Решение № 10220 от 24.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8278/2019 г.

Решение № 10220 от 24.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8278/2019 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на К. К., [населено място], [улица] срещу Решение № 164 от 14.05.2019 г. на Административен съд, гр. Стара Загора, постановено по административно дело № 92/2019 г.

С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на г-н К. срещу Решение № 284 з-94 от 30.01.2019 г. на началника на Районно управление – Казанлък, с което на основание чл. 155, ал. 1 във вр. с чл. 58, ал. 1, т. 8 от Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия е отнето разрешението му за съхранение, носене и употреба на огнестрелно оръжие и боеприпаси.

Касационният жалбоподател – К. К., счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК.

Излага подробно фактите по делото и сочи, че съдът неправилно е приложил чл. 58, ал. 1, т. 8 от Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия (ЗОБВВПИ) като не е отчел, че към датата на издаване на оспорения административен акт с влязло в сила съдебно решение е установена липса на доказателства за упражнено домашно насилие. Не е отчел, че с оспорената заповед се прилага принудителна административна мярка, което с оглед на доказателствата значи, че към датата на прилагане на мярката не е налице основание за нейното прилагане. Неправилно счита приетата от съда липса на разлика между заповед за незабавна защита от домашно насилие и заповед за защита от домашно насилие. Излага подробно производството по реда на Закона за защита от домашно насилие.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени оспорения административен акт. Претендира разноски за двете инстанции. Касаторът се представлява от адв. К. Горунска, Адвокатска колегия, гр. Стара Загора.

Ответникът по касационната жалба – началникът на Районно управление – Казанлък, не взема становище.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд приема от фактическа страна, че:

1. На 05.05.2017 г. на К. К. е издадено разрешение за съхранение, носене и употреба на огнестрелно оръжие № 20140054545 със срок на валидност 04.05.2022 г. за три броя ловно оръжие и един брой огнестрелно оръжие (пистолет) и боеприпаси.

1. На 22.06.2018 г., Районен съд, гр. Казанлък, по гражданско дело № 1604/2018 г., издава Заповед за защита № 11, с която на основание чл. 18 от Закона за защита от домашно насилие (ЗЗДН) постановява незабавна защита като К. К. е задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на и да не се приближава до майка си Т. Т.

1. На 02.07.2018 г., с Решение № 400, постановено по гражданско дело № 1604/2018 г., Районен съд, гр. Казанлък, отхвърля молбата на Т. Т. Решението е влязло в сила на 09.07.2018 г.

1. На 30.01.2019 г., с Решение № 284 з-94, началникът на Районно управление – Казанлък, на основание чл. 155, ал. 1 във вр. с чл. 58, ал. 1, т. 8 ЗОБВВПИ отнема издаденото на г-н К. разрешение за съхранение, носене и употреба на огнестрелно оръжие и боеприпаси.

Въз основа на така установените по делото факти първоинстанционният съд приема от правна страна, че оспореният акт е издаден от компетентен орган с оглед на чл. 153, т. 6 във вр. с чл. 155, ал. 1 във вр. с чл. 83, ал. 5 ЗОБВВПИ. Актът е в исканата от закона писмена форма, съдържа изискуемите от чл. 59, ал. 2 АПК реквизити, в т. ч. фактически и правни основания, и в хода на административното производство органът не е допуснал съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

Съдът приема, че актът е и материално законосъобразен с оглед на чл. 155, ал. 1 ЗОБВВПИ, който при наличие на някое от обстоятелствата по чл. 58, ал. 1, т. 2 – 8 ЗОБВВПИ оправомощава органа да отнеме издаденото разрешение. С оглед на доказателствата по делото – издадена на основание чл. 18, ал. 1 ЗЗДН заповед за незабавна защита, съдът приема за доказано настъпването на обстоятелството по чл. 58, ал. 1, т. 8 ЗОБВВПИ. За целите на разпоредбата е без значение дали приложените мерки за защита по Закона за защита от домашно насилие са със заповед по чл. 18, ал. 1 или по чл. 15, ал. 2 ЗЗДН, поради което съдът приема за неоснователни доводите на жалбоподателя за отпадане на основанието с постановяването на Решение № 400.

