Решение № 10136 от 21.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3669/2025 г.

ВАССедмо отделение21.10.2025 г.докладчик Станимир Христов

Диспозитив

ОСТАВЯ В СИЛА Решение 671/14.02.2025 год., постановено по адм. дело 1247/2024 год. по описа на Административен съд Пазарджик.

ОСЪЖДА Г. И. П., от гр. Пазарджик, [улица], с [ЕГН], да заплати на Областната дирекция на Министерство на вътрешните работи Пазарджик, със седалище в гр. Пазарджик, пл. Съединение 2, разноски в размер на 200,00 (двеста) лева.

Решението е окончателно.

Председател: /п/ ВАНЯ АНЧЕВА Членове: /п/ СТАНИМИР ХРИСТОВ /п/ ПОЛИНА БОГДАНОВА

Мотиви

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Г. И. П., от гр. Пазарджик, чрез процесуален представител адв. Н. Съчанова от Адвокатска колегия - Пазарджик, против Решение 671/14.02.2025 год., постановено по адм. дело 1247/2024 год. по описа на Административен съд Пазарджик, с което е отхвърлена жалбата му срещу Отказ рег. 1818з-829/03.09.2024 год. за издаване на разрешение за носене и съхранение на късо огнестрелно оръжие, издаден от началника на Районно управление (РУ) Пазарджик към Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи Пазарджик (ОДМВР Пазарджик), потвърден с Решение рег. 3120-26213/29.10.2024 г., на в.п.д. директор на ОД МВР - Пазарджик. От заявените от касатора твърдения следва, че същият счита решението за неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Оспорва се изводът на съда, че не са налице предвидените в чл. 78 от Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия (ЗОБВВПИ) основания за издаване разрешение за съхранение, носене и употреба на късоцевно огнестрелно оръжие. Касаторът сочи, че със закона са въведени различни режими за издаване на разрешение за придобиване на оръжие, като той попада под този уреден в нормата на чл. 78 от ЗОБВВПИ и за целта е представил и доказателства по чл. 61, ал. 4 от с.з. Развити са доводи, че доколкото касационният жалбоподател е получил разрешение за придобиване, съхранение, носене и употреба на късоцевно огнестрелно оръжие по реда на чл. 78, ал. 1 от ЗОБВВПИ като бивш служител на МВР, за същия не е налице необходимост да обосновава нуждата от самоохрана, въведена в текста на чл. 58, ал. 1, т. 10 от с.з. По заявените съображения иска отмяна на съдебното решение. В съдебно заседание касационният жалбоподател не се явява и не се представлява. По делото е постъпила молба от процесуалния представител на касационния жалбоподател, в която същия заявява искане за уважаване на касационната жалба, отмяна на първоинстанционното съдебно решение и присъждане на разноски по представен списък. Представя и подробни писмени бележки по съществото на спора. Ответникът началникът на РУ Пазарджик при Областна дирекция на МВР - Пазарджик, чрез процесуален представител гл. юрисконсулт Пенова, в писмен отговор оспорва касационната жалба като неоснователна и недоказана. Моли обжалваното решение да се остави в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. В съдебно заседание, ответника не се явява и не изпраща процесуален представител. Представителят на Върховната касационна прокуратура в писмено заключение и в съдебно заседание дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Предлага съдебното решение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на Седмо отделение, намира касационната жалба за допустима - подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд Пазарджик е образувано по жалба на Г. П. срещу Отказ 1818з-829/03.09.2024 год. на началника на РУ при ОДМВР Пазарджик, за издаване на разрешение за придобиване, съхранение, носене и употреба на късо огнестрелно оръжие. Отказът е постановен на основание чл. 58, ал. 1, т. 10 във вр. с чл. 83, ал. 5 от ЗОБВВПИ, тъй като липса основателна причина, обосноваваща издаване на разрешението самоотбрана, ловни цели, спортни цели, културни цели, колекциониране, която по несъмнен начин да обосновава издаването му. От фактическа страна, първоинстанционният административен съд е установил, че Г. П. е подал заявление до началника на РУ при ОДМВР Пазарджик с вх. 181800-14649/14.08.2024 год., съдържащо искане за продължаване на срока за валидност на издаденото му разрешение за съхранение, носене и употреба на късо нарезно огнестрелно оръжие 20140054067, със срок на валидност до 26.06.2024 год., което е придобил като бивш служител на МВР, с мотив за самоотбрана. Установил е, че към заявлението са приложени необходимите документи, включително Удостоверение от Национална следствена служба за това, че срещу П. няма обвинение по неприключени наказателни производства; Справка за съдимост в която е записано, че лицето не е осъждано; карта за медицински преглед, удостоверяващ, че П. не страда от психически разстройства, както и