Решение № 365 от 5.07.2010 г. на ВКС по н. д. № 322/2010 г.

Решение № 365 от 5.07.2010 г. на ВКС по н. д. № 322/2010 г., II н. о., НК, докладчик съдията Теодора Стамболова Производството е по реда на чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. С присъда № 339/7.10.09 г., постановена от РС-Пазарджик /ПзРС/ по Н. О. Х. Д. 443/09 г., подсъдимата В. Д. Т. е призната за виновна и осъдена за извършено от нея престъпление по чл. 311, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 3 НК и вр. чл. 54 НК й е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три месеца, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила-на основание чл. 66, ал. 1 НК. С решение № 250/17.12.09 г., постановено от ОС-Пазарджик /ПзОС/ по В. Н. О. Х. Д. 807/09 г., цитираната присъда е потвърдена. Постъпило е искане от осъдената за възобновяване на наказателното производство, отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав поради допуснати съществени процесуални нарушения. Алтернативно се моли да се приеме, че е налице престъпление по чл. 311, ал. 2 НК и да се приложи нормата на чл. 78а НК или да се подходи към определяне на наказание при условията на чл. 55 НК. В съдебно заседание пред ВКС искането се поддържа от защитника на Т., като се представя и допълнение към него. Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност и липса на предпоставки за възобновяване на производството. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид искането и допълнението към него и изложените в тях доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, ценими в настоящата процедура, намира за установено следното: Постановената спрямо Т. присъда е влязла в законна сила на 17.12.09 г. Искането за възобновяване на наказателното производство е постъпило в съд на 3.05.10 г. Спазен е визираният от процесуалния закон шестмесечен срок, считан от влизане на присъдата в сила при осъден не по задочен ред. Следователно искането за възобновяване е допустимо. Погледнато по същество, то е неоснователно. В искането се посочват като присъствуващи и трите касационни основания, заложени в разпоредбата на чл. 348 НПК. Счита се, че решаващите по фактите и правото съдилища са допуснали съществени процесуални нарушения при събиране, проверка и оценка на доказателствения материал, които са повлияли върху неправилно формиране на съдебната воля- очевидно при нарушения на чл. 13 и 14 НПК. Казаното е рефлектирало и върху незаконосъобразно приложение на материалния закон. Отделно от това, ако се възприеме теза за правилност на съдебните актове на ПзРС и ПзОС, наложеното наказание е явно несправедливо с оглед на установените смекчаващи отговорността обстоятелства. Първо, съдебното следствие пред първоинстанционния съд е протекло законосъобразно и при спазване на процедурните правила. Основен свидетел за установяване престъпната дейност /със съответните характеристики/ на осъдената е П. Б., която от своя страна е била обвиняема и е сключила споразумение с прокуратурата. Вярно е, че в съдебно заседание на 10.06.09 г. последната е била несигурна в последователността и точното протичане на случилото се по вмененото на Т. като подбудител обвинение. Но то касае детайли по отношение на това кому се е обадила осъдената, за да удостовери, че М. и Е. имат познание за съдържанието на процесните заявления и просто физически не могат да присъствуват на заверката, направена от Б. В тази връзка съдът е подходил към прочит на обясненията, дадени от свидетелката пред съдия на досъдебното производство, съпоставил е извършителката на документното престъпление с искателката и е направил в мотивите си пространен анализ на доказателствените източници, уточнявайки на кои се доверява и защо. Не може да се сподели тезата, развита в искането, че Т. е осъдена само на основание ОТГОВОР. Внимателният прочит на доказателствата и тяхната комплексна оценка са дали повод на решаващите по фактите и правото съдилища да установят цялостната фактология по престъпната дейност, не без основание опирайки се в съществена степен и на показанията на свидетелката Д. Настоящата инстанция не съзира никакви противоречия, твърдени неконкретитизирано в искането за възобновяване, които да не са отстранени по съответен процесуален ред и да са станали основа за незаконосъобразно формирана в противоречие с доказателствата и правилата на формалната логика съдебна воля. Само в сферата на пълнотата на процесуалното изследване и поради поставян въпрос от страна на защитата на осъдената по принцип, цитираното решение № 174/23.03.76 г. по Н. Д. 133/76 на 1 н. о. на ВКС на РБ утвърждава, че заверката, която прави нотариусът /в случая Б. е приравнена на такъв по силата на чл. 83 ЗННД/ на подписите на страните по договора, удостоверява само действителността им и не превръща договора в официален документ, поради което в конкретния случай по делото не е бил консумиран съставът на текста на чл. 314 НК. Няма спор в настоящия казус, че процесните заявления като изхождащи от искателите с лични волеизявления, неотразяващи факти от обективната действителност, независими от тях, е установено от кого са попълнени в съдържателен план, без да се потвърди от кого са подписани. Те не се официални документи по смисъла на чл. 93, т. 5 НК. Официални удостоверителни документи обаче са инкриминираните заверки на подписите на Е. и М., тъй като са съставени от длъжностно лице /Бекярова/ в кръга на службата му. А Т. е безспорно установена като подбудител за осъществяване на това действие. Второ, във връзка с приемане на недопускане на нарушения на процесуалните правила от страна на ПзРС и ПзОС следва да се прецени, че липсва и следващото претендирано касационно основание-нарушение на материалния закон. Поначало законосъобразно е ангажирана наказателната отговорност на осъдената по чл. 311, ал. 1 НК. Съдилищата по фактите и правото са изложили съображения защо не може да се възприеме маловажност на случая и инкриминираното деяние да бъде преквалифицирано по чл. 311, ал. 2 НК, което в проекция би довело и до приложение на института по освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по чл. 78 А НК. Пред настоящата инстанция не са излагат съществени съображения, които да не са обсъдени от съдилищата по фактите и правото и които да водят до извод за неправилност на това осмисляне. Затова ВКС се солидаризира с направеното от първостепенния и второстепенния съдебни състави в коментираната насока. По-нататък, не се посочват конкретни аргументи и за нарушение на материалния закон, свързани с неправилна оценъчна дейност по налагане на дължимото наказание по чл. 54, вместо по чл. 55 НК. Ниската степен на обществена опасност на извършеното, чистото съдебно минало и положителните характеристични данни за Т. са от категорията на традиционните смекчаващи вината обстоятелства и не е наложително да бъдат счетени за многобройни, нито сред тях присъствува изключително такова, когато и най-лекото, предвидено в закона наказание, би се оказало несъразмерно тежко, ако бъде наложено. Трето, облекчаващите отговорността фактори впрочем са били база за определяне на наказание лишаване от свобода в минималния, прогласен в НК размер от три месеца, с отмерен най-нисък по закон изпитателен срок от три години- като условно осъждане. Оценявайки комплекса от обстоятелства по налагане на законосъобразно наказание, визирано в нормата на чл. 311, ал. 1 НК, както и най-вече оповестените в разпоредбата на чл. 36 НК цели, ПзРС /чиято теза е потвърдена и от ПзОС/ не е упражнил правомощията си за определяне на факултативно наказание лишаване от право по чл. 37, ал. 1, т. 6 за осъдената. Ето защо не може да се твърди и че наложеното наказание е явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5 вр. ал. 1, т. 3 НПК. Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение