Решение № 5462 от 29.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 2076/2021 г.

Решение № 5462 от 29.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 2076/2021 г., II о., докладчик председателят Захаринка Тодорова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Г. С. и М. С., подадена чрез процесуалния им представител адв. Д. П., срещу решение № 6460 от 17 ноември 2020 година, постановено по адм. дело № 4902/2020 година по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата им срещу заповед № СОА20-РД09-1603/03 април 2020 година на кмета на Столична община. В касационната жалба не са изложени конкретни касационни основания за отмяна, но от съдържанието й могат да се изведат такива за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответникът - кметът на Столична община, в писмен отговор на касационната жалба, в писмена защита и в съдебно заседание, чрез процесуалните си представители, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение, че обжалваното решение е правилно. Касационната жалба е подадена от надлежни страни по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за които съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, с оглед на което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред Административен съд София-град е образувано по жалба на Г. С. и М. С. срещу заповед № СОА20-РД09-1603/03 април 2020 година на кмета на Столична община, с която не е уважено искането им за отмяна на отчуждаване на имот с пл. № 1030/1031, кв. 37, [местност], находящ се на [улица], предявено с тяхна молба вх. № СИС18-ВК08-238 от 15 март 2018 година, поради липсата на предпоставките на § 9 от Преходните разпоредби на Закона за устройство на територията (ПР на ЗУТ). Съдът е приел, че с оглед изплатеното парично обезщетение на Ц. Р. (наследодател на настоящите жалбоподатели), отчуждителната процедура по реда на Закона за териториално и селищно устройство (ЗТСУ отм.) е приключила, поради което заповедта, с която не е уважено искането за отмяна на отчуждаването, е постановена в съответствие с материалноправните разпоредби, а подадената срещу нея жалба е неоснователна. Решението е правилно. Изводите на съда за законосъобразност на оспорената заповед са направени въз основа на събраните и обсъдени в съвкупност доказателствата по делото. Не се констатира необоснованост на съдебния акт. Оспореното решение е постановено и в съответствие с приложимите материалноправни норми. От данните по делото безспорно е установено, че със заповед № РД-40-132/22 януари 1982 година на председателя на ИК на СГНС на основание чл. 95 и чл. 98 от ЗТСУ - отм., за мероприятие на държавата – комплексно строителство на бл. 9 а, б и в, е отчужден имот с пл. № 1030/1031, кв. 37, [местност], находящ се на [улица], част от който е собственост на Ц. Р.. Определена е оценка на имота, която съответства на сумата, определена с протокол от 06 януари 1982 година и оценка на комисията по чл. 256 от ППЗТСУ (отм.);. Със заповедта са определени по вид и размер дължимите се на собствениците обезщетения, като Ц. Р. е обезщетен, по негово искане, с плащане в брой на сумата от 6512 лева и 34 ст., за от отчуждаването на 77 кв. м. от дворното място и жилищна сграда в северозападната част на имота. Сумата е изплатена по сметка на Ц. Р., видно от представените платежни нареждания и съответства на определеното му със заповедта обезщетение. Останалите собственици, на основание влязлата в сила заповед № РД-40-132/22 януари 1982 година и чл. 100 от ЗТСУ (отм.); , са обезщетени с апартаменти в бл. [номер], в [местност] III м. р. Имотът е завзет преди 30 октомври 1998 година и е определен за "комплексно жилищно строителство" и изграждане на жилищен блок, улици, площади и паркинги, зелени площи за обществено ползване. При тези данни, изводът на първоинстанционният съд, че предпоставките на § 9, ал. 1 и ал. 2 от ПР на ЗУТ за отмяна на отчуждаването не са налице, е законосъобразен. Нормата на § 9 от ПР на ЗУТ е приета за приключване на започналите отчуждителни производства по реда на ЗТСУ (отм.); , но незавършили до отмяната му. Разпоредбата на ал. 2 на същия текст не може да се разглежда самостоятелно, а свързано с ал. 1 и като друга хипотеза за отмяна на отчуждаването по започналите отчуждителни производства. Разликата между двете хипотези на започналите отчуждителни производства по ЗТСУ е, че в ал. 1 се изисква имотът да е завзет, а по ал. 2 - да не е завзет до 30 октомври 1998 година, като предпоставката и за двата случая е започнало отчуждително производство по ЗТСУ и незавършило до отмяната му. Когато е налице висящност на отчуждителното производство, се преценява в коя хипотеза е на § 9 с оглед зает или незает е имотът, но когато отчуждителното производство е приключило, тази разпоредба не е приложима, защото няма какво да се приключва. В настоящия случай безспорно е установено, че отчуждаването на процесния имот е извършено по реда на ЗТСУ, като е определено парично обезщетяване за наследодателя на настоящите касатори и същото е изплатено. С това производството по отчуждаването на имота е завършено и е без значение дали имотът е завзет, или не е завзет. Ирелевантни са и фактите относно последващи регулации на отчуждения имот, каквито касаторите целят да установят с представените пред касационния състав писмени доказателства. С факта на получаване на определеното парично обезщетение, е завършило отчуждителното производство. Това води до неприложимост на цитираната правна норма и този факт има съществено значение, определящо приложимостта на § 9 от ПР на ЗУТ в двете му хипотези, визирани в ал. 1 и 2 на нормата. Наведеното в касационната жалба оплакване, че изплатеното обезщетение не касае дворното място и земята под разрушените сгради е неоснователно, тъй като от представената оценка от 02 декември 1981 година на комисията по чл. 256 от ППЗТСУ (отм.); , влязла като неоспорена в сила, е видно, че в същата Ц. Р. е обезщетен за 77 кв. м. дворно място и жилищна сграда в северозападната часа на имота със сумата от 6512, 34 лева, която му е била изплатена. Отделно от това, в заповед № РД-40-132/22 януари 1982 година на председателя на ИК на СГНС изрично е посочено, че в определената обща оценка за имота от 41139, 65 лева се включва общата стойност на терена, трайните насаждения, жилищните сгради, стопанските постройки, подобрения и съоръжения в имота. Ето защо е правилен, обоснован и законосъобразен изводът на първоинстанционния съд, че искането за отмяна на отчуждаването по реда на § 9 от ПР на ЗУТ е неоснователно, поради неприложимост на тази разпоредба и законосъобразно с оспорената заповед кметът на Столична община не е уважил подаденото искане за отмяна на завършеното отчуждаване. С оглед горното и предвид липсата на касационни основания за отмяна на обжалваното решение, последното като валидно, допустимо и правилно, ще следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора искането на ответника по касация, за присъждане на юрисконсултско възнаграждение като своевременно направено и основателно съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ, ще следва да бъде уважено като касаторите ще следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касация сума в размер на 100. 00 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за настоящата касационна инстанция. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, Второ отделение,