декларация, за това, че придобитото огнестрелно оръжие и боеприпасите за него, ще се съхраняват на адрес: гр. Пазарджик, [улица]. Съдът е установил също, че в Докладна записка 27170/30.08.2024 год., изготвена от младши ПИ КОС, адресирана до началника на РУ Пазарджик, е посочено, че П. е бивш служител на МВР и е представил необходимите документи, като преписката е окомплектована съгласно изискванията на ЗОБВВПИ. Въз основа на така установените факти, първоинстанционният съд е приел от правна страна, че оспореният пред него административен акт е издаден от компетентен орган в кръга на предоставените му от закона правомощия, в изискуемата писмена форма, като органът е изложил фактически и правни основания, и при издаването му не са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила. Съдът е анализирал относимите разпоредби на ЗОБВВПИ, въз основа на които е формирал извод, че заявителя е следвало да обоснове необходимостта си от ползване на оръжието за граждански или за служебни цели, съгласно чл. 6 от ЗОБВВПИ, съответно необходимостта от издаване на разрешение или продължаване на срока на действие на издаденото разрешително за съхранение, носене и употреба на огнестрелно оръжие, като установи и докаже, че съществува потенциална опасност и непосредствена заплаха за живота, здравето и/или имуществото му или такива на негови близки. Посочено е, че доказването на необходимостта от притежаването, носенето и съхранението на огнестрелно оръжие за някоя от изрично изброените в закона цели е задължителен елемент от фактическия състав по разрешаване на дейност по ЗОБВВПИ. Съдът е посочил, че дори да се приеме, че заявителят П. в резултат на работата си в МВР действително е засегнал в някаква степен интереси на трети лица и те са претърпели някакви неблагоприятни последици, същото не е основание за автоматично продължаване на разрешението, тъй като нормата на чл. 58, ал. 1, т. 10 от ЗОБВВПИ определя фактите и обстоятелствата, при които органът е длъжен да откаже издаването, респективно подновяването на разрешението. С оглед императивната разпоредба на чл. 58, ал. 1, т. 10 от ЗОБВВПИ, съдът е обосновал, че физическото лице, което иска подновяване на разрешението, трябва да изложи конкретни факти и обстоятелства, които да обосноват несъмнен извод, че неговите или на членове на семейството му живот, здраве и имущество са персонално застрашени по начин, който изисква тяхната отбрана и охрана посредством огнестрелно оръжие. Съдът е развил доводи, че нормата на чл. 78, ал. 2 от ЗОБВВПИ не визира самостоятелно основание за издаване на разрешение за носене, съхранение и употреба на огнестрелно оръжие, нито предвижда по-благоприятен режим за изброените в нея лица, поради което и не може да се изключи приложението на общата норма на чл. 58, ал. 1 от закона, която визира предпоставките за издаване на разрешението, които са относими за всички хипотези на искания за разрешаване на този вид дейност. Като е приел, че в конкретният случай, П. не е посочил факти и обстоятелства за необходимостта от самоотбрана с огнестрелно оръжие, то съдът е формирал извод, че органът, действайки в условията на обвързана компетентност, правилно е решил, че са налице основания за отказ по чл. 58, ал. 1, т. 10 от ЗОБВВПИ. Въз основа на горното съдът е формирал решаващ извод за законосъобразност на оспорения пред него акт и е отхвърлил жалбата. Решението е валидно, допустимо и правилно. Видно от оспорения административен акт, органът е мотивирал постановения отказ с разпоредбата на чл. 58, ал. 1, т. 10 от ЗОБВВПИ, съгласно която абсолютна предпоставка за издаване на разрешение за придобиване, съхранение, носене и употреба на огнестрелно оръжие е наличието на основателна причина. Доказването на необходимостта от притежаването, носенето и съхранението на огнестрелно оръжие, за някоя от изрично изброените в закона цели, е задължителен елемент от фактическия състав по разрешаване на дейност по този закон. Законът е възложил в тежест на заявителя да обоснове искането си, като представи съответните доказателства, в зависимост от конкретното основание, посочено от него, от които да е видно, че действително е налице основателна причина, обуславяща издаване на исканото разрешение. Тъй като дейностите, свързани с огнестрелно оръжие са такива с висока степен на обществена опасност, законодателят, освен че е разграничил целите за ползване на оръжие на служебни и граждански - чл. 6, ал. 1, 2 и 3 от ЗОБВВПИ, лимитативно е определил и видовете граждански цели - чл. 58, ал. 1, т. 10 от ЗОБВВПИ. Независимо от това, дали оръжието е за служебни или за граждански цели, законът поставя изискване (чл. 76, ал. 3, т. 3 от ЗОБВВПИ) за наличие на основателна причина за издаване на разрешението. Разпоредбите на чл. 6, ал. 3 и чл. 58, ал. 