Решение № 9075 от 22.7.2024 г. на ВАС по адм. д. № 3951/2024 г.

Производството пред тричленен състав на Върховния административен съд (ВАС) е по реда на чл. 208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Началник отдел Общинска собственост при община Ловеч, чрез процесуалния си представител адв. И. Христова против решение 317 от 15.02.2024г. постановено по адм. дело 322/2023г. на Административен съд Ловеч, с което е отменен постановен от същата отказ 1996-31-1/04.07.2023г. за издаване на разрешение за отсичане и изкореняване на над пет броя дървета в поземлен имот 69523.178.3 в землището на с. Радювене, община Ловеч и изпраща административната преписка на началник отдел Общинска собственост при община Ловеч за ново произнасяне. В жалбата са изложени съображения за неправилност на съдебното решение, тъй като същото е постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. При изложени съображения се прави искане за отмяна на обжалвания съдебен акт и постановяване на ново решение, с което да бъде отхвърлена жалбата насочена срещу административния акт. Претендира присъждане на разноски за две съдебни инстанции. Представена е молба. Ответната страна - И. П. П. чрез процесуалния си представител адв. М.Ичев, в представен писмен отговор оспорва касационната жалба като неоснователна, счита обжалваното решение за правилно, поради което моли да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски. Представена е молба. Представителят на Върховната прокуратура дава подробно заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав на ВАС - Четвърто отделение намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в законоустановения в чл. 211, ал. 1 от АПК 14-дневен срок от страна, спрямо която постановеният съдебен акт е неблагоприятен. Разгледана по същество, се явява основателна. Производството пред Административен съд -Ловеч е образувано по жалба на И. П. П., срещу отказ 1996-31-1/04.07.2023г. на И. И. началник отдел Общинска собственост при Община Ловеч за издаване на разрешение за отсичане и изкореняване на над пет броя дървета в поземлен имот 69523.178.3 в землището на село Радювене, община Ловеч, по заявление с вх. 1996-31/2905.2023г. С обжалваното решение съдът е отменил по жалба на И.П. административния акт и е изпратил административната преписка на началник отдел Общинска собственост при Община Ловеч за ново произнасяне, при съобразяване с дадените указания. За да постанови този резултат административният съд е приел, че административния акт е издаден от компетентен орган, но при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. На първо място административния съд е приел, че административния орган се е произнесъл без надлежно сезиране, по заявление, което не съдържа посочване на причини за отсичане и описание на дърветата по вид, особеност и брой, поради което не е изпълнил задължението си по чл. 30 от АПК, от което се следва, че постановения отказ е издаден в нарушение на чл. 146, т. 3 от АПК. Съдът е установил, че административния акт е издаден в нарушение на чл. 35 и чл. 36 от АПК, тъй като отказ е постановен след изтичане на 30 дневния срок, в който е следвало да бъде извършена административната услуга, без да е извършена проверка относно фактите и обстоятелствата посочени в подаденото заявление и приложените документи на базата на изготвен протокол от комисия назначена от административен орган различен от този издал отказа и във връзка с друго административно производство. Административния съд е приел за основателно възражението на П., че не става ясно защо и на какво основание административния орган се позовава на констатациите на протокол от РДГ Ловеч, който е съставен по друго производство и по друг ред. Съдът е приел, че направеното позоваване в административния акт само на съставения Протокол от 19.04.2023 г. на комисия определена със заповед на Директора на РДГ Ловеч е недостатъчно основание поради наличие на съществено противоречие в съдържанието на самия протокол. В същия е прието, че Имота следва да се подчинява на разпоредбите на Закона за горите и стопанисва като гора , но е посочено и също, че При необходимост от почистване на имотите от дървесни и храстови видове да се прилагат разпоредбите на чл. 32 от ЗОСИ, като разрешението за почистване на имотите с трайно предназначение на територията земеделска, както и контрола по извършването на дейностите в тях е от компетенцията на общините. В случай П. е подал заявление 1996-31/29.05.2023 г. за издаване на разрешение за отсичане на над 5 /пет/ броя дървета и на лози над един декар /чл. 32, ал.3 от ЗОСИ/ до компетентната общинска администрация относно поземлен имот намиращ се в землището на село Радювене, община Ловеч, който видно от Нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти 119, том V, рег. 4892, дело 598 от 2016 г. /лист 13-14/ и Скица на Поземлен имот 15-245370-06.03.2023 г. /лист 15/ е с трайно предназначение на територията: Земеделска т.