Решение № 263 от 11.1.2023 г. на ВАС, V о.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Община Ловеч против решение 112/07.06.2022 г., постановено по адм. д. 409/2021 г. по описа на Административен съд Ловеч (АС-Ловеч). Касаторът оспорва изцяло съдебното решение като твърди, че е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Изрично са наведени доводи, според които неправилно първата инстанция е приела за неоснователно възражението за липсата на причинно-следствена връзка между прекратяване на служебното правоотношение до датата на предявяване на исковата молба и между оставането без работа и правото на парично обезщетение ; недопустимо изменение на иска и изготвяне на съдебна експертиза по писмени документи, които не са приети като писмени доказателства по делото. Касационният жалбоподател иска да бъде отменено обжалваното съдебно решение и да бъдат отхвърлени предявените искове като неоснователни и недоказани. Подробни съображения в подкрепа на твърденията и исканията са изложени в касационната жалба и писмена защита. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираните от другата страна разноски. Ответникът Н. Саев оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор и писмено становище. Претендира разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, а при разглеждането й по същество се установява следното: С обжалваното решение 112/07.06.2022 г., постановено по адм. д. 409/2021 г. по описа на АС-Ловеч е осъдена Община Ловеч да заплати на Н. Саев обезщетение по чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл) в размер на 3436,05 лв. ведно със законната лихва върху тази сума от 17.11.2021 г. (датата на подаване на исковата молба) до окончателното й изплащане, обезщетение за забавеното плащане на обезщетението по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл от 19.10.2021 г. до 17.11.2021 г. в размер на 28,63 лв. и са присъдени всички направени от Н. Саев разноски в размер на 977 лв. Административният съд е приел за установено, че със Заповед З-221/18.02.2019 г. на кмета на Община Ловеч е прекратено служебното правоотношение на Н. Саев за длъжността главен експерт Информационни системи в Община Ловеч поради налагане на дисциплинарно наказание уволнение и отмяната й с решение 26/15.03.2021 г., постановено по адм. д. 104/2019 г. по описа на АС-Ловеч, оставено в сила с решение 10595/19.10.2019 г., постановено по адм.д. 5860/2021 г. по описа на Върховния административен съд. От тези два факта съдът е обосновал извод за наличие на основание за определяне на обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. За определяне размера на обезщетението съдът е обсъдил събраните по делото писмени доказателства и заключение на съдебен експерт счетоводител относно размера на основната заплата за длъжността главен експерт Информационни системи в Община Ловеч към 19.10.2021 г. (момента на признаването на уволнението за незаконно) и получените възнаграждения от Н. Саев за положен труд по трудово и друго служебно правоотношение в шестмесечния период след 18.02.2019 г. (датата на прекратяване на служебното му правоотношение). Въз основа на изчисленията (намаляване на шестратния размер на основната заплата за длъжността от 1030 лв. с получените възнаграждения от АЖД АГРО ЕООД и РЗИ-Ловеч), направени от вещото лице Карадобрева, решаващият съд е определил дължимото обезщетение в размер на 3436,05 лв., респективно и обезщетението за забавеното плащане от 19.10.2021 г. до предявяване на иска в размер на 28,63 лв. Първоинстанционният съд е приел, че исковете са изцяло основателни като в мотивите на обжалваното съдебно решение е посочено, че ищецът е изменил размера на предявения от него иск във връзка със заключението на вещото лице . При така дефинирания предмет на спора е постановен само осъдителен диспозитив, липсват отхвърлени части на предявените искове (4221 лв. и 37 лв. според исковата молба) и са присъдени направените от Н. Саев разноски в пълен размер, защото е преценено, че са уважени всички претенции в тяхната цялост. Така постановеното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно с изключение на частта му относно разноските. АС-Ловеч се е произнесъл по процесуално допустими осъдителни искове, предявени от лице, твърдящо, че има право да получи парични суми от ответната страна - юридическо лице, за което се твърди, че е задължено да заплати търсените обезщетения - по чл. 104, ал. 1 от АПК и по чл. 86 от ЗЗД (обезщетение за забавено плащане на парично задължение за периода преди сезиране на съда). Нормативната уредба на ЗДСл създава специален ред за обезщетение за вреди, причинени на държавни служители, чието служебно правоотношение е прекратено със заповед, която е отменена по съдебен ред, като определя дължимото обезщетение по вид и размер - чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. При напълно изяснена фактическа обстановка, административният съд е обосновал законосъобразни правни изводи относно наличието на основание за присъждане на обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСЛ, без да бъдат допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. С отмяната на Заповед З-221/18.02.2019 г. на кмета на Община Ловеч за незаконно уволнения служител възниква правото да получи обезщетение в размер на основната му заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно, за цялото време, през което не е заемал държавна служба, но за не повече от 6 месеца. Когато е бил назначен на друга държавна служба с по-ниска заплата или е получавал възнаграждение за друга работа в по-нисък размер, той има право на разликата в заплатите или на разликата между заплатата и възнаграждението, изчислени въз основа на основната заплата, съответно основното възнаграждение. При правилно