Решение № 15070 от 7.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7575/2020 г.

Решение № 15070 от 7.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7575/2020 г., V о., докладчик председателят Диана Добрева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на В. Алексиев, чрез пълномощник по делото адв. Е. Иванов, против решение № 1859/13.03.2020 г., постановено по адм. дело № 8126/2019 г. по описа на Административен съд София - град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата му срещу т. 8 от заповед № 8121 з-490/03.05.2019 г. на министъра на вътрешните работи и е осъден да заплати разноски на ответната страна. Касаторът оспорва решението като нищожно, недопустимо и неправилно. Развива съображения за необоснованост и нарушение на материалния закон при формиране изводите на първоинстанционния съд. Моли за отмяна на решението и произнасяне по съществото на спора от касационната инстанция, като бъде обявена нищожността на процесната заповед на министъра на вътрешните работи, алтернативно – същата бъде отменена като незаконосъобразна поради наличие на пороците по чл. 146, т. 2, т. 3, т. 4 и т. 5 от АПК. Претендира присъждане на сторените разноски по делото, включително платени адвокатски хонорари, за двете съдебни инстанции. Касационните основания и исканията си касаторът поддържа в съдебно заседание лично и чрез своя пълномощник. Ответникът – министърът на вътрешните работи, чрез процесуалния си представител гл. юрк. В. Табакова, в съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Подробни съображения излага в представени по делото писмени бележки. Счита, че първоистанционното решение на АССГ като правилно следва да бъде потвърдено. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на МВР и прави възражение да прекомерност на претендирания размер на адвокатския хонорар. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Като взе предвид релевираните касационни основания по чл. 209 от АПК, обсъди становищата на страните и прецени наличните по делото данни, Върховният административен съд, в настоящият тричленен състав на пето отделение, приема следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна, участвала в първоинстанционното производство, за която оспореният съдебен акт е неблагоприятен, поради което е процесуално допустима. След преценка на наведените касационни основания съгласно чл. 209 от АПК и съобразно чл. 218, ал. 1 и ал. 2 от АПК, настоящият съд намира обжалваното съдебно решение за валидно. Същото е постановено в изискуемата се форма от законен състав на съда. Решението е и допустимо като постановено по допустима жалба, депозирана от лице с правен интерес по смисъла на чл. 147, ал. 1 от АПК, срещу акт на административен орган, за който правилно първоинстанционният съд установява, че макар и от категорията на вътрешнослужебните, би могъл да рефлектира не само в правната сфера на своите преки адресати, но и в тази на по-широк кръг лица, а именно служителите на МВР, работещи на смени, сред които е и жалбоподателят В. Алексиев, настоящ касатор. Съдът се е произнесъл по въпроса за нищожността, респективно законосъобразността на оспорената от жалбоподателя част от заповед № 8121 з-490/03.05.2019 г. на министъра на вътрешните работи – т. 8, касаеща разпореждането на министъра до ръководителите на структури да не позволяват изготвяне и утвърждаване на графици за работа, генериращи надвишаване на установената нормална продължителност на работно време за тримесечен период, съгласно Наредба № 8121 з-776 от 29 юли 2016 г. за реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на вътрешните работи, издадена от министъра на вътрешните работи , наричана по-нататък Наредба № 8121 з-776 от 29 юли 2016 година. Разгледано по същество, решението, с което АССГ отхвърля жалбата срещу цитираната т. 8 от заповедта на министъра, е правилно - постановено е при спазване на съдопроизводствените правила, в съответствие с материалния закон и е обосновано. За да достигне до извод за неоснователност на жалбата на В. Алексиев, съдът е изследвал основанията за оспорване на административните актове по чл. 146 от АПК спрямо атакуваната т. 8 от заповедта. Въз основа на изяснената фактическа обстановка по случая е изложил от правна страна доводи, че в оспорваната си част актът (който е с характер на вътрешнослужебен, но чието оспорване не е изрично изключено със закон и действието му в случая надхвърля правната сфера на изрично посочените в него адресати – ръководителите на структури) е издаден от компетентен орган, при спазени изисквания за форма и съдържание на акта, без допуснати при издаването му нарушения на административнопроизводствените правила от категорията на съществените, в съответствие с материалните норми и целта на закона. Така постановеното решение на АССГ е правилно и законосъобразно. Правнорелевантните факти и обстоятелства са точно и обективно установени от първоинстанцонния съд, като не е налице разминаване между възприетата от съда фактическа обстановка по случая и доказателствата по