на експерта също не установява реалното предаване на стоката по фактурите, тъй като вещото лице не е извършило проверка в счетоводството на доставчиците и единствено е направило анализ на същите писмени доказателства, които са събрани в хода на ревизията и са послужили като основание за изграждане на констатациите на ревизиращия екип за наличие на хипотеза по чл. 70, ал. 5 от ЗДДС поради липса на реални доставки. По отношение на редовността на воденото счетоводство на ревизираното дружество следва да бъде посочено, че макар и от външна страна същото да е водено редовно, то не може да се приеме, че е с вярно съдържание, доколкото не може да се установи дали доставчиците са прехвърлили правото на собственост върху стоките, тъй като няма категорични данни, че първичните счетоводни документи отразяват вярно и точно посочените в тях факти и обстоятелства. В този смисъл, от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза може да се установи, че такива записвания са направени в счетоводството на "Плутон груп"-ЕООД, но не и че доставките са извършени от издателите на фактурите. В тази насока административният съд правилно е отбелязал, че само притежаването на фактура не е достатъчно, за да се приеме, че са налице реална доставка. Оплакванията в жалбата, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение на закона и е приложил същия в противоречие с тълкуването на същия, дадено в решенията на Съда на Европейския съюз, е неоснователно. В съдебната практика /решение 11813 от 8.10.2014 г. по адм. д. № 2867/2014 г. на настоящия съдебен състав на ВАС, първо отделение, /се приема, че с Решение на СЕС по съединени дела С- 80/11 и С 142/11, с което не се отрича необходимостта националният съдия да изследва реалното осъществяване на пряката доставка, нито се отменя задължението му да осъществи конкретна преценка на всички събрани в производството пред него доказателства и въз основа на тях да формира изводите си за установеността или неустановеността на този правно релевантен факт. Това е отново подчертано от СЕС в Решението от 31.01.2013 г. по дело С-643/11, съобразно което "Правото на Съюза, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на ДДС, платен за получена доставка, по съображение, че липсва действително извършена облагаема сделка". Доколкото ревизираното лице носи доказателствената тежест при условията на пълно доказване на фактите, от които черпи декларираните права, то за тези факти са допустими множество различни доказателства, каквито по делото не са ангажирани. Тези доказателства може да не изхождат от доставчиците /те по независещи от ревизираното лице причини не са открити на деклариран данъчен адрес/. Но за обективно осъществените факти, при които е следвало да участва и е ревизираното лице, е нормално да са оставени следи в обективната действителност, с които следи, материализирани в съответни документи, данъчно-задълженото лице следва да разполага и да ги ангажира за установяване на декларираните от него права. Нормалният стопански оборот и предвидимата икономическа логика предполагат изпълнението и сключване на договори с разпознаваеми и проследими търговци, с които се поддържат постоянни или инцидентни търговски контакти, изградени на взаимно доверие и коректност. В конкретния случай ревизираното лице притежава данъчни фактури, но не притежава други доказателства, установяващи реалното получаване на стоките, предмет на фактурите. В този смисъл проведеното събиране на доказателства в хода на ревизията отразява обективни данни за недобросъвестно поведение на участник в декларирани доставки/което косвено се потвърждава и от съставените ревизионни актове на част от доставчиците/ и липсата на преки доказателства не се компенсира от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза. Като е стигнал до краен извод, че от събраните по делото доказателства не се установяват реалното предаване на фактурираните количества стоки по процесните фактури и данък по тях се явява неправомерно начислен, поради което е налице хипотеза по чл. 70, ал. 5 от ЗДДС, даваща основание за непризнаване на право на данъчен кредит, Административен съд Пловдив е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдени в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. На ответната по касация дирекция е присъдено юрисконсулско възнаграждение в първата инстанция и не й се следва такова за настоящата съгласно установената съдебна практика, че юрисконсулското възнаграждение се присъжда в рамките на цялото производство. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,