Въз основа на горното съдът прави извод за законосъобразност на обжалваното решение и отхвърля жалбата.

Изводът на първоинстанционният съд е правилен.

Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, счита същото за валидно и допустимо, но неправилно.

Касаторът твърди, че обжалваното съдебно решение е постановено в нарушение на материалния закон, тъй като съдът неправилно е тълкувал и приложил закона.

Спорът по делото е досежно разпоредбата на чл. 155, ал. 1 във вр. с чл. 58, ал. 1, т. 8 ЗОБВВПИ. Съгласно разпоредбата разрешението за съхранение, носене и употреба на огнестрелно оръжие се отнема, когато в последните три години на лицето е наложена мярка за защита по Закона за защита от домашно насилие.

В правилни и изключително подробни мотиви първоинстанционният съд е тълкувал съдържанието на разпоредбата. Правилен е изводът на съда, че за приложимостта на чл. 155, ал. 1 във вр. с чл. 58, ал. 1, т. 8 ЗОБВВПИ е ирелевантен видът на мярката по смисъла на чл. 5 ЗЗДН, както и дали тя е наложена със заповед за незабавна защита по смисъла на чл. 18, ал. 1 ЗЗДН или със заповед за защита по смисъла на чл. 15, ал. 2 ЗЗДН. Разпоредбата на чл. 58, ал. 1, т. 8 ЗОБВВПИ изисква единствено в рамките на последните три години на лицето да е налагана мярка за защита по реда на Закона за защита от домашно насилие. Този факт по делото е безспорен, поради което фактът, че с Решение № 400 районният съд не налага мярка по чл. 15, ал. 2 ЗЗДН не променя факта, че за времето от 22.06.2018 г. до 02.07.2018 г. касаторът е с наложена мярка по закона на основание чл. 18, ал. 1 ЗЗДН.

Касаторът твърди, че отнемането по чл. 155, ал. 1 във вр. с чл. 58, ал. 1, т. 8 ЗОБВВПИ е принудителна административна мярка, поради което прилагането й с оспорения административен акт към момент, когато не е налице действаща заповед за налагане на мярка за защита от домашно насилие, прави акта незаконосъобразен, тъй като го лишава от цел. Този довод на касатора е неоснователен. Принудителните административни мерки, с оглед на чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН), се прилагат за предотвратяване и преустановяване на административни нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях. Разпоредбата на чл. 155, ал. 1 във вр. с чл. 58, ал. 1, т. 8 ЗОБВВПИ не третира отнемането на разрешението като принудителна административна мярка, прилагана за административно нарушение, а като факт, който води до отпадане на основанията за издаване на разрешителното.

Следователно, при настъпване на факта по точка 8 престават да бъдат налице предпоставките за издаване на разрешителното, поради което и органът го отнема. За никакво предотвратяване или преустановяване на вредните последици от административно нарушение в случая не става въпрос, тъй като сами по себе си мерките за защита от домашно насилие, по смисъла на чл. 5, ал. 1 ЗЗДН, не са административно наказание за административно нарушение по смисъла на чл. 2, ал. 1 във вр. с чл. 12 и 6 ЗАНН, а мерки за принудително въздействие върху правната сфера на извършителя на акт на домашно насилие, налагани с цел защита на пострадалото лице. Доказателство в това отношение са разпоредбите на чл. 1, ал. 2 и на § 1 ЗЗДН, които изрично предвиждат възможността отговорността по закона да се кумулира с гражданската, административнонаказателната и наказателната отговорност на извършителя и изрично за неуредените въпроси препраща към Гражданския процесуален кодекс.

Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение са неоснователни. Първоинстанционният съд правилно е тълкувал и приложил материалния закон, поради което решението му като правилно следва да бъде оставено в сила.

Води от горното и на основание чл. 221, ал. 1 АПК Върховният административен съд