Решение № 65 от 28.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3099/2020 г.

Решение № 65 от 28.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3099/2020 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК, образувано по касационната жалба на Й. Ч. Г., чрез пълномощника му адв. Кр. К. от САК, срещу решението от 10.07.2020 г. по гр. д. № 255/2020 г. на Хасковския окръжен съд. С него е отменено частично първоинстанционното решение от 29.10.2019 г. по гр. д. № 1252/2019 г. на Димитровградския районен съд, неразделна част от което е и решение № 1 от 2.01.2020 г. по същото дело, в частта му по чл. 247 ГПК, с която Й. Ч. Г. е осъден да заплати на съделителя И. Д. И. сумата над 20 145. 30 лв. до присъдения размер 20 171. 34 лв. за уравнение на дяловете, като вместо това го е осъдил да плати сума в размер на 20 145. 30 лв., а в останалите обжалвани части първоинстанционното решение е потвърдено. Потвърдено е и решение № 1 от 2.01.2020 г. в частта му по чл. 250 ГПК. С първоинстанционното решение, в потвърдената от въззивния съд част е извършена делбата на съсобствения между страните магазин в [населено място] /подробно индивидуализиран в решението/, на основание чл. 353 ГПК, чрез разпределяне на реално обособени части от имота, съобразно утвърдения инвестиционен проект по делото, след уравнение на дяловете, като е прекратено производството по претенциите на Й. Ч. Г. по чл. 344, ал. 2 ГПК за заплащане на суми в размер на 1 500 евро от всеки от останалите съделители, представляващи обезщетение за недопускане до ползването на процесния имот за периода от 21.02.2017 г. до окончателното извършване на делбата, отхвърлени са претенциите му по чл. 30, ал. 3 ЗС – за сумата от 9 595 евро срещу Е. А., а срещу И. И. за сумата от 19 190 евро, представляващи получавани ползи от имота под формата на наем за периода от 12.06.2015 г. до 21.02.2017 г., а при условията на евентуалност – същите суми на основание чл. 31, ал. 2 ЗС, представляващи обезщетение за недопускане на ищеца да ползва съсобствения недвижим имот, отново за периода от 12.06.2015 г. до 21.02.2017 г. Касаторът Й. Ч. Г. излага съображения за неправилност на обжалваното решение в частта за уравнение на дяловете между съделителите поради нарушение на материалния и процесуалния закон, с молба за отмяната му, като се допусне нова експертиза относно пазарната цена на делбения имот и стойността на всеки реален дял, въз основа на която се постанови ново решение по същество в тази му част. Изложени са съображения и относно претенциите по сметки, в т. ч. и по правната им квалификация. Ответниците по жалбата И. Д. И., чрез адв. Б. Н. и Е. Й. А. оспорват жалбата по съображенията в писмените им отговори, като в откритото съдебно заседание не се явяват. Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 30 от 22.01.2021 г. на Върховния касационен съд, на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с оглед служебното събиране на доказателства за действителната пазарна цена на делбения имот като база за определяне на пазарната оценка на всеки от реалните дялове и дължимото парично уравнение между тях. Като прецени данните по делото, настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС, приема следното: Способът за извършване на делбата – разпределение на дяловете между съделителите на основание чл. 353 ГПК, не е предмет на обжалване. С влязлото в сила решение № 958 от 26.10.2016 г. по гр. д. № 450/2016 г. на районния съд, [населено място] е допуснат до делба при квоти 1/4 ид. част за Й. Г., 1/4 ид. част за Е. А. и 1/2 ид. част за И. И. магазин, разположен на етаж 0 в сградата на [улица] [населено място], със застроена площ 202. 27 кв. м., състоящ се от две помещения – магазини, два склада и санитарни възли, който магазин представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор № *****, с предназначение: за търговска дейност, на едно ниво, при съседи, подробно посочени в решението, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, с прилежащи мазета към магазина, находящи се в сутеренния етаж под магазинната част, както и заедно с 55/220 ид. ч. от дворното място, представляващо поземлен имот с идентификатор № ***. Установено е по делото въз основа на кредитираното заключение на вещото лице К. реалната поделяемост на делбения имот, по предложения в него вариант І, съответен и на изработен инвестиционен проект, съгласуван и одобрен от община Стара Загора на 22.11.2017 г. С оглед съответствието на реалните дялове с броя на съделителите, при съобразяване на квотите им, съдът е разпределил същите както следва: -на съделителя И. И. – дял І – с площ 91. 