Решение № 13084 от 17.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11393/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на В. С. С., подадена чрез адв. Златанов против Решение 3275 от 15.10.2025 г. постановено по адм. дело 616/2025 г. по описа на Административен съд Велико Търново, с което е отхвърлена жалбата на С. срещу Акт за установяване на задължения по декларация ПО-04000425062211-180-001/08.05.2025 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - Велико Търново, потвърден с Решение 69/02.07.2025 г. на заместник-директора на ТД на НАП - Велико Търново. В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на оспореното съдебно решение, като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Излагат се доводи за несъбираемост на задълженията установени с оспорения АУЗД и преюдициалност на искането отправено към президента за издаване на указ за опрощаване на задълженията. Иска се отмяна на решението и разрешаване на спора по същество, като се отмени оспорения административен акт. Касационната жалба се поддържа в съдебно заседание. Ответникът по касационната жалба Директора на ТД на НАП - Велико Търново, чрез юрк. Донев в подаден писмен отговор оспорва основателността на касационната жалба и моли за оставяне в сила на първоинстанционното решение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение като взе предвид доводите на страните и извърши дължимата проверка на обжалвания съдебен акт съгласно чл. 218 от АПК, приема от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна, поради следното: Предмет на оспорване в производството пред Административен съд Велико Търново е бил Акт за установяване на задължения по декларация ПО-04000425062211-180-001/08.05.2025г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП Велико - Търново, потвърден с Решение 69/02.07.2025 г. на заместник-директора на ТД на НАП - Велико Търново, с който по отношение на В. С. С. са установени задължения за здравноосигурителни вноски за периода от 01.01.2020 г. до 03.10.2023 г. и от 26.02.2024 г. до 31.03.2025 г., в общ размер на 1694,71 лв. главница и 520,76 лв. лихви. От фактическа страна административният съд е приел за безспорно установено, че В. С. С. е български гражданин, който е подал декларации образец 7, не е подавал декларации по чл. 50 от ЗДДФЛ, относими за процесните периоди, както и не е заплатил задълженията за здравноосигурителните вноски по декларациите в срока по чл. 40, ал. 5, т. 1 от ЗЗО - до 25-то число на месеца, следващ месеца, през който е възникнало задължението за осигуряване. С постановеното решение Административен съд Велико Търново е отхвърлил жалбата като неоснователна, като е приел, че за процесните периоди оспорващият е подлежал на задължително здравно осигуряване на основание чл. 40, ал. 5, т. 1 от ЗЗО. Първоинстанционният съд е приел, че С. не е между лицата, подлежащи на осигуряване по чл. 40, ал. 1-3 от ЗЗО за месеците, посочени в АУЗД, вкл. не подлежи на осигуряване от държавния бюджет по чл. 40, ал. 1, т. 8 /тъй като на лицето не е отпускано обезщетение за безработица/ или ал. 3, т. 5 от ЗЗО /тъй като лицето не е поискало да бъде социално подпомагано, съответно такава проверка не е била извършена от компетентните органи и не са му отпускани помощи/. С оглед на този факт е прието, че негово е задължението по чл. 40, ал. 5 от ЗЗО да внася съответните здравноосигурителни вноски в посочения в разпоредбата срок, като не е спорно по делото и между страните, че такива вноски не са внесени. След извършено служебно изчисление на размера на осигурителните вноски, решаващият състав на първоинстанционният съд е приел, че същият е определен правилно като 8% върху половината от минималния осигурителен доход за самоосигуряващите се лица. Решение е валидно, допустимо и правилно. Въз основа на правилно установена фактическа обстановка и след обсъждане на аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е постановил законосъобразно решение, което следва да бъде оставено в сила. В оспорения акт съдът е подложил на обсъждане всички обстоятелства по делото и се е произнесъл по възраженията на страните. Доводите на касатора за неправилно приложение на материалния закон са неоснователни. В касационната жалба не се сочат фактически и правни основания налагащи промяна на извода на съда. Съображенията, изложени от административния съд, се възприемат от касационната инстанция, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК настоящият съдебен състав препраща към мотивите на първоинстанционния съд. Съгласно чл. 33, ал. 1 от ЗЗО всички български граждани, които не са граждани и на друга държава, са задължително осигурени в Националната здравноосигурителна каса. Размерите на здравноосигурителните вноски и задължените за плащането им лица са установени в чл. 40, ал. 1 5 от ЗЗО. Лицата, които не подлежат на осигуряване по ал. 1, 2 и 3 от ЗЗО, са задължени за осигурителни вноски на основание чл. 40, ал. 5 от същия закон. Годишна данъчна декларация се подава от лицата, получили през годината доходи, подлежащи на данъчно облагане. Лицата, които не получават облагаеми доходи, внасят осигурителни вноски върху осигурителен доход не по-малък от половината от минималния размер на осигурителния доход за самоосигуряващите се лица, определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване - до 25-о число на месеца, следващ месеца, за който се отнасят. В конкретния случай, както правилно е прието от първоинстанционния съд, С. е подал декларации обр.7 и не е подавал декларации по чл. 50 от ЗДДФЛ, относими за периода от 01.01.2020 г. до 31.03.2025 г., както и не е заплатил задълженията за здравноосигурителните вноски по декларациите в срока по чл. 40, ал. 5, т. 1 от ЗЗО - до 25-то число на месеца, следващ месеца, през който е възникнало задължението за осигуряване. Неоснователно е възражението в касационната жалба за това, че задълженията установени с процесния АУЗД са несъбираеми. Несъбираемостта на задължението подлежи на преценка след установяване на вземането в производство по принудително изпълнение, като съгласно чл. 225, ал. 1, т. 4 от ДОПК производството по принудително изпълнение на публичните вземания се прекратява, когато публичният изпълнител прецени, че вземането е несъбираемо, след като всички изпълнителни способи са изчерпани. На следващо място следва да се посочи, че опрощаването на несъбираеми държавни вземания може да се извърши само след установяване на вземанията, с указ на президента, като следва да се има предвид, че опрощаването има действие занапред по арг. от чл. 14 от Указ 2773 от 23.12.1980 г. за опрощаване на несъбираеми дългове към държавата. Предвид изложеното, като е отхвърлил жалбата срещу оспорения АУЗД, Административен съд Велико Търново е постановил правилен съдебен акт, който поради липсата на релевираните касационни пороци следва да бъде оставен в сила. С оглед изхода на спора, в полза на ответника се следват разноски, но предвид липсата на навременна претенция такива не следва да се присъждат. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,