делото. Фактите са правилно подведени под хипотезата на приложимите материалноправни норми, в съответствие с което съдът правилно е преценил, че актът, в оспорената си част по т. 8, е издаден от компетентен административен орган и не противоречи на императивните норми на закона. С оспорената част от заповедта, министърът на вътрешните работи, в изпълнение на правомощието си по чл. 33, т. 9 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) да издава заповеди, е разпоредил на ръководителите на структури постигането на определен резултат в рамките на упражняваната от тях компетентност, изразяващ се в това да не позволяват изготвяне и утвърждаване на графици за работа, които генерират надвишаване на установената нормална продължителност на работно време за тримесечен период на служителите, работещи на сменен режим, с цел недопускане полагането на извънреден труд от тези служители. Така разпореденото на ръководителите на структури е обусловено с главната цел да не се допусне извършването на разходи над утвърдените финансови средства за персонал по бюджета на министерството за 2019 г., която цел е изрично посочена в текста на заповедта. По своята правна същност и съдържание, заповедта представлява вътрешнослужебен акт, издаден от министъра на вътрешните работи в качеството му на ръководител на администрацията на МВР, в това число и като едноличен орган на изпълнителната власт, пряко отговорен за управлението и разпределението на финансовите и материалните ресурси, предоставени на ръководеното от него ведомство – арг. в чл. 33, т. 6 от ЗМВР. Както правилно е отбелязал първоинстанционният съд, преценката за начина на разпределение на тези ресурси е възложена в правомощие на министъра, който не е задължен да обсъжда с подчинените му структури и служители в Министерството целесъобразността на своите решения в тази област. В случая, с т. 8 от заповедта (предмет на спора пред АССГ), е въведена мярка, която наред с останалите визирани в заповедта, цели ненадвишаване на утвърдените за 2019 г. разходи на министерството за извънреден труд и дължимите за сметка на работодателя осигурителни вноски, извършвани от страна на второстепенните разпоредители с бюджет към министъра на вътрешните работи. Видно от предхождащите т. 8 разпоредителни волеизявления на министъра, се създава определена организация за информиране, отчитане и извършване на предвидените и очаквани разходи за извънреден труд и осигурителни вноски в съответните структури и звена. С т. 8 конкретно е разпоредено на ръководителите на структури, на които поначало е вменено правомощието със заповед да разпределят работното време в отделните звена в подчинените им структури – чл. 11, ал. 1 от Наредба № 8121 з-776 от 29 юли 2016 г. (в приложимата редакция преди отм.), да изготвят и утвърждават работните графици на работещите на смени служители така, че да не се допуска надвишаване на установената нормална продължителност на работното време за тримесечен период. За да се даде отговор на въпроса, дали така разпореденото от министъра действително засяга права и/или законни интереси на жалбоподателя по смисъла на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България, във вр. с Тълкувателно решение на Конституционния съд № 21/26.10.1995 г. по к. д. № 18/1995 г., следва да се извърши преценка за конкретните правни последици, произтичащи от заповедта, в оспорената й част, и непосредствено уредени с нея обществени отношения. Настоящият касационен състав намира, че с т. 8 на процесната заповед не се създават или отнемат права, нито задължения, нито се преуреждат по какъвто и да е начин разписаните в ЗМВР и Наредба № 8121 з-776 от 29 юли 2016 г. ; правила, касаещи работното време и полагането на труд извън редовното работно време от служителите, работещи на смени. С оспорения текст на заповедта не се забранява полагането на извънреден труд въобще от тази категория служители. Подобна възможност не е изключена, видно от съвкупния анализ на всички включени в текста на заповедта точки, които макар и неоспорени от жалбоподателя, т. е. извън предмета на съдебното производство, имат своето значение като доказателствен материал при преценката на съда за материалната законосъобразност на оспореното разпореждане на министъра по т. 8. Последното е насочено единствено към това, ръководителите на структури по чл. 37 от ЗМВР, вр. с чл. 11 от Наредба № 8121 з-776 от 29 юли 2016 г. ; да не допускат в изготвяните от тях графици на работните смени на служителите да се надвишава установената нормална продължителност на работното време за тримесечен период. Това положение кореспондира напълно и дори дословно преповтаря установеното в чл. 14, ал. 3 от Наредба № 8121 з-776 от 29 юли 2016 г. (в действащата към 03.05.2019 г. редакция) – "При разпределянето на работните смени в графиците по ал. 1 работното време на всички служители се разпределя по начин, по който да се спази изискването на чл. 2, ал. 1, като не се надвишава установената нормална продължителност на работното време за тримесечния период".