Решение № 6521 от 2.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 435/2019 г.
ВАСVIII отделение02.05.2019 г.докладчик т Димитър Първанов
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 250 от 22.11.2018 г., постановено по адм. д. № 307/2018 г. по описа на Административен съд – Кюстендил. ОСЪЖДА Държавен фонд "Земеделие" да заплати на Д. Димитров, ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], [улица] направените в настоящата съдебна инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева /четиристотин лева/. Решението е окончателно.
Мотиви
Решение № 6521 от 2.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 435/2019 г., VIII о., докладчик председателят Димитър Първанов Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на заместник изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие" /ДФЗ/, чрез юриск. Д. Георгиев, срещу Решение № 250 от 22.11.2018 г., постановено по адм. д. № 307/2018 г. по описа на Административен съд – Кюстендил, с което по жалба на Д. Димитров от [населено място] е отменен Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ № 02-100-6500/1995#5 от 1.06.2018 г., издаден от заместник изпълнителния директор на ДФЗ. В жалбата се прави оплакване, че решението на административния съд е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Изложени са подробни съображения относно законосъобразността на акта и спазването на материалния и процесуалния закон при издаването му. Иска се обжалваното решение да бъде отменено и спорът да бъде решен по същество като бъде оставен в сила АУПДВ. В зависимост от изхода на делото се претендира юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции в общ размер на 400 лева и се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната страна. Ответникът – Д. Димитров, с постоянен адрес: [населено място], [улица], с писмен отговор по делото взема становище за правилност на обжалваното решение. В открито съдебно заседание ответникът, чрез своя процесуален представител, моли решението да бъде оставено в сила и иска присъждането на сторените по делото разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е неоснователна. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С решението си Административен съд – Кюстендил по жалба на Д. Димитров от [населено място] е отменил АУПДВ № 02-100-6500/1995#5 от 1.06.2018 г., издаден от заместник изпълнителния директор на ДФЗ, с който на основание чл. 14, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11 от 3.04.2008 г. на лицето е установено публично държавно вземане в размер на 3479, 96 лева, представляващо 50 % от общата изплатена сума за финансово подпомагане по мярка 212 "Плащания на земеделски стопани в райони с ограничения, различни от планинските" от ПРСР 2007-2013 г. за кампании 2010 г., 2011 г. и 2012 г. От фактическа страна съдът е приел, че Д. Димитров е регистриран с УРН 333817 в Интегрираната система за администриране и контрол (ИСАК), въз основа на подадено на 6.04.2010 г. заявление за регистрация, в което като адрес за кореспонденция е посочен [населено място], [улица], и заявление за подпомагане за кампания 2010 г., 2011 и 2012 г. е одобрен за участие по мярка 212 "Плащания на земеделски стопани в райони с ограничения, различни от планинските" и е получил плащане за посочените периоди. Установил е, че за 2013 г. лицето не е подало заявление, при което съгласно чл. 14, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 11 от 3.04.2008 г. ДФЗ - Разплащателна агенция /РА/ е прекратила многогодишния му ангажимент по тази Наредба, като го е задължила да възстанови получените суми до момента в размер, съобразно годината на прекратяване. Приел е, че в изпълнение на процедурата е издаден Акт за прекратяване на многогодишния ангажимент по мярка 212 "Плащания на земеделски стопани в райони с ограничения, различни от планинските райони" от ПРСР 2007-2013 г. с № 02-100-6500/1995#2 от 07.12.2016 г., който е изпратен на лицето по пощата с известие за доставяне на адрес [населено място], [адрес], като писмото е върнато обратно на подателя на 21.12.2016 г. с отбелязване, че адресът е недостатъчен, поради което е открито производство по чл. 61, ал. 3 АПК във връзка с чл. 26, ал. 2 АПК и актът е поставен на поставено на таблото на ОД на ДФЗ – Кюстендил на 3.01.2017 г. При установената фактическа обстановка по издаването на оспорения акт за установяване на публично държавно вземане, решаващият състав е стигнал до извода, че последният е издаден от компетентен орган в кръга на неговите правомощия, в предвидената от закона форма, с необходимото съдържание по чл. 59, ал. 2 АПК, при спазване на административнопроизводствените правила, но в противоречие с материалния закон. В подкрепа на своя извод е изложил мотиви, че Актът за прекратяване на многогодишния ангажимент по мярка 212 "Плащания на земеделски стопани в райони с ограничения, различни от планинските райони" от ПРСР 2007-2013 г. с № 02-100-6500/1995#2 от 7.12.2016 г. не е влязъл в сила, като една от предпоставките за издаване на АУПДВ. Изложил е съображения, че като адрес за кореспонденция в подаденото заявление за регистрация е посочен [населено място], [улица], а актът е изпратен на адрес [населено място], [адрес]. Счел е, че с отбелязването на обратната разписква "адресът е недостатъчен" не се доказва наличието на предпоставките за приложение на хипотезата на чл. 61, ал. 3 АПК, доколкото последната изисква адресът на някое от заинтересованите лица да не е известен или то не е намерено на посочения от него адрес. Като е съобразил, че липсват данни за редовното съобщаване на Актът за прекратяване на многогодишен ангажимент на лицето, както и че не са налице други доказателства за влизането му в сила, решаващият състав приел, че оспореният АУПДВ е издаден при липса на една от законовите предпоставки, поради което е незаконосъобразен. Решението е валидно, допустимо и правилно. При постановяване на обжалвания акт първоинстанционният съд е изяснил фактическа обстановка по делото и е основал изводите си на събраните по делото писмени доказателства, като се е съобразил и с приложимия материалния закон, като в хода на производство не са допуснати от последния съществени процесуални нарушения. С разпоредбата на чл. 27, ал. 3 от Закона за подпомагане на земеделските производители /ЗПЗП/ е въведено задължение на Разплащателната агенция да предприеме необходимите действия за събиране на недължимо платените и надплатени суми по схеми на плащане и проекти, финансирани от европейските фондове и от държавния бюджет, които съгласно чл. 162, ал. 2, т. 8 ДОПК представляват публично държавно вземане. Съгласно на чл. 4, ал. 1, т. 2 и т. 3 от Наредба № 11 от 3.04.2008 г. кандидатите за подпомагане по мярка 212 трябва да извършват земеделска дейност в съответния необлагодетелстван район за период най-малко пет последователни години от първото компенсаторно плащане и да подават заявление за подпомагане с декларирани площи в съответния необлагодетелстван район всяка година след първото компенсаторно плащане. За неизпълнение на тези изисквания от страна на земеделския стопанин чл. 14 от Наредбата предвижда задължение за ДФЗ да прекрати многогодишния ангажимент и да санкционира земеделския производител като го задължи да възстанови получената субсидия в точно определен размер в зависимост от годината, в която не подаде заявление за подпомагане. От анализа на посочените разпоредби и от използвания в текста на чл. 14, ал. 1 израз "изключи" следва, че елемент от фактическия състав за определяна на публично държавно вземане в случаи като настоящия, е прекратяването на многогодишния ангажимент. Правилно първоинстанционният съд е приел, че издаденият Акт за прекратяване на многогодишния ангажимент по мярка 212 "Плащания на земеделски стопани в райони с ограничения, различни от планинските райони" от ПРСР 2007-2013 г. с № 02-100-6500/1995#2 от 7.12.2016 г. не е редовно съобщен на адресата, с което не е спазен материалния закон при издаването на оспорвания АУЗД, като настоящия съдебен състав споделя изцяло изложените мотиви. Видно от приложеното на л. 23 от делото известие за доставка, актът за прекратяване на многогодишен ангажимент е изпратен на адрес различен от заявения за кореспонденция и не е доставено по причина, че "адресът е недостатъчен". Вписаната причина за недоставяне на писмото не е сред основанията за прилагане на текста на чл. 61, ал. 3 АПК. Административният орган при приложението на текста на чл. 61, ал. 3 АПК следва да се увери, че адресът на лицето е неизвестен или че то не е намерено на посочения от него адрес, т. е. че са налице предпоставките за прилагането й. В настоящия случай органът не е изпълнил доказателствената си тежест и не е представил други доказателства, обуславящи приложението на посочения текст. Липсата на влязъл в сила акт за прекратяване на многогодишен ангажимент като елемент от процедурата по издаване на АУПДВ е нарушение на материалния закон, водещо до незаконосъобразност на оспорвания акт. По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че атакуваното решение не страда от твърдените в касационната жалба пороци, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 27.03.2019 г. претенцията на ответника за присъждане на сторените по делото разноски е основателна за пълния искан размер, а направеното възражение за прекомерност е неоснователно, доколкото размерът на поисканото и заплатено адвокатското възнаграждение е под минималния такъв, предвиден в чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По тези съображения и на основание чл. 143, ал. 4 АПК в полза на Д. Димитров следва да се присъдят направените в настоящата съдебна инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева /четиристотин лева/. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховен административен съд, състав на осмо отделение,
Цитирани разпоредби
1- чл. 14, ал. 1, т. 3