53 кв. м. /-9. 61 кв. м. /, разположен в източната част на магазина и включващ в себе си и входното пространство, състоящ се от търговска зала с площ 49. 70 кв. м., склад с площ 11. 75 кв. м. и тоалетна с площ 2. 34 кв. м. -на съделителката Е. А. се поставя дял ІІ с площ 54. 60 кв. м. /+4. 03 кв. м. /, обособен в източната част на западната половина на магазина, състоящ се от търговска зала с площ 32. 56 кв. м., склад с площ 7. 36 кв. м. и тоалетна с площ 2. 34 кв. м. -на съделителя Й. Г. се поставя дял ІІІ, което съответства и на желанието му, който е с площ 56. 14 кв. м. /+5. 57 кв. м. /, обособен в западния край на западната половина от магазина, състоящ се от търговска зала с площ 31. 75 кв. м., склад 6. 56 кв. м. и тоалетна 2. 43 кв. м. Установената реална поделяемост на делбения имот на толкова дялове, колкото е броя на съделителите, позволява спазването на основния принцип на чл. 69, ал. 2 ЗН - всеки от съделителите да получи своя дял в натура. Установеното неравенство в дяловете като площи следва да се уравни в пари, за което въззивният съд кредитирал заключението на тройната експертиза за действителна пазарна стойност на делбения имот в размер на 731 560 лв., въз основа на изложените съображения относно времевия фактор и тройния състава на експертизата, предполагащ по-комплексна и задълбочена преценка. На базата на тази оценка на имота с цялата му площ и площта на формираните дялове от него, съобразено с квотите на съделителите, обосноваващи и съответни полагаеми се площи, въззивният съд изчислил оценката на всеки от реалните дялове, определил несъответствието и дължимото уравнение в пари. Въззивният съд намерил оплакванията на Й. Г. срещу определената въз основа на кредитираното заключение оценка на делбения имот, респ. за неправилното определяне на сумите за уравнение на дяловете, за неоснователни, като е изложил мотиви, че описаните отделни помещения в процесния магазин като търговска зала, склад и тоалетна са функционално свързани помежду си по начин, който не позволява тяхното отделно оценяване. Изложил е аргументи, че вещите лица са изготвили своята оценка съобразно състоянието и конкретното предназначение на обекта, след извършено комплексно оценяване при приложение на общопризнатите и утвърдени методи за това, с оглед на което е достигнал до извод, че заключението е пълно, ясно и обосновано. Изложените подробни и последователни мотиви по наведените от въззивника оплаквания относно обективността и обосноваността на приетата експертиза не могат да обосноват игнориране на обстоятелството, че от датата на изготвяне на заключението – 7.12.2017 г. до постановяване на първоинстанционното решение на 29.10.2019 г., на още по-голямо основание към датата на постановяване на въззивното решение, е изтекъл значителен период от време, поставящ под съмнение актуалността на приетото заключение. Това обстоятелство не е съобразено от решаващия въззивен съд, въпреки наведените от въззивника оплаквания. Този пропуск на съда се констатира при прочита на обжалваното решение в производството по чл. 288 ГПК от настоящият състав и като съществен такъв обосновава извод за неговата очевидна неправилност в тази му част. Както е разяснено в т. 3 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е длъжен да събере доказателства, които се събират служебно /напр. експертиза, оглед, освидетелстване/, когато е въведено оплакване за допуснато процесуално нарушение, от което може да се направи извод за неизясняване на делото от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. При оплакванията за неправилност на определеното парично уравнение в случая въззивният съд е бил длъжен да съобрази периода от определяне на оценката и да събере доказателства за евентуална промяна в пазарните цени на имотите с оглед определяне на действителната пазарна оценка на делбения имот към релевантния момент – извършването на делбата, в случая чрез назначаване на нова техническа експертиза. Това е било необходимо и поради липсата на данни относно стойността на всеки един от обособените