Решение № 13020 от 19.10.2012 г. на ВАС по адм. д. № 7469/2012 г.

Решение № 13020 от 19.10.2012 г. на ВАС по адм. д. № 7469/2012 г., VII о., докладчик председателят Таня Вачева Производството е образувано по касационната жалба на Белели Ариф, турски гражданин, против решение № 49 от 10.04.2012 г., постановено по адм. д. № 34/2012 г. по описа на Административен съд - Сливен, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед № 128/1.02.2012 г. на директора на ОД на МВР - Сливен за прилагане на принудителна административна мярка "отнемане правото на постоянно пребиваване в Република България". Релевират се доводи за неправилност на съдебния акт поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Касаторът твърди, че при постановяване на правните си изводи съдът е нарушил принципа за съразмерност по чл. 6 от АПК, както и чл. 8 от КЗПЧОС. Иска отмяна на решението и произнасяне по съществото на спора с отмяна на атакуваната заповед като незаконосъобразна. Ответникът директорът на ОД на МВР - Сливен не изразява становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационните оплаквания. Върховният административен съд, като провери правилността на обжалваното решение, намира касационната жалба за неоснователна. За да отхвърли подадената жалба, съдът е съобразил приложимия закон - чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ (ред. ДВ, бр. 9 от 2011 г.). Не се спори, че жалбоподателят е роден в България, със статут на постоянно пребиваващ като турски гражданин, въз основа на разрешение по чл. 25, т. 7 от ЗЧРБ (ред. ДВ, бр. 29/2007 г.), с постоянен адрес в страната. Безспорно е, че е отсъствал от територията на РБ за периода от 14.08.2010 г. - 15.09.2011 г., пребивавайки в Република Турция. Ариф е ангажирал доказателства относно наличието на обективни причини за отсъствието му от страната за посочения период - лечение в Република Турция. Въз основа на тези факти съдът е приел, че административният орган е бил задължен при условията на обвързана компетентност да издаде заповед за прилагане на принудителната административна мярка. Посочил е, че разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ не противоречи на чл. 9, § 2 от Директива 2003/109/ЕО. Решението е правилно. Безспорно е, че жалбоподателят притежава карта на постоянно пребиваващ в РБългария чужденец, издадена през 2007 г. Представен е заверен превод на медицинско направление от Медицински център по биофизика, гр. Бурса, Република Турция от 6.06.2011 г., издадено от лекуващия лекар д-р Мустафа Октай Туран, според което на жалбоподателя е поставена диагноза "спондилоза" (в лумбалната част на гръбнака) и за него е затруднено пътуването. Съгласно чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, в приложимата редакция, отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато се установи, че чужденецът не е пребивавал на територията на Република България или друга държава - членка на Европейския съюз, за период 12 последователни месеца, освен в случаите на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7 и 8 и членовете на семействата им по смисъла на § 1, т. 1 от допълнителните разпоредби. С чл. 9, § 1, т. 1 от Директива 2003/109/ ЕО на Съвета е предвидено, че дългосрочно пребиваващият губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ в случай на отсъствие от територията на Общността за период от дванадесет последователни месеца. В § 2 от същия чл. се сочи, че чрез дерогация от § 1, буква в) поради особени причини или поради извънредни обстоятелства държавите-членки могат да предвидят отсъствия над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на статута. След като по преписката е установено по надлежен ред, че жалбоподателят е отсъствал от територията на страната повече от 12 месеца административният орган законосъобразно е приложил предвидената с разпоредбата принудителна административна мярка. Правилен е изводът на решаващия съд, че в случая не са налице особени причини или извънредни обстоятелства по смисъла на чл. 9, § 2 от Директива 2003/109/ ЕО, които да не се явяват причина за отнемане на статута. При отчитане на възрастта на касатора и установените заболявания, от които страда, може да се направи извод за сериозни затруднения при придвижването му, но те нямат характер на особени причини, респ. не сочат на извънредни обстоятелства, които обективно са препятствали изпълнението на изискването да не отсъства повече от 12 месеца от територията на страната. Разпоредбата на чл. 9, § 2 от Директива 2003/109/ЕО предвижда дерогация на чл. 9, § 1, буква "в" в смисъл, че държавите-членки могат да предвидят отсъствията над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на статута, когато това е поради особени причини или поради извънредни обстоятелства. Общностната норма предоставя право на всяка държава членка да прецени дали ще предвиди възможност за дерогация на правилото за отнемане на дългосрочен статут на чужденеца при отсъствие повече от 12 месеца, но при въвеждането на изискванията й в националния закон (§ 40 от ПЗР на ЗИДЗЧРБ) такова изключение не е предвидено. С оглед цитираните разпоредби, в хипотезата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, административният орган действа в условията на обвързана компетентност. При това положение, изводът на съда за законосъобразност на оспорената заповед е правилен. Съответно на закона е и правното заключение за липсата на нарушение на чл. 8 от КЗПЧОС, тъй като при произнасянето си в условията на обвързана компетентност органът не е нарушил правото на личен живот на адресата, тъй като приложената ПАМ не препятства възможността за влизане и престой в страната на турския гражданин, нито създава пречки от родствен характер. Предвид изложеното, обжалваното решение като правилно следва да се остави в сила. Воден от горното, Върховният административен съд,