Решение № 1319 от 2.2.2021 г. на ВАС по адм. д. № 10374/2020 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на И. Зафар, гражданин на [държава], подадена чрез процесуалния му представител адвокат И. Иванов, срещу решение 3095/19.06.2020 г. по адм. дело 342/2020 г. на Административен съдСофия град, първо отделение, 64-ти състав, с което е отхвърлена жалбата му срещу отказа на консулско длъжностно лице при Посолството на Република България в Исламабад от 21.10.2019 г. за издаване на виза вид "С". Твърди се, че решението е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон - основание по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК, по което се претендира отмяната му, ведно с присъждане на разноски по приложен списък. Ответната страна - консулско длъжностно лице при Посолството на Република България в Исламабад, Ислямска република Пакистан, в представен писмен отговор чрез процесуалния си представител юрисконсулт Е. Василева, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение приема касационната жалба за допустима, като подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, а разгледана по същество - неоснователна, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалба, подадена от И. Зафар против отказ от 21.10.2019 г. на консулско длъжностно лице в Посолството на Република България в Исламабад, Ислямска република Пакистан, за издаване на виза вид "С". В съответствие с представените доказателства е констатирано, че на 24.07.2019 г. И. Зафар, гражданин на [държава], е подал заявление за издаване на виза за краткосрочно пребиваване вид "С", с еднократно влизане в Република България и престой в рамките на 13 дни, с посочена в него причина - "посещение на роднини или приятели". Към заявлението са приложени копие от паспорт, покана-декларация за частно посещение на чужденец в Република България от съпругата му А. Танзеела, в която е посочено, че може да му осигури жилище и средства, за срок от 15 дни в периода 01.07.2019 г. до 01.10.2019 г., както и самолетна резервация с дестинация Исламабад-София-Исламабад, медицинска застраховка, удостоверение за регистриране на брак, сключен на 17.03.2019 г., удостоверение за продължително пребиваване на гражданин на ЕС в Република България на името на А. Танзеела с дата на издаване 20.06.2019 г. и валидност до 11.07.2023 г., и копие от германския й паспорт, извлечение от банкова сметка на И. Зафар и договор за наем на недвижим имот с наемател А. Танзеела. При тези данни, административният орган е постановил отказ за издаване на виза, приемайки, че заявителят не попада в приложното поле на Директива 2004/38/ЕО, тъй като са налице условията по чл. 3, § 1 от нея - липса на гражданин на ЕС, който да придружава или да се присъедини към него. Посочено е, че при извършена проверка е установено, че гражданинът на Федерална република Германия, изпратил поканата, не пребивава реално в Република България, а е изпълнил фиктивно условията за получаване на разрешение за пребиваване с цел да избегне ограниченията на националното законодателство на държавата си, които не са му позволили да се събере със семейството си, като се възползва от предимствата на Директивата. В хода на съдебното производство е изискано и представено положително становище от Държавна агенция "Национална сигурност" от извършената съгласувателна процедура по заявлението за издаване на виза, в което е посочено, че агенцията не разполага с данни лицето да представлява заплаха за националната сигурност. По искане на ответника, Главна дирекция "Гранична полиция" е задължена да представи справка относно влизанията и излизанията от Република България на А. Танзеела, както и продължителността на престоя й в страната. В тази връзка е представено уведомително писмо, съгласно което Танзеела е излязла от Република България на 20.06.2019 г., влязла е отново на 27.06.2019 г. и е излязла на 29.06.2019 г., с изричното отбелязване, че след 01.01.2007 г. лицата, ползващи се от правото на свободно движение, съгласно правото на Съюза, не подлежат на задължителна проверка в АИС "ГК", поради което не са налице изчерпателни данни за всички пътувания на тази категория лица. Въз основа на събрания доказателствен материал, съдът е изложил приетите за установени факти и направил правните си изводи. Счел е, че обжалваният отказ за издаване на виза тип "С" е постановен от компетентен орган, в законоустановената форма, без при това да са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила, нито противоречие с приложимия материален закон и неговата цел. Счел е за правилно посоченото от органа формално изпълнение на условията за пребиваване. Изтъкнато е, че бракът е бил сключен сравнително скоро, не са представени доказателства за реалното пребиваване на А. Танзеела в Република България, както и за наличието на действителна връзка със страната, поради което е отхвърлил жалбата. Постановеното решение е правилно. Неоснователно е твърдението на касатора, че административният акт е издаден в противоречие със събраните по преписката доказателства. От представеното удостоверение, издадено от Правителството на Пунджаб Пакистан, за сключен на 17.03.2019 г. брак между И. Зафар и А. Танзеела, беспорно се установява, че апликантът е "член на семейство", по смисъла на чл. 2 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, за изменение на Регламент (ЕИО) 1612/68 и отменяща Директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО. Съгласно нейният чл. 3, § 1 обаче, Директивата се прилага за всички граждани на Съюза, които се движат или пребивават в държава-членка, различна от тази, на която са граждани, и за членовете на техните семейства /така, както са определени в член 2, точка 2/, които ги придружават или се присъединяват към тях. За да е налице тази хипотеза и да бъде издадена виза за