три реални дяла, предмет на разпределението между съделителите, с оглед осъществяване на необходимата съпоставката между нея и стойностното изражение на дела на всеки съделител от общата делбена маса, за да се извърши стойностното уравнение на дяловете /така Решение № 151 от 7.01.2020 г. по гр. д. № 235/2019 г. ІІ г. о. на ВКС/. Поради горните съображения въззивното решение в частта относно паричното уравнение на дяловете следва да се отмени и делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд съобразно указанията за извършване на процесуалните действия по изясняване на делото, а именно – да се назначи нова техническа експертиза със задача да даде действителната пазарна оценка на делбения имот, както и пазарните оценки на всеки от трите реални дяла, обособени от него, съобразно спецификата им по местоположение, площ, характеристика на помещения, достъп и др. към момента на постановяване на решението по извършване на делбата /ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 12/, респ. след приемане на заключението съдът следва да извърши и паричното уравнение на дяловете между съделителите на базата на съпоставката на стойността на получения от всеки от тях в собственост имот и стойностното изражение на дела от общата делбена маса. В останалата му част, с която е потвърдено първоинстанционното решение по претенциите по сметки, настоящият състав намира въззивното решение за правилно, поради което и го оставя в сила, с изключение частта по исковете по чл. 344, ал. 2 ГПК за заплащане на суми в размер на по 1 500 евро от всеки от останалите двама съделители, представляващи обезщетение за недопускане до ползване на делбения имот за периода от 21.02.2017 г. до окончателното извършване на делбата. В тази част въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, на основание заложения в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК селективен критерий – цената на всеки от двата иска е под 5 000 лв., поради което и касационната жалба в тази й част следва да се остави без разглеждане. Въз основа на събраните доказателства въззивният съд приел, че в периода до 1.04.2016 г. наемната цена по сключения наемен договор с участието на праводателката на касатора е плащана от наемателя на всеки от съсобствениците на магазина, като липсват данни някой да се е противопоставял както на начина на плащане, така и на начина на ползване на имота. Съдът е констатирал още, че с уведомление от 4.04.2016 г. съделителят И. е уведомил ищеца за прекратяване на наемния договор и предаването на имота, както и за нуждата от неотложен ремонт, след извършването на който липсват доказателства за отдаване на имота под наем, както и за недопускането на ищеца да го ползва. С оглед на тези съображения обективно съединените искове на касатора по чл. 30, ал. 3 ГПК за периода от 12.06.2015 г. до 21.02.2017 г. са неоснователни поради данните по делото за получени от праводателката му доходи от наем до прекратяване на наемния договор на 1.04.2016 г., а след тази дата до предявяването на исковете след допускането на делбата, респ. до приключване на делбата, липсват доказателства за наемно правоотношение, от което да са реализирани от ответниците доходи. Евентуално предявените искове по чл. 31, ал. 2 ЗС за първия от периодите /12.06.2015 г. до 21.02.2017 г. /, макар и допустими, също са неоснователни поради липсата на писмено поискване от страна на ищеца преди предявяването на претенциите в съдебно заседание на 21.02.2017 г. С оглед изхода на настоящето производство – уважаване на касационната жалба в едната й част, а в другата - въззивното решение се оставя в сила, по направеното от касатора искане за присъждане на разноски такива следва да му се присъдят по жалбата срещу уравнението на дяловете в размер на сумата 403. 43 лв. - внесената държавна такса, и половината от останалите направени разноски – внесената държавна такса от 30 лв. за допускане на касационно обжалване и заплатено адвокатско възнаграждение, което не е разграничено по отношение защитата по отделните искове. Или разноските, които следва да се присъдят на касатора с оглед изхода на делото възлизат в размер на сумата 718. 43 лв. По тези съображения и на основание чл. 293, ал. 3, във вр. с ал. 1 ГПК настоящият състав на ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ІІ гражданско отделение