Решение № 464 от 31.10.2011 г. на ВКС по н. д. № 2190/2011 г.

Решение № 464 от 31.10.2011 г. на ВКС по н. д. № 2190/2011 г., III н. о., НК, докладчик съдията Павлина Панова Производството е образувано по жалба на подсъдимия Д. П. и по жалба на частния обвинител и граждански ищец Б. М. срещу нова въззивна присъда № 221 от 17.06.2011 г., постановена от Окръжен съд - гр. Благоевград по ВНОХД № 157/2011 г. С първоинстанционна присъда № 1001, постановена от Районен съд - гр. Разлог, на 14.02.2011 г. по НОХД № 960 по описа за 2009 г., подсъдимият е бил признат за виновен в това, че в периода 29.07. - 30.07.2000 г. в в гр. Банско с цел да набави за себе си имотна облага придобил чужди движими вещи /три броя телевизори/, собственост на Б. М., за които е предполагал, че са придобити чрез престъпление, поради което на основание чл. 215, ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 2 б. Б вр. чл. 2, ал. 2 от НК му е било наложено наказание глоба в размер на 1000 лв., като е бил оправдан по обвинението, внесено с обвинителния акт срещу него, за престъпление по чл. 195, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 пр. 1 и т. 4, пр. 2, вр. чл. 194, ал. 1 от НК. Отхвърлен е бил изцяло предявения срещу подсъдимия граждански иск за имуществени вреди. С новата въззивна присъда № 221/7.06.2011 г., постановена по ВНОХД № 157/2011 г. от Благоевградския окръжен съд, е била отменена първоинстанционната присъда и подсъдимият е бил признат за виновен в това, че периода 29-30.06.2000 г. в гр. Банско чрез разрушаване на преграда, здраво направена за защита на имот, и чрез използване на техническо средство отнел чужди движими вещи - 3 бр. Телевизори марка "Панасоник" и 2 бр. телевизори модел СГУС на обща стойност 1350 лв., както и моторен трион марка "Щил" на стойност 370 лв. от владението на Б. М. без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, като на основание чл. 195, ал. 1, т. 3 и т. 4 вр. чл. 194, ал. 1 и чл. 54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, изпълнението на което на осн. чл. 66, ал. 1 от НК е било отложено за срок от три години. Подс. П. е бил оправдан по обвинението с предмет златни накити, 25200 щатски долара и 1000 германски марки и по правната квалификация по чл. 195, ал. 2 от НК. Подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец сумата от 370 лв., представляваща равностойността на отнетия моторен трион, като гражданският иск в останалата част е отхвърлен като неоснователен. В касационната жалба на подсъдимия се съдържат доводи за наличие на всички касационни основания, като в допълнението към нея наличието на съществени процесуални нарушения се обосновава с неправилна оценка на доказателствата, както и на игнориране на факта, че нито едни от дактилоскопните следи не съвпадат с отпечатъците на подсъдимия. Сочи се, че при правилна оценка на доказателствата би следвало да се стигне до извод за недоказаност на обвинението, какъвто не е направен от въззивния съд. Излагат се аргументи за неотчитане на всички смекчаващи отговорността на П. доказателства. Прави се искане за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия, алтернативно - за връщане на делото за ново разглеждане или за изменение на присъдата в частта на наложеното наказание, което да бъде индивидуализирано при условията на чл. 55 от НК. В касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец М. се съдържат доводи и за трите касационни основания. Твърди се, че неправилно въззивният съд е оценил доказателствата, като е игнорирал показанията на свидетелите М. относно липсващите накити и пари, без да изложи мотиви в тази насока. Това е довело до неправилното квалифициране на престъплението по чл. 195, ал. 1 от НК вместо по чл. 195, ал. 2 от НК, както и до неправилно отмерване на размера на гражданския иск. В обсега на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК се сочи, че неправилно са били изключени показанията на св. К. Р. от доказателствата по делото, както и че неправилно подсъдимият не е бил оправдан по първоначалното обвинение, по което е внесен обвинителния акт. Твърди се липса на мотиви в частта на същите, с които съдът е отказал да кредитира показанията на членовете на пострадалото семейство в частта им относно отнетите пари и златни накити. Доводът за явна несправедливост на наложеното наказание се поддържа с твърдението за неотчитане на всички отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, както и с несъответствието му с чл. 36 от НК. Прави се искане за отмяна на въззивната присъда и постановяване на нова, с която подсъдимият да се признае за виновен по първоначалното обвинение и да му се наложи съответно на него наказание /каквото правомощие ВКС не притежава/, както и да се уважи изцяло гражданския иск и да му се присъдят направените разноски. Пред касационната инстанция подсъдимият и защитата му не се явяват, въпреки редовното им призоваване. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец поддържа жалбата срещу въззивната присъда по изложените доводи и с направените в нея искания. Намира жалбата на подсъдимия за неоснователна. Твърди, че въззивната присъда страда от допълнителен недостатък предвид неприсъждането на направените пред въззивния съд разноски от частния обвинител и граждански ищец. Представителят на ВКП намира и двете жалби за неоснователни, тъй като всички доказателства са обсъдени и правилно оценени от въззивната инстанция. Правната квалификация е правилно приложена с оглед установените факти, а наложеното наказание е справедливо. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбите на подсъдимия и на частния обвинител и граждански ищец са частично основателни. На първо място, с атакувания въззивен акт е била приета за установена фактическа обстановка, посочена от прокурора с обвинителния акт, като единствената разлика във фактическата обстановка на въззивната присъда е размерът на предмета на престъплението. Именно с оглед на това обстоятелство се навеждат и основните доводи на жалбоподателите - подсъдимият, претендиращ, че е признат за виновен и осъден вследствие на неправилен анализ на доказателствата, от които не може да се направи извод за отнемане на пет бр. телевизори, след като са намерени и иззети само три, а частният обвинител - че неправилно са игнорирани доказателства, установяващи, че предмет на кражбата са и златни накити, и валута в определен размер. Във въззивната присъда е прието, че съдът е намерил за доказано обвинението срещу подс. П. по отношение на предмета, за който го е признал за виновен, въз основа на показанията на членовете на пострадалото семейство, които са подкрепени от други доказателства - показанията на св. С. и на св. З. /стр. 5 и 6 от мотивите/. В същото време е отказал да кредитира показанията на пострадалите М. в частта им относно липсващите златни накити и пари със съображението, че те са единствените доказателства, които са противоречиви по отношение на размера и мястото на съхранението им, в подсъдимия не е намерена никаква част от тях, както и че това са единствените показания в подкрепа на обвинението. От мотивите към въззивната присъда по никакъв начин не е видно втората инстанция да е направила задълбочен анализ на доказателствената маса, касаеща предмета на престъплението. От една страна е приела, че показанията на пострадалите са противоречиви, а от друга, че не се потвърждават от други доказателства. В същото време не е подложила на съмнение тяхната достоверност. В мотивите /стр. 7/ окръжният съд декларативно е отбелязал, че в показанията на семейство М. са налице противоречия относно сумата и бижутата и къде са се намирали те. Липсва посочване в какво се изразява това противоречие, кое е спорното в показанията, както и на кого точно от всички свидетели. Въззивният съд не е използвал процесуалните възможности, които му дава НПК за изясняване на противоречията. На първо място, ако показанията на всеки от свидетелите Б. М., В. М. и М. М. са били вътрешно противоречиви, съдът е имал възможността да приобщи по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 от НПК към доказателствата по делото техните показания, давани пред друг съдебен състав /свидетелите са били разпитвани неколкократно - по НОХД № 367/2006 г. на Разложкия РС, както и по същото НОХД № 960/2009 г., но пред друг състав на съда/. На второ място, ако показанията на тези свидетели са били противоречиви помежду си, съдът е разполагал с възможността на осн. чл. 143 от НПК да проведе очна ставка между тях. Като не е използвал никоя от възможностите на процесуалния закон, въззивният съд сам се е поставил в невъзможност да достигне до обективната истина относно фактите, предмет на доказване или поне до извода, че след като е изчерпал всички процесуални възможности за това, не би могъл да приеме за установено обстоятелството, че подсъдимият е отнел златни накити и пари от пострадалите. Едва тогава той би имал възможност да приеме, че обвинението в тази му част не е доказано по несъмнен и категоричен начин. Съдът е приел, че липсват други доказателства относно предмета на престъплението. По делото обаче са останали необсъдени показанията на св. М. /л. 236 от НОХД № 960/09 г./, съдържащи определени факти, касаещи предмета на доказване. Те, заедно с констатацията, че при предходното разглеждане на делото е бил разпитан като свидетел и друг чл. от семейството на пострадалите - Г. М. /л. 24/, който впоследствие не е давал показания, е следвало да мотивират въззивния съд да събере допълнителни доказателства с оглед задължението му по чл. 107, ал. 2 от НПК. От мотивите на атакуваната присъда не се установява как доказателствено е било обезпечено вътрешното убеждение на съда, че подс. П. е отнел пет броя телевизори от владението на М., след като самият съд е приел, че обвинението се установява от показанията на св. С., на когото обаче са занесени само три телевизора, колкото са и върнати на пострадалия. Самите свидетели М. твърдят, че са им отнети пет броя телевизори. Спорният брой на отнетите телевизори е част от предмета на доказване и вероятно /поради липсата на мотиви в тази насока/ по отношение на разликата от два телевизора са кредитирани показанията на членовете на пострадалото семейство. Това обаче противоречи с другата част на мотивите, касаеща останалия спорен предмет на престъплението. Всеки съд, който има право да установява факти в наказателния процес, е свободен в рамките на доказателствената съвкупност да отдаде предпочитания на определено доказателствено средство, но е задължен да посочи защо възприема точно определен подход. Именно това посочване всъщност подлежи на инстанционен контрол, който следва да провери дали законосъобразно е формирана волята на съда или не. В настоящия случай са основателни доводите и на частния обвинител и граждански ищец, и на подсъдимия, че въззивният съд не е направил