разпределение на доказателствената тежест в исковия процес първоинстанционният съд обосновано е приел от фактическа страна за доказано, че през шестмесечния период след прекратяване на служебното му правоотношение с Община Ловеч Н. Саев е полагал труд през почти половината от времето при други двама работодатели, за което е получавал възнаграждение в по-нисък размер от основната заплата за длъжността, която е заемал при община Ловеч към датата на признаване на уволнението му за незаконно. През останалото време от този шестмесечен период Н. Саев е получавал обезщетение за безработица. Оплакването в касационната жалба относно заключението на вещото лице и приложените към него писмени документи, които не са ангажирани от страните като писмени доказателства и не са приети от съда, не обуславя касационно основание за отмяна по смисъла на чл. 209, т. от АПК, защото за установяване на фактите, които са от значение за спора, са приети достатъчно други непротиворечиви и неоспорени писмени доказателства копия на страници от трудова и служебна книжка. Следователно допълнително събраните от вещото лице документи и извършените от него изчисления не са от съществено значение за спора, който е възможно да бъде решен и само въз основа на останалите доказателства при съответните аритметични изчисления. В конкретния случай поставените задачи на вещото лице не изискват особено специфични специални знания, за да не е възможно да бъдат установени констатираните от него факти и само с обикновени умения в областта на аритметиката. Със сигурност не е била наложителна лична проверка чрез посещение на офисите на лицата, изплащали възнаграждения на Н. Саев в шестмесечния период след незаконното му уволнение от Община Ловеч, защото липсва необходимост от оглед на място като единствено средство за установяване на относими към спора факти. По делото са приети копия от трудова и служебна книжка на Н. Саев, които не са оспорени, водени са редовно и съдържат точни данни относно периодите на прослуженото време и съответната месечна заплата, от които е напълно възможно да бъдат изчислени получените от лицето възнаграждения за труд, с които да бъде намалена на основание чл. 104, ал.1, изречение второ от ЗДСл сумата по чл. 104, ал.1, изречение първо от ЗДСл. Именно от правилото на чл. 104, ал. 1, изречение второ се налага извод, че упражняването на труд по трудово или служебно правоотношение, респективно сключване/прекратяване на трудов договор или договор по друго служебно правоотношение по време на шестмесечния период след незаконното уволнение не следва да бъде разглеждано като факт, който освобождава от отговорност органът по назначаване, който е издал отменената от съд заповед за прекратяване на служебното му правоотношение. Цитираните в касационната жалба решения на Върховния касационен съд не са задължителни за настоящата инстанция, но и са постановени по приложението на Кодекса на труда (КТ), който в тази част относно обезщетенията за оставане без работа съдържа различна регламентация от ЗДСл. Например: 1. според чл. 225, ал. 1 от КТ обезщетението е за времето, през което работникът е останал без работа поради незаконното уволнение, а това по чл. 104, ал. 1 от ЗДС е за цялото време, през което държавният служител не е заемал държавна служба т.е. общото ограничение до шест месеца не означава еднакъв период, за който се презумира настъпване на подлежащи на обезщетяване вреди; 2. напълно различна е основата за изчисляване на обезщетението: по чл. 225, ал. 1 от КТ е брутното му трудово възнаграждение (определено според последната получена месечна заплата), а по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл е основната заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването да се заеме службата (обикновено сумата е различна от тази на последната месечна заплата в случая съответно 780 лв. и 1030 лв.); 3. КТ разграничава обезщетението по чл. 225, ал. 1 от това по чл. 225, ал. 2, което е за хипотезата на започване на по-нископлатена работа в шестмесечния срок, а ЗДСл регламентира само един вид обезщетение, чийто размер се намалява, ако е получавано някакво възнаграждение за труд. Решението на Върховния административен съд, на което също се позовава касационният жалбоподател, за да аргументира тезата си, е постановено при напълно различна фактическа обстановка от тази по настоящия спор, а формирани правни изводи не подкрепят тълкуването на закона, поддържано от Община Ловеч. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите в касационната жалба относно правното значение на продължителността (респективно основанията за възникване на трудовото и служебното правоотношение) на другата работа, за която държавният служител е получавал заплата в шестмесечния срок след уволнението. Следва изрично да бъде посочено, че целта на обезщетението по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл е да се обезщетят вредите, които се търпят от конкретен служител от лишаването му от получаването на възнаграждение и техният размер се свързва именно с размера на тези пропуснати от него доходи, които би получил при изпълнение на длъжността. Законодателят е посочил тези вреди по вид и обем като сигурна, предвидима и непосредствена последица от незаконното уволнение, поради което е определил този специален вид отговорност на работодателя, за възникване на която не е необходимо пълно доказване на всички елементи на непозволено увреждане по принцип. Правото на обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл е специален вид обезщетение, определено по вид (парично) и размер (до 6 месечни основни заплати) за вредите, които конкретно лице (държавен служител) търпи от незаконосъобразното му уволнение. По този начин законодателят е създал облекчен режим за обезщетяване, при който се презумира настъпването на вреди от незаконосъобразното лишаване от трудов доход, но и ограничаването му за до шест месеца и при съобразяване евентуално получено на друго възнаграждение от друга трудова дейност. Започване на друг вид работа от държавния служител в шестмесечния период след незаконното му уволнение до влизане в сила на съдебното решение, с което той фактически намалява търпените от него вреди, не е възможно да се разглежда като основание за отпадане на отговорността на първоначалния му работодател в случаите, когато служителят не успее да получава през цялото това време трудово възнаграждение от друг работодател, независимо от причините за това. Подобна логика би поставила в привилегировано положение лицата, които въобще не се опитват да търсят нова работа т.е. да намалят вредите си в сравнение с тези, които все пак са успели, но не за дълго и не в пълен размер. В конкретния случай са налице достатъчно доказателства, от които да се установи точният размер на основната месечна заплата, от която е лишен Н. Саев поради незаконното му уволнение и точния размер на получените от него парични суми по трудов договор и служебно правоотношение с други работодатели в шестмесечния период след незаконното му уволнение. АС-Ловеч правилно е определил дължимото обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл в размер на 3436,05 лв.. Не е допуснато нарушение при определяне датата, от която се дължи обезщетение за забавено плащане на паричното задължение, обособена е и правилно е изчислена конкретната стойност (28,63 лв.) на това обезщетение за периода преди подаване на исковата молба, с което независимо от липсата на изрично позоваване на чл. 86 от ЗЗД правилно е приложен материалния закон. Следователно АС-Ловеч правилно е приел, че са налице предпоставките за получаване на обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, правилно е определил дължимия размер и е постановил осъдителен диспозитив за всички дължими суми, но не е съобразил правилно предмета на спора в неговата цялост. Основателно е оплакването на Община Ловеч относно извършените процесуални действия, които в нарушение на процесуалния закон са възприети от АС-Ловеч като достатъчни за изменение на иска чрез намаляване на претеднираните суми. В случая ищецът е отправил до съда писмено искане за изменение на съда, което е подадено в срок и е докладвано в открито съдебно заседание, но липсва произнасяне от АС-Ловеч, с което да е допуснато исканото изменение. В резултат на това процесуално нарушение съдът не се е произнесъл по целия предмет на спора (липсва отхвърляне на исковете до пълния предявен с исковата молба размер), но в срока по чл. 176, ал. 1 от АПК не е инициирано допълване на съдебното решение. Този процесуален пропуск в случая не обуславя основание за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК на цялото съдебно решение, когато е наведено като оплакване от ответната страна в първоинстанционното производство, защото не нарушава нейното право на защита, респективно не представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което да е в състояние да доведе до друг краен резултат по същество на спора. Но касационната жалба е против цялото съдебно решение, а констатираното процесуално нарушение е оказало съществено влияние върху правилността на решението в частта му относно разноските, поради което в тази част е налице наведено основателно касационно основание за отмяна. АС-Ловеч е присъдил в пълен размер всички направени от ищеца разноски, а не само съобразно уважената част от исковете, която е по-малка от предявената и не е присъдил направените и претендирани от Община Ловеч разноски в размер на 500 лв. (договорено и заплатено възнаграждение за един адвокат) съобразно частта от исковете, която не е основателна. Следва изрично да бъде посочено, че ответникът в първата инстанция има право на разноски както в случаите при отхвърлена на част от иска, така и в случаи на изменение на иска чрез намаляване на размера, което задължително се съчетава с частично прекратяване на съдебното производство за намалената част от претенцията. И в двата случая дължимите разноски се определят в един и същ размер, когато е упражнявано ефективно право на защита, какъвто е настоящия случай, по отношение пълния първоначално предявен размер на иска. По изложените съображения обжалваното съдебно решение трябва да бъде оставено в сила на основание чл. 221, ал. 1 от АПК с изключение на частта, с която Община Ловеч е осъдена да заплати на Н. Саев разноски в размер над 794,97 лв., а също така следва да бъде осъден Н. Саев да заплати на Община Ловеч разноски за пред първата инстанция в размер на 93,15 лв. по направеното своевременно пред първата инстанция искане. По водене на делото пред настоящата инстанция касационният жалбоподател е направил разноски в размер на 527,72 лв., които претендира, но с оглед окончателния изход на висящия пред настоящата инстанция спор по неговото същество и установената съдебна практика, че в спор относно разноски не се определят разноски, няма право да му бъдат присъдени. Пред настоящата инстанция Н. Саев е направил разноски в размер на 750 лв. Неоснователно е своевременно направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което предвид фактическата и правна сложност на делото, процесуалната активност на адвоката на ответната страна в касационното производство и определеното в Наредба 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимално възнаграждение за един адвокат по административни дела с материален интерес, не се явява прекомерно. Следователно с оглед крайния изход на висящия в настоящото производство спор има право на тези разноски в пълен размер. По изложените съображения, Върховния административен съд