е. отговаря на записаното в протокола относно издаването на разрешение за почистване на имота, но съгласно същия протокол следва да се стопанисва като гора, поради което съдът е приел, че позовавайки се единствено на съставения на 19.04.2023 г. протокол, административния орган е издал обжалвания отказ в нарушение на разпоредбите на чл. 35 и 36 от АПК без да е установил всички факти и обстоятелства от значение за случая и без да е събрал всички относими по преписката доказателства. На следващо място административния съд е приел, че установените нарушения на адмистративно производствените правила са довели и до нарушение на материалния закон. В административния акт е посочено, че се издава на основание чл. 32, ал.1 и ал. 3 от ЗОСИ, но поради пропуски в подаденото заявление и липсата на указания от страна на административния орган за тяхното отстраняване в определения по чл. 30, ал.2 от АПК срок и ред е било невъзможно да се установят налице ли са заложените забрани и ограничения по чл. 32, ал.1 и ал.3 от ЗОСИ. Съдът е приел за невъзможно да се установи какви дървета ще се секат дали ще са овощни или горски и съответно тяхното местоположение за да се прецени приложима ли е забранителната норма на чл. 32, ал.1 от ЗОСИ, както и дали са налице крайно уважителни причини съгласно разпоредбата на чл. 32, ал.3 от ЗОСИ. Решението е валидно и допустимо, но неправилно. При обосновано формирани от доказателствената съвкупност по делото фактически установявания, първостепенният съд е извел неправилен извод за незаконосъобразност на административния акт, за което в решението си е изложил несъответни на материалния закон мотиви, които не се възприемат от настоящия съдебен състав поради следното: При постановяване на обжалвания съдебен акт правилно съда е съобразил нормата на чл. 140 АПК, която предвижда, че когато в административния акт или в съобщението за неговото издаване не е указано пред кой орган и в какъв срок може да се подаде жалба, съответният срок за обжалване по този дял се удължава на два месеца. В Тълкувателно решение 6/30.06.2015 г. на Върховния административен съд на Република България - ОСС от I и II колегия на ВАС, е установено, че разпоредбата на чл. 59, ал. 2, т. 7 от АПК е въведена за първи път с приемането на АПК и е насочена към защита на адресатите на индивидуални административни актове спрямо администрацията, като предвижда, че издаденият в писмена форма административен акт следва да съдържа указание "пред кой орган и в какъв срок може да се обжалва". Значението, което правото на жалба има при регулиране на административните правоотношения, несъмнено е особено съществено, поради което и законодателят е обвързал неизпълнението на задължението по чл. 59, ал. 2, т. 7 от АПК в акта да бъде посочено пред кой орган и в какъв срок може да се обжалва с удължаване на срока за оспорване - със своеобразната санкция по чл. 140 от АПК. Разпоредбата е създадена да гарантира в максимална степен правата на гражданите и организациите да оспорят административните актове, които ги засягат, като налага на административните органи да посочат точно всички правни възможности за обжалване на административните актове както по административен, така и по съдебен ред. Във връзка с регламентацията, дадена във визираните по - горе разпоредби се приема, че както липсата на указания, така и непълните указания по чл. 59, ал. 2, т. 7 АПК - с посочване само на един от способите за обжалване, са предпоставка за удължаване на два месеца на срока за оспорване на индивидуалния административен акт по смисъла на чл. 140, ал. 1 АПК. В настоящият случай, съгласно чл. 140, ал. 1 АПК, срокът за оспорване на акта е два месеца от датата на съобщаване извършено на 05.07.2023г., то подадената на 04.09.2020 г. жалба срещу него е подадена в срок. Поради това като е съобразил нормата на чл. 140, ал. 1 АПК, Административен съд Ловеч е приложил правилно закона. Настоящата инстанция намира за незаконосъобразно тълкуването на чл. 30 от АПК.Производството пред административния орган е започнало по заявление на И. П. П., с което е поискано издаване на разрешение за отсичане на над 5 броя дървета и на лозя над един декар, като е посочено почистване на поземлен имот 69523.178.3 в землището на село Радювене, с начин на трайно ползване пасище. Към заявлението са приложени доказателства. Във връзка с образуваното производство е приобщен протокол на назначена комисия по чл. 84 от ЗГ, от който е видно, че имота представлява гора преди 01.03.1991г. по смисъла на ЗГ. При така установеното административния орган е постановил отказ 1996-31-1/04.07.2023г. за издаване на разрешение за отсичане и изкореняване на над пет броя дървета в поземлен имот 69523.178.3 в землището на село Радювене, община Ловеч. Редовността на заявлението за издаване на индивидуален административен акт е въпрос за допустимост на административното производство, за която административният орган следи служебно и във всички случаи е длъжен да укаже на заявителя какви са изискванията за редовност на заявлението и даде надлежни указания за отстраняване нередностите. В случая за административният орган не е било налице необходимост да изпълнил задълженията си по чл. 30 АПК, тъй като от подаденото заявление по реда на чл. 32, ал. 3 от ЗОСИ, е видно, че заявителя изрично е посочил, че иска да му бъде разрешено почистване на недвижимия имот, без да се сочат конкретен брой дървета, чието почистване /отсичане/ се иска, което води до извода, че волята на заявителя е ясна и се отнася до изчистване на множество дървета, разположени в заявения имот с площ от 4999 кв.м., който видно от представения по делото протокол притежаващи характеристиките на гора по смисъла на чл.2, ал.1, т. 1 от ЗГ. На следващо място настоящия съдебен състав споделя твърдението на касационния жалбоподател, че уважителната причина обуславяща предпоставката за издаване на разрешение по реда на чл. 32, ал. 3 от ЗОСИ е почистване на имота. От така установеното безспорно се установява волята на И. П., поради което заявлението му не е следвало да бъде оставено без движение следователно не е била налице хипотезата на чл. 30 от АПК, до какъвто извод е неправилно е достигнал административния съд. Неправилно административния съд е приел, че е налице нарушение на разпоредбите на чл. 35 и чл. 36 от АПК при постановяване на административния акт. Съгласно чл. 35 от АПК административният акт се издава след като се изяснят фактите и обстоятелствата от значение за случая и се обсъдят възраженията на заинтересованите граждани и организации. С тази разпоредба законодателят е подчертал засиленото служебно начало в административното производство, допълнено с правилата на чл. 36, ал. 1 и ал. 3 от АПК. Основно правило в административното правосъдие е, че съдът преценява законосъобразността на оспореният пред него административен акт въз основа на фактическото основание за неговото издаване, така, както то е формулирано от административния орган. Не е налице установеното от административния съд нарушение на административнопроизводствените правила, тъй като видът, характерът и интензивността на проверките, които следва да бъдат извършени, преди издаването на акта, е въпрос, чийто отговор е зависим от особеността на всеки отделно разглеждан случай. Процесуалната норма изрично предвижда, че доказателствената тежест в административното правораздаване се носи от административния орган. В случая в хода на производството пред съда не са представени доказателства оборващи установеното от административиня орган. В издаденото решение административният орган е изпълнил гореизложените си задължения. Оспореният административен акт е мотивиран въз основа на представен протокол от 19.04.2023г. на комисия в изпълнение на заповед I-3-408/15.04.2016г. на директора на РДГ- Ловеч, във връзка с чл. 84 от ЗГ, която е извършила проверка по документи и теренна такава и е установила, че поземления имот представлява гора по смисъла на ЗГ преди 01.03.1991г. Така отразеното в протокола се подкрепя и от събраните по делото доказателства, в това число приетата съдебно-техническа експертиза и гласни доказателства. За административния орган не съществува законово задължение да извърши допълнителни проверки на въпросния имот. При така установеното след като процесният имот притежава характеристиките на гора същия следва да се стопанисва като такава по реда на ЗГ и подзаконовите актове по неговото приложение. По изложените съображения касационният съдебен състав счита, че касационната жалба е основателна, а обжалваното решение, като неправилно, следва да бъде отменено. Наместо него, предвид изяснеността на делото от фактическа страна, следва да бъде постановен нов съдебен акт по съществото на спора - за отхвърляне на жалбата, по която е образувано първоинстанционното производство. Фактическата установеност по делото, в това число по данни от приетата съдебно-техническа експертиза, гласни доказателства налага извод за законосъобразност на постановения отказ. Поради това и фактическата установеност по делото, наред с липсата на установени пороци, съставляващи отменителни основания по чл. 146 от АПК, съставът преценява оспореният административен акт, като издадено от компетентен орган, в законоустановената форма, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби и целта на закона. По тези съображения жалбата на И. П. П. срещу оспорения пред първата инстанция акт, следва да бъде отхвърлена, като неоснователна. При този изход на делото, своевременно заявената претенция на процесуалния представител на касатора за присъждане на разноски за две съдебни инстанции, в това число за адвокатско възнаграждение за всяка инстанция по 1000 лева, държавна такса в размер на 70 лева и 500 лева представляващи внесен депозит за вещо лице, се явява основателна, а тази на процесуалния представител на ответната страна - неоснователна. Затова на Община Ловеч следва да бъде присъдена сумата от общо 2570 лв. Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,