задълбочен анализ на цялата доказателствена съвкупност. Процесуалното поведение на окръжния съд противоречи на принципа, заложен в чл. 14 от НПК, за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. По същество съдът не е изложил мотиви по отношение на спорните факти по делото, елемент от предмета на доказване, доколкото безспорно касаят обстоятелства от кръга на чл. 102 от НПК. С оглед на изложеното жалбите на подсъдимия и на частния обвинител и граждански ищец са основателни в тези им части. Не се констатират обаче останалите сочени процесуални нарушения. На първо място, не почива на закона твърдението, съдържащо се в жалбата на частния обвинител, че неоснователно съдът не е взел предвид признанието на фактите, направено от подсъдимия при предходно разглеждане на делото, както и дадените обяснения на досъдебното производство, в които е признал фактите, касаещи предмета на доказване. При второто първоинстанционно производство по делото /НОХД № 317/2008 г./ подсъдимият е направил искане за провеждане на производство по Глава Двадесет и седма, но в хипотезата на чл. 371, т. 1 от НПК. В това производство не се изисква той да прави признание на фактите по обвинителния акт, а само да изрази воля да не се разпитват определени и или всички свидетели и вещи лица. В случая липсва каквото и да е обяснение от страна подсъдимия, за да може да се приобщава по какъвто и да е процесуален ред. Дори и да беше проведено съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, отново не би била налице възможност за приобщаване на тези изявления, тъй като те по естеството си не са обяснения - единственото доказателствено средство, чрез което могат да се събират доказателства, изхождащи от подсъдимия. Не е била налице и възможност да се ползват обясненията на П. от досъдебното производство, доколкото спрямо тях не е била използвана процесуалната техника на чл. 279 от НПК, но същата е била и неприложима. Не е основателен доводът за неправилно изключване на показанията на св. К. Р. Още първоинстанционният съд е установил, че той е извършвал действия по разследването, поради което за него съществува забраната на чл. 118, ал. 2 от НПК да бъде разпитван като свидетел. Като е игнорирал показанията на Р. от общата доказателствена съвкупност, съдът не е допуснал каквото и да е процесуално нарушение, а е спазил закона. Не почива на материалите по делото и твърдението в жалбата на частния обвинител, че липсва оправдаване на подсъдимия за разликата между първоначалното обвинение срещу него и това, за което е бил признат за виновен. Въззивната присъда съдържа изричен оправдателен диспозитив относно правната квалификация и предмета на престъплението, за което е прието от съда, че са останали недоказани, поради което въззивната присъда отговаря на изискванията на чл. 339, ал. 3 вр. чл. 305 от НПК. Следва обаче да се има предвид, че постановяването на оправдателен диспозитив при наличието на оправдателни доказателства, какъвто е настоящият случай, не е процесуално недопустимо, ако съдът при анализа и оценката на доказателствата е изследвал цялата доказателствена съвкупност, не е игнорирал нито едно доказателство и едва след това е направил единствено възможния и безпротиворечив извод за предмета на престъплението. Това е и претенцията на подсъдимия и на частния обвинител и граждански ищец в настоящия процес. След като обаче е налице игнориране на определени доказателства поради това, че те изобщо не са били обсъдени, а други са обсъдени частично и само декларативно са обявени за противоречиви, не може да се приеме, че е спазено изискването на чл. 14 от НПК и че съдът е направил единствено възможния верен правен извод. Не би могло да се приеме, че съдът е достигнал до обективната истина по делото, ако той е игнорирал част от доказателствата и не е дал отговор за тяхната достоверност. При положение, че съдът е направил изводите си относно предмета на престъплението само върху част от доказателствените източници, а други изобщо не е обсъждал, въпреки че отговорът дали са достоверни и следва ли да насочват към същия или друг извод за предмета е бил решаващ за изхода на делото по въпросите, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК, то изводите на съда са направени в нарушение на процесуалните правила. Констатираните съществени процесуални нарушения представляват касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Те по естеството си са отстраними чрез провеждането на ново съдебно производство пред втората инстанция по фактите, което налага отмяната на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от Благоевградския окръжен съд. Поради това обстоятелство не е необходимо да се отговаря на останалите доводи в касационните жалби /вън от тези, получили отговор в настоящето решение/, доколкото те могат да бъдат пререшени в хода на новото въззивно производство. В хода на същото следва да се отстранят всички констатирани нарушения при необходимост и с провеждането на въззивно съдебно следствие. Съдът трябва да изследва и въпроса за направените разноски от частния тъжител и граждански ищец във въззивното производство, доколкото се твърди, че те не са били присъдени, но в делото не се съдържат каквито и да е данни за това дали са направени и в какъв размер. Ето защо и на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 от НПК ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, III наказателно отделение