Решение № 5715 от 23.04.2012 г. на ВАС по адм. д. № 13477/2011 г.

Решение № 5715 от 23.04.2012 г. на ВАС по адм. д. № 13477/2011 г., VIII о., докладчик съдията Донка Чакърова Производството е по реда на чл. 208 и сл. От Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директор на Териториална дирекция на Националната агенция за приходите - гр. София (ТД на НАП) срещу решение № 4123/31.08.2011 г., постановено по адм. д. 5632/2011 г. по описа на Административен съд - София-град, с което е отменен акт за установяване на задължение по декларация № 1400001740/14.04.2011 г., издаден от инспектор по приходите в офис Перник на ТД на НАП - Перник, потвърден с решение № АУ-15/18.05.2011 г. на директора на ТД на НАП - София. В касационната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност, необоснованост и неправилност на съдебното решение - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска да бъде отменено обжалваното решение и да бъде потвърден атакувания данъчен акт. Ответникът Людмила Йорданова Тодорова оспорва касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни касационни основания, съгласно чл. 218, ал. 1 от АПК, както и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна на спора: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е основателна по следните съображения: С обжалваното решение № 4123/31.08.2011 г., постановено по адм. д. 5632/2011 г. по описа на АССГ е отменен акт за установяване на задължение по декларация № 1400001740/14.04.2011 г., издаден от инспектор по приходите в офис Перник на ТД на НАП - Перник, потвърден с решение № АУ-15/18.05.2011 г. на директора на ТД на НАП - София. Административният съд е приел, че отмененият данъчен акт е постановен от компетентен орган, без да са допуснати процесуални нарушения, но противоречи на материалния закон, защото органът по приходите неправилно е приел, че притежаването на идеална част от недвижим имот представлява пречка за ползване на данъчно облекчение по чл. 22а от ЗДДФЛ. Така постановеното съдебно решение е неправилно. АССГ е установил правилно фактическата обстановка по спора, която не е била и спорна между страните по делото, а именно, че Людмила Йорданова Тодорова е декларирала право на данъчно облекчение на основание чл. 22а от ЗДДФЛ в размер на 1429,11 г. за 20101 г. и възстановяване на надвнесен данък в размер на 142,91 лв. Людмила Йорданова Тодорова (и нейното семейство) отговаря на изискванията на чл. 22а, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗДДФЛ. Установено е от фактическа страна, че Людмила Йорданова Тодорова притежава 1/6 ид. част от друг жилищен имот, различен от ипотекирания имот. При така установената правилно фактическа обстановка, решаващият съд е направил незаконосъобразно тълкуване на разпоредбата на чл. 22а, ал. 1, т. 3 от ЗДДФЛ. Съгласно разпоредбата на чл. 22а ЗДДФЛ (редакцията към относимия период, ДВ, бр. 106 от 2008 г., в сила от 1.01.2009 г.) сумата от годишните данъчни основи по чл. 17 се намалява с направените през годината лихвени плащания върху първите 100 000 лв. по ипотечен кредит, когато са налице следните условия: 1. договорът за ипотечния кредит е сключен от данъчно задълженото лице и/или от съпруг/а, с който/която имат сключен граждански брак; 2. данъчно задълженото лице и/или съпругът/ата не са навършили 35-годишна възраст към датата на сключения договор за ипотечен кредит; 3. ипотекираното жилище е единствено жилище за семейството през данъчната година. Неправилно обаче съдът е приел, че е налице и изискването на чл. 22а, ал. 1, т. 3 от ЗДДФЛ, за да се ползва предвиденото данъчно облекчение. Условията, въведени в разпоредбата на чл. 22а ЗДДФЛ - т. 1 - 3, са дадени кумулативно и липсата, на което и да е от тях не позволява ползването на данъчно облекчение. В случая не е условието на т. 3 на чл. 22а, ал. 1 от ЗДДФЛ, а именно ипотекираното жилище да е единствено през данъчната година. В този смисъл направеното от първоинстанционния съд тълкуване е неправилно и не се възприема от настоящата инстанция. След като единият от съпрузите притежава собственост, независимо, че е идеални части от друго жилище, следва, че не са налице предпоставките за ползване на данъчно облекчение, защото ипотекираното жилище не е единствено за семейството. Съдът е направил недопустимо разширително тълкуване на разпоредбата на чл. 22а, ал. 1, т. 3 ЗДДФЛ, приемайки, че под единствено жилище следва да се разбира само това, което задоволява жилищните нужди на семейството. В този смисъл е и практиката на Върховния административен съд (вж. решение № 8612 от 16.06.2011 г. по адм. дело № 14826 от 2010 г., решение № 4656/30.03.2012 г. по адм. д. 7987/2011 г.). По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 1 от АПК оспореното решение като незаконосъобразно следва да се отмени и поради изясняване на делото от фактическа страна, да се постанови друго, с което да се отхвърли жалбата срещу оспорения административен акт за установяване на задължения по декларация. По водене на делото касаторът не е направил разноски, но е представляван от юрисконсулт, поради което с оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл. 161, ал. 1, изр. 3 от ДОПК Людмила Йорданова Тодорова дължи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. По изложените съображения и на основание чл. 221 и 222 АПК, Върховният административен съд, осмо отделение,