Решение № 317 от 15.09.2009 г. на ВКС по н. о. х. д. № 326/2009 г.

Решение № 317 от 15.09.2009 г. на ВКС по н. о. х. д. № 326/2009 г., III н. о., НК, докладчик съдията Севдалин Мавров Производството е по реда на глава ХХХIII НПК. В срока по чл. 421, ал. 3, вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК е постъпило искане от осъдения В. Г. за възобновяване на неподлежащата на проверка по касационен ред и влязла в сила присъда № 35 от 19.02.09 г., постановена по нохд № 23/09 г. по описа на Русенския районен съд. Сочат се всички основания по чл. 348, ал. 1 НПК, както и необоснованост на съдебния акт. Конкретно се иска да се възобнови делото с отхвърляне на гражданския иск и намаляване на наложеното наказание. Искането се поддържа в съдебно заседание, като се допълва с токова за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане. Прокурорът пледира за неоснователност на искането. Върховният касационен съд, като взе предвид доводите на страните и направеното искане, намира следното: Производството е протекло при условията на съкратеното съдебно следствие. С присъдата осъденият е признат за виновен в това, че на 15.05.08 г. в гр. Р. в условията на продължавано престъпление сам и в съучастие с И. И., като извършител, отнел чужди движими вещи на обща стойност 3 660.00 лв. от владението на собственика В. Х., който е бил поставен в безпомощно състояние, поради което и на осн. чл. 198, ал. 4, пр. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК е осъден на две години и единадесет месеца лишаване от свобода. Признат е за виновен и в това, че на 15.05.08 г. в гр. Р. свождал П. С. към съвкупление, поради което и на осн. чл. 155, ал. 1, пр. 2 и чл. 55, ал. 1, б. "б" и ал. 3 НК е осъден на пробация със съответните пробационни мерки, като не му е наложено по-лекото наказание "глоба". На осн. чл. 23, ал. 1 НК му е определено общо наказание в размер на две години и единадесет месеца лишаване от свобода, които да се изтърпят при първоначален общ режим, като е приспаднато предварителното му задържане. За грабежа е осъдена и И. И. Двамата са осъдени да заплатят солидарно на В. Г. ведно със законната лихва от деня на деликта до окончателното им изплащане обезщетения за имуществени вреди в общ размер на 3 660.00 лв. и за неимуществени такива в размер на 6 000.00 лв. Съдът се е произнесъл по държавните такси, разноските по делото и веществените доказателства. На осн. чл. 371, т. 2 НПК Г. изцяло е признал фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, поради което се е възползвал от привилегията на чл. 373, ал. 2 НПК наказанието му да бъде определено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. Същите факти безспорно насочват към съучастието му в извършения грабеж под формата на съизвършителство. Касае се до общност на умисъла между него и И. за отнемане на инкриминираната сума след привеждане на пострадалия в безпомощно състояние и в качеството на самостоятелен извършител по отношение на инкриминираната златна гривна, възползвайки се от същото състояние на Х. в по-късен момент. Грабежът е съставно престъпление, при което съизвършител е и този, който извършва само отделен елемент от изпълнителната дейност, без значение конкретния каузален принос в предизвиканите със задружната изпълнителна дейност престъпни последици. От друга с. както органите на досъдебното производство, така и съдът са изпълнили задълженията си по чл. 13 НПК и в пределите на своята компетентност са взели всички мерки за разкриване на обективната истина със средствата, предвидени в кодекса. Взели са решението си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, установени на досъдебното производство, които не са проверени в съдебната фаза поради волята на осъдения за признаване на фактите по обвинителния акт, изрично отразено в съдебния протокол. Приетата с присъдата правна квалификация е законосъобразна. Присъдата е законосъобразна и по отношение на деянието по чл. 155, ал. 1, пр. 2 НК. Изложените в обвинителния акт факти, възприети и от районния съд, насочват към желание от с. на пострадалия към интимни отношения със жена, предоставяща сексуални услуги. Г. откликнал и по мобилния си телефон направил връзка със свидетелката С, която осъществявала такива. Същата не е познавала предварително Х. Свидетелката е взета от уточненото място с автомобила на осъдения. В по-късен момент в дома му е извършила срещу заплащане съответните услуги с Х., за които са и заплатени 200.00 лв. По този начин Г. е склонил свидетелката към съвкупление. Тези факти изцяло са признати от последния. Същите са елементи от състава на престъплението по чл. 155, ал. 1, пр. 2 НК. При разглеждане на делото и постановяване на присъдата не са допуснати процесуални нарушения, водещи до ограничаване на правата на осъдения. В процеса на разследване той и И. не са имали противоречиви интереси. С отделни пълномощни са упълномощили един и същ адвокат - М. Р., който ги е представлявал и в съдебната фаза на процеса. В случая не сме изправени пред хипотезата на чл. 94, ал. 1, т. 5 НПК, тъй като и двамата осъдени са имали упълномощен защитник. Не съществува и забраната по чл. 91, ал. 2, т. 1 НПК, нито задължението на съответните органи по чл. 92 НПК, поради липсата на противоречие в защитата. В негово присъствие е приет своевременно предявеният граждански иск от с. на пострадалия и осъдените са направили изявлението си за съкратено съдебно следствие, като са признали изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Неоснователен е доводът за непълнота и неяснота на повдигнатото обвинение с оглед участието на осъдения в него. Както в постановленията за привличането в качеството на обвиняем, така и в обвинителния акт изрично е отразено, че е действал в съучастие с И. като извършител. Двата акта съдържат необходимите реквизити по чл. 219, ал. 3 НПК, съответно по чл. 246, ал. 2 и 3 НПК. Наложеното наказание не е явно несправедливо. С оглед повдигнатото обвинение по чл. 198, ал. 4 НК, предвиждащ санкция лишаване от свобода от три до десет години, задължителното приложение на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК във връзка с разпоредбата на чл. 373, ал. 2 НПК и множеството осъждания на Г. за различни престъпления то отговаря на целите по чл. 36 НК, като не са налице основания за намаляването му. Отразеното по горе в настоящото решение в частта относно общността на умисъла между него и И. за отнемане на инкриминираната сума след привеждането на пострадалия в безпомощно състояние и в качеството на самостоятелен извършител по отношение на инкриминираната златна гривна, възползвайки се от същото състояние на Х. в по-късен момент, характеристиката на грабежа като съставно престъпление и установената по делото причинно-следствена връзка между деянието и претърпените от гражданския ищец болки и страдания води до извода за доказани по основания и размер обезщетения за имуществени и неимуществени вреди. При тези съображения искането е неоснователно и следва да се остави без уважение. Водим от горното и на осн. чл. 425 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,