1, т. 10 от ЗОБВВПИ обосновават извод, съгласно който, физическите лица могат да придобиват огнестрелно оръжие и боеприпаси само за граждански цели. Те не могат да придобиват оръжие за служебни цели, тъй като такива цели имат само физическите и юридически лица, регистрирани като търговци и извършващи съответната търговска дейност или дейност, която изисква да бъде водена по търговски начин. В съответствие с горното, за да може да получи исканото разрешително, заявителят е следвало да докаже наличието на някоя от визираните в нормата на чл. 58, ал. 1, т. 10 от ЗОБВВПИ граждански цели. Когато заявлението е мотивирано с искане за самоотбрана, следва да е налична опасност от нападение над личността или имуществото, когато би се оказал застрашен животът или здравето на лицето, респ. на членове на неговото семейство. Съобразно изискванията на закона тази нужда за самоотбрана следва да е доказана по несъмнен начин, а не да е предполагаема или хипотетична, поради което правилно органът и съдът приемат, че в заявлението си П. не сочи основателна причина за искането да му бъде подновено разрешението. В тежест на иницииралото производството лице, е да докаже необходимостта си от разрешение за съхранение, носене и употреба на огнестрелно оръжие, като въз основа на конкретните твърдения, обосноваващи искането му, следва да ангажира и доказателства. В случая в подаденото от П. заявление е посочено единствено, че оръжието е придобито като бивш служител на МВР и същото му е необходимо за самоотбрана, без да са посочени други конкретни обстоятелства за тази необходимост. Въз основа на така заявеното не може да се обоснове нуждата от самоотбрана - наличието на реална и непосредствена опасност за живота и здравето на заявителя или членове на неговото семейство. Не са ангажирани и доказателства, установяващи такава нужда. Правилно съдът сочи, че законодателят възлага в тежест на лицето, подало искането, да обоснове, да заяви и подкрепи с убедителни доказателства своята необходимост от осъществяване на заявената дейност с огнестрелно оръжие, а административният орган не е задължен да издирва обстоятелствата, установяващи потенциалната необходимост на заявителя от придобиване, носене и съхранение на огнестрелно оръжие, т.е. правилно е установена доказателствената тежест за заявителя. В настоящият случай липсват каквито и да е доказателства, които по безпротиворечив начин да доказват заявената необходимост от издаване на исканото разрешение, както правилно се приема от органа и от съда. Неоснователни са изложените в касационната жалба доводи, че заявлението е подадено на основание чл. 78, ал. 2 от ЗОБВВПИ, тъй като касаторът е бивш служител на МВР и това, според него, е достатъчно основание за издаване на разрешение. Основателни са мотивите на съда, че фактът, че касаторът е получил разрешение за носене, съхранение и употреба на късоцевно огнестрелно оръжие в качеството му на служител на МВР с прекратено правоотношение, сам по себе си не е основание за автоматично продължаване на разрешението. Съдът правилно е тълкувал приложимите правни норми в тяхната систематична връзка, като е достигнал до извода, че разпоредбата на чл. 58, ал. 1 от ЗОБВВПИ е нормата, която определя фактите и обстоятелствата, при наличието на които административният орган е длъжен да откаже издаването на разрешение, и като императивна, е приложима по отношение на всички лица, които искат издаване на разрешение, а визираното в чл. 78, ал. 2 от ЗОБВВПИ касае единствено компетентния орган и вида на документите, които лицата по ал. 1 от с.з. с прекратено служебно правоотношение, представят за издаване на разрешение, без да се извеждат аргументи, че след като на служител на визираните ведомства веднъж е издадено разрешение за носене, съхранение и употреба на късоцевно огнестрелно оръжие за граждански цели, то задължително следва да му бъде удължаван срокът на разрешението. Предвид гореизложеното, първоинстанционният съд е формирал правилен извод, че оспореният отказ на началника на РУ при ОДМВР Пазарджик е постановен от компетентен орган, в изискуемата форма, при спазване на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на относимите материалноправни норми, в пълно съответствие с целта на закона, поради което съдебното решение следва да бъде оставено в сила. По делото е направено искане за присъждане на разноски от двете страни в процеса. Като съобрази изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК на ответника се следват разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационното производство, което съдът съобразно чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, определя в размер на 200 (двеста) лева. Мотивиран от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, Седмо отделение,