Решение № 11939 от 8.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 5376/2017 г.

Решение № 11939 от 8.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 5376/2017 г., V о., докладчик председателят Диана Добрева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на И. И., подадена против решение № 1197 от 27.02.2017 г., постановено по адм. дело № 9750/2016 г. по описа на Административен съд София - град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата на касатора в частта й за прогласяване на нищожност на заповед с рег. № з-67ЗЗ/14.09.2004 г., издадена от директора на СДВР - МВР и е оставена без разглеждане същата жалба в частта й относно искането за отмяна на заповедта като незаконосъобразна. Поддържат се твърдения за неправилност и незаконосъобразност на съдебното решение, иска се неговата отмяна и уважаване на жалбата, с присъждане на разноски. Ответникът - директорът на СДВР, чрез процесуален представител оспорва жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за потвърждаване на първоинстанционното решение. Настоящата инстанция намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна, поради следното: Законосъобразно и обосновано АССГ е счел за недопустима жалбата на И. в частта й, с която се иска отмяна на процесната заповед като незаконосъобразна. Очевидно е, че от 2004 г. до 2016 г. е изтекъл предвидения от закона 14 дневен срок за оспорването й на това основание и съдебният контрол в тази насока е преклудиран. Като е разгледал жалбата съгласно чл. 149, ал. 5 от АПК, правилно съдът е приел, че оспореният административен акт не е нищожен предвид чл. 11, ал. 1, т. 1, чл. 33 и чл. 34, ал. 1, т. 8 и др. ЗМВР (отм.) в действащата към 2004 г. редакция и е отхвърлил оспорването. Касае се за заповед, с която във връзка с възникнала служебна необходимост относно подобряване организацията по охраната на задържаните МПС, обект или средство на престъпление, съхранявани на територията на София, е извършено командироване на 12 полицейски служители от различни РПУ на СДВР, включително и на жалбоподателя, в 08 РПУ за периода от 01.10.2004 г. до 10.01.2005 година. Спорно по делото е дали издателят на тази заповед е разполагал с материална и персонална компетентност да разпореди този временна промяна на мястото на изпълнение на служебните задължения на полицаите. На този въпрос АССГ е отговорил положително и съображенията му се споделят на касационния състав. Съгласно чл. 33 от ЗМВР (отм.); териториалните служби се ръководят от директори, а в чл. 34, ал. 1, т. 8 от ЗМВР (ред. 2004 г.) е предвидено, че директорът на териториалната служба отговаря за управлението на човешките ресурси. Съгласно чл. 200, ал. 1 от ЗМВР (отм.); директорите на националните и териториалните служби и т. н. назначават и преназначават сержантския състав. Ето защо правилно АССГ е приел, че директорът на СДВР се явява орган по назначаването на жалбоподателя и в неговата компетентност е да командирова служители на СДВР от едно РПУ в друго, тъй като отговаря за управлението на човешките ресурси. Освен това в относимите разпоредби на ЗМВР към момента на издаване на оспорения административен акт не се съдържат ограничения за периодите от време, за които може служителите на СДВР да бъдат командировани от едно РПУ в друго РПУ на територията на София. Не се съдържат и разпоредби, които да регламентират приложимост на ЗДСл относно основанието и срочността на командироването, а ЗМВР се явява специален по отношение на ЗДСл. Основателно АССГ е посочил, че съгласно чл. 142, ал. 1 от АПК съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му, следователно съобразно ЗМВР (действащ в редакцията ДВ, бр. 15/2004 г.), и е несъстоятелно позоваването на норми от последващите ЗМВР, които не са част от действащото право към момента на издаване на оспорения административен акт. В този смисъл е несъстоятелно и позоваването на ТР 2/2014 г. на ВАС, относимо към приложението на чл. 192а, ал. 1 от ЗМВР (обн., ДВ, бр. 17/2006 г.), който не е действал към момента на издаване на оспорвания административен акт. В заключение, при съобразяване на критериите за нищожност АССГ е направил верен краен извод за това, че оспореният административен акт е валиден като издаден от компетентен административен орган в кръга на правомощията му и е отхвърлил жалбата като неоснователна. Предвид изложеното не са налице пороци, които да водят до отмяна на обжалваното решение и то следва да се остави в сила. При този изход на делото основателно е искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на 100 лева, платими от касатора. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на пето отделение,