влизане в Република България, следва апликантът, в качеството му на "член на семейство" да се присъедини или да придружава гражданина на Съюза, който се движи или пребивава в друга държава-членка, различна от Германия. Иначе казано, А. Танзеела следва да живее/пребивава в Република България, за да може съпругът й да се присъедини към нея, за което да получи виза на това основание. Но към заявлението е представен единствено договор за наем на недвижим имот в гр. София, като апликантът не е ангажирал други доказателства, установяващи пребиваването на съпругата му в Република България. Също така, в поканата Танзеела декларира, че за времето на престой на съпруга й тя може да му осигури жилище и средства, но без да излага твърдения и да представя доказателства по какъв начин той ще бъде издържан от нея. В тази връзка, не намират основание доводите в касационната жалба, че няма въведено изискване гражданинът на ЕС да работи в България за да може да пребивава в страната, както и че наличието на разрешение за постоянно пребиваване е достатъчно за издаване на виза на съпруга. Касаторът не е съобразил изискването на чл. 7, § 1 от Директивата, който гласи, че всички граждани на Съюза имат право да пребивават на територията на друга държава-членка за срок, по-дълъг от три месеца, ако те: а) са работници или самостоятелно заети лица в приемащата държава-членка; или б) притежават достатъчно средства за себе си и за членовете на семейството си, с цел да не се превърнат в тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава-членка през времето си на пребиваване и притежават пълно здравно застрахователно покритие в приемащата държава-членка; или в) са записани в частно или държавно учебно заведение, акредитирано или финансирано от приемащата държава-членка въз основа на нейното законодателство или административна практика, с основната цел да преминат курс на обучение, включително професионално обучение, и притежават пълно здравно застрахователно покритие в приемащата държава-членка и убедят съответните национални власти, посредством декларация или други равностойни средства, избрани от тях, че притежават достатъчни финансови средства за себе си и за членовете на семейството си, с цел да не се превърнат в тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава-членка през времето си на пребиваване; или г) са членове на семейството, придружаващи или присъединяващи се към гражданин на Съюза, който отговаря на условията, посочени в букви а), б) или в). Другояче казано, за да получи право на пребиваване в Република България, гражданинът на ЕС е отговарял на едно от изброените изисквания, като доказателства в тази насока не са представени, поради което правилно съдът е приел, че не се установява пребиваване в България, нито каквато и да е връзка със страната, освен сключения договор за наем. Наред с горното, настоящата съдебна инстанция съобрази и ръкописните бележки, направени от съответните длъжностни лица в посолството върху попълнената от кандидата форма за издаване на виза /"Application for Visa"/. Под бланковия текст е записано, че апликантът не е представил доказателства, че жена му - канещото лице, работи в Република България. Отразени са и обясненията му, че съпругата му живее в страната от три месеца, но той не знае нищо за България. Тези ръкописни отбелязвания и представените от кандидата писмени документи, респективно - липсата на други такива, обосновават постановения отказ. Както в административното, така и в съдебното производство не са представени доказателства, че канещото лице реално пребивава в България, за да може апликантът да се присъедини към него, за да изпълни изискването за предоставяне на виза. В справката на Главна дирекция "Гранична полиция" е отбелязано, че А. Танзеела е изляза от България на 20.06.2019 г. /датата на издаване на удостоверението за пребиваване на гражданин на ЕС/, влязла е на 27.06.2019 г., след което отново напуснала България на 29.06.2019 г. В поканата-декларация, подписана лично от Танзеела, фигурират две дати - дата на попълване на бланката с отбелязване 24.06.2019 г., гр. София, /на която дата няма данни тя да е била в България/ и дата на нотариална заверка на подписа от 28.06.2019 г. Дори да се приеме, че справката е непълна с оглед правото на свободното движение на граждани на Съюза, нито апликантът, нито съпругата му са ангажирали доказателства, установяващи друго пребиваване, а от отразените в нея данни за излизане-влизане-излизане от България в кратък период от време и съобразно останалите доказателства, се налага извода, че Танзеела е влязла в Република България за да получи разрешението си за постоянно пребиваване и да изготви покана-декларация за съпруга й, след което веднага е напуснала страната. В тази връзка при издаване на отказа, административният орган правилно е посочил, че апликантът не попада в приложното поле на чл. 3, § 1 от Директивата, тъй като няма гражданин на ЕС, когото да придружава или към когото да се присъединява, след като не е ангажирал доказателства, че съпругата му реално пребивава в Република България. Следователно, като е приел отказът за издаване на виза за законосъобразен и отхвърлил като неоснователна, подадената срещу него жалба, административният съд е постановил правилно решение, което следва да се остави в сила. С оглед изхода от спора, основателно се явява своевременно предявеното от процесуалния представител на ответника по касация, искане за присъждане на разноски. Поради това касаторът следва да бъде осъден да заплати на Министерство на външните работи сумата от 100лв, представляваща юрисконсултско възнаграждение в определен от съда размер на основание чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК. Водим от горното и на основание 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение