Решение № 311 от 17.06.2011 г. на ВКС по н. д. № 1598/2011 г.

Решение № 311 от 17.06.2011 г. на ВКС по н. д. № 1598/2011 г., III н. о., НК, докладчик съдията Цветинка Пашкунова Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимите Д. Ч. и Н. Ч. срещу въззивна присъда от 8.03.2011 г. на Софийски апелативен съд (АС), обявена по внохд. № 117/2011 г. В касационните жалби на подсъдимите лица се визира несъблюдаване на процесуалния и материален закон, и явна несправедливост на наказанията. В подкрепа на релевираните касационни основания се излагат подробни съображения за допуснати нарушения в доказателствената дейност на контролираната съдебна инстанция, изразяващи се в еднопосочен анализ и повърхностна оценка на приобщените доказателства. Поставя се акцент на неправилното кредитиране на свидетелските показания на пострадалия К., логическа последица от които е постановяването на осъдителен съдебен акт, базиращ се на предположения досежно престъплението по чл. 142, ал. 2, т. 2 от НК и съпричастността на Д. и Н. Ч. Обосновава се престъпна субективна несъставомерност на инкриминираното посегателство - отвличане, с цел противозаконно лишаване от свобода. Предлагат се бланкетни възражения за прекомерна завишеност на наложените за престъпното деяние санкции - лишаване от свобода, като за подсъдимия Н. Ч. се претендира правоприлагане на чл. 55 от НК. Предявяват се алтернативни искания за отмяна на атакуваната присъда и връщане на делото за ново разглеждането от друг състав на въззивния съд или оправдаване на подсъдимите лица по повдигнатото им обвинение по чл. 142, ал. 2, т. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, с произтичащите от това наказателноправни и гражданскоправни последици, съответно за изменение на съдебния акт в санкционната му част. Депозирана е и жалба от частния обвинител и граждански ищец - С. К., обективираща недоволство от обявената въззивна присъда. Очертаната позиция се мотивира с несъответност на приетите фактически положения за инкриминираното деяние по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК на инкорпорирания доказателствен материал и се изразява категорично несъгласие с формираните правни изводи за престъплението в съдебния акт. Навеждат се доводи за явна несправедливост при диференциране на наказателната отговорност на Д. Ч. и Н. Ч. по чл. 142, ал. 2, т. 2 от НК, като се обръща специално внимание на лишената от професионализъм интерпретация на института на условното осъждане. Декларира се и заниженост на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, несъразмерни на претърпените от пострадалия болки и страдания. Отправена е молба до настоящия съдебен състав за упражняване на предвидените в чл. 354, ал. 3, т. т. 1 и 3 от НПК касационни правомощия. В съдебно заседание на 7.06.2011 г. подсъдимите лица, редовно уведомени не се явяват пред касационната инстанция. Техните процесуални права и интереси се охраняват от упълномощени защитници, които поддържат подадените жалби по изложената в тях аргументация. Касаторът-граждански ищец и частен обвинител участвува лично и чрез договорни повереници в настоящото производство. Процесуалните представители на С. К. пледират за незаконосъобразност на въззивната присъда в частта, относима към неправомерното посегателство по чл. 198 от НК и към определените за престъплението по чл. 142 от НК наказателноправни и гражданскоправни санкции. Прокурор при Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение, че обжалваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, в пределите на инстанционната проверка по чл. 347 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 357 от 16.11.2010 г., постановена по нохд. № 1003/2007 г., Софийски градски съд е признал Д. Н. Ч. и Н. Д. Ч. за виновни в извършено на 19.09.2003 г., в [населено място] престъпление по чл. 142, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 58а, вр. чл. 55, ал. 1, т. 2, б. "б" от НК им определил наказание - пробация, при мерки за контрол и въздействие по чл. 42а, ал. 2, т. т. 1 и 2 от НК и ги осъдил да платят солидарно на пострадалия С. К. сумата от 2000 (две хиляди) лева за неимуществена обезвреда. Със същия съдебен акт подсъдимите лица са оправдани по първоначално повдигнатите от прокурора обвинения по чл. 142, ал. 2, т. 2 и чл. 198, ал. 1, пр. 1 и 2, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, като е отхвърлен и предявеният от гражданския ищец К. иск за 485 (четиристотин осемдесет и пет) лева, репариращи причинените с грабежа имуществени щети. По протест на представител на Софийска градска прокуратура, жалби на подсъдимите лица и на частния обвинител и граждански ищец, е инициирано съдебно производство по внохд. № 117/2011 г., финализирало с въззивна присъда № 4/8.03.2011 г. на АС - София, с която е приложен закон за по-тежко наказуемо престъпление и ангажирана наказателната отговорност на Д. Ч. и Н. Ч. по чл. 142, ал. 2, т. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, със следващите се от това санкционни последици - индивидуализирани при условията на чл. 54 и чл. 66 от НК - лишаване от свобода за срок от три години, като първоинстанционният съдебен акт е потвърден в останалата му част. Касационните жалби на подсъдимите лица са неоснователни. При осъществения съдебен контрол ВКС не установи дерогиране на процесуалноправните норми на чл. чл. 13, 14 и 107 от НПК, вменяващи задължения за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото, и не констатира пороци в доказателствената дейност на въззивния съд, довели до погрешни изводи за основния факт на наказателния процес - извършване на инкриминираното престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 2 от НК, със съответните обективни и субективни характеристики, и неговото авторство. Акцентираните доводи за превратно тълкуване и неправилна трактовка на приобщената по делото доказателствена съвкупност са несъстоятелни. Мотивирано първостепенният съд и въззивната инстанция са приели, че свидетелските показания на С. К. - жертва на инкриминираното посегателство са последователни, убедителни и житейски правдиви досежно релевантната фактология за повдигнатото обвинение по чл. 142 от НК. Пострадалият пресъздава в детайли обстоятелствата, сочещи на времето, мястото и механизма на осъществяване на неправомерните действия, като е категоричен, че Д. Ч. и неговият син - Н. са извършителите. Подробно и точно е описана конкретиката по отношение на случилото се на 19.09.2003 г., в [населено място], на ул. "Бачо Киро"- нападение спрямо С. К., изразяващо се в нанасяне на удари в главата и тялото; съпроводено със закани, че "ще бъде закаран някъде и с него е свършено, ако не даде парите"; и последвано от действия по влачене и насилствено качване в сив автомобил "Мерцедес" с ДК № 2361, преустановени с намесата на органите на реда. Истинността на гласното доказателствено средство е проверена чрез задълбочено обсъждане и при съотнасяне с останалата доказателствена маса. Фактическите данни за престъпния акт и неговото авторство, съдържими се в разказа на Н. Я. -непосредствен очевидец на процесния инцидент; в депозираното от свидетелите Т. Ц., Л. К. и И. К., коректно възпроизвеждащо направените от жертвата извънсъдебни волеизявления за осъществения спрямо него опит за отвличане и за съпричастните лица; в приложените писмени протоколи за полицейско предупреждение от 19.09.2003 г. и медицинска документация за причинените на пострадалия К. телесни наранявания; с изискуемата се степен на доказателствен интензитет обосновават обвинителната теза. Формулираното заключение не се опровергава от абсурдните твърдения на подсъдимите за оказана в инкриминирания ден помощ на С. К. - жертва на упражнена от непознати лица агресия, който неоправдано потърсил съдействие от появилите се полицаи, идентифицирайки ги като нападатели. Визираните доказателствени източници са интерпретирани с юридически усет и демонстриран професионализъм, при съблюдаване характера на дадените от Д. Ч. и Н. Ч. обяснения на доказателствен способ и средство за защита; съобразно особеностите на заявеното, индициращо на фрагментарност и вътрешна противоречивост; и в контекста на липсата на кореспондираща връзка със съвкупния доказателствен материал Промяна в очертаната позиция за доказаност на инкриминираното деяние против личността и участието на подсъдимите в него, не предпоставят и наведените от защитата налични несъответствия досежно предхождащите престъпния акт отношения между Д. Ч. и С. К.; броя на присъствалите на местопрестъплението неустановени лица; насочеността на ударите и характеристиките на телесните увреждания; и реализираната от Н. Ч. неправомерна дейност, изведени при съпоставяне на свидетелските показания на пострадалия в съдебната фаза на процеса, с отразеното от следовател Д. в протокола за разпит от 29.09.2003 г.; и чрез коментар на пасажи от неговия разказ пред съда на 18.06.2009 г. Дадените от С. К. показания в хода на досъдебното производство, словно обективирани във визирания писмен документ нямат процесуална стойност, поради изричното несъгласие на частния обвинител и граждански ищец, и на неговия повереник за приобщаването им към доказателствения материал, по предписания в чл. 281, ал. 3 от действащия НПК ред, а релевираните доводи за съществуващи неясноти относно действията, лимитиращи съпричастност на Н. Ч. към престъплението, се базират на механично поднесени извадки от съдържанието на гласното доказателствено средство и индицират на проява на прекомерен формализъм. Извън обсега на предложената аргументация, констатираните различия, обясними с посттравматичните състояние и шок на жертвата след инцидента, с изтеклия период от време до разглеждането на делото от решаващия орган и с непрецизност на изказа, дължаща се на възможни емоции и притеснения, при депозиране на свидетелски показания пред първостепенния съд, в непосредствен визуален контакт с извършителите на престъплението, не са относими към включените в предмета на доказване по чл. 102 от НПК обстоятелства, не внасят съмнения в осъществения на 19.09.2003 г. опит за отвличане и досежно авторството му, и не разколебават доказателствената обезпеченост на обвинението, мотивирала ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимите лица по чл. 142, ал. 2, т. 2, вр. чл. 18, ал. 1 от НК. Въззивната инстанция не е допуснала претендираните в касационната жалба нарушения на процесуалните правила при формиране на вътрешното си убеждение по фактите, релевантни за инкриминираното престъпно деяние, неговата правна квалификация и участието на Д. и Н. Ч. Съдебният състав е изпълнил възложените му от разпоредбите на чл. 13 , 14 и 107 от НПК задължения при обсъждане и оценка на доказателствата, свързани с разкриване на обективната истина в наказателния процес, поради което и ВКС счита, че не са налице основанията по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, налагащи отмяна на атакуваната присъда и оправдаване на подсъдимите или връщане на делото за ново разглеждане от стадия на въззивното производство. Правилно е приложен и материалният закон. Отвличането на лице по смисъла на чл. 142 от НК, в приложимата за инкриминираното деяние редакция, съставлява принудителна промяна на досегашното местонахождение, с цел противозаконно лишаване от свобода. Формите на упражнена принуда нямат съставомерно значение и очертават единствено наложени ограничения, лишаващи пострадалия от възможност по собствени воля и усмотрение да се придвижва в пространството, като престъплението е довършено с напускане на мястото, където той се е намирал Характеризиращи субективната страна на престъпното посегателство, до измененията с ДВ, бр. 26/6.04.2010 г., са прекият умисъл и специалната цел. Инкриминираното поведение на Д. и Н. Ч. по насилственото качване на С. К. в управляван от тях лек автомобил, придружено с отправени закани за откарване в неизвестна посока и разправа, при отказ да бъдат предоставени исканите парични средства, се субсумира от престъпния състав на чл. 142, ал. 2, т. 2, вр. чл. 18, ал. 1 от НК. С осъществените действия по нанасяне на удари на С. К., грубо влачене и вкарването му в процесната кола при липса на доброволност, подсъдимите лица са участвали обективно в изпълнителното деяние на отвличането, останало недовършено по независещи от извършителите причини - своевременната реакция на находящите се в близост полицаи. Налице са и субективните измерения на престъпното посегателство, проектирани в неправомерните прояви чрез очертаното съзнание за общественоопасния характер на посегателството, ясните представи за вредоносните последици и демонстрираното желание за тяхното настъпване, които покриват интелектуалните и волеви параметри на изискуемата се вина. Претендираната субективна несъставомерност на неправомерния акт, обоснована с отсъствието на предвидената цел - С. К. да бъде лишен противозаконно от свобода, не корелира с доказателствения материал, внимателно анализиран и оценен от въззивния съд, с поставен акцент на вербалните заплахи, отправени от подсъдимите към жертвата. В обсега на правомощията си, във връзка с доводите в жалбата за налично касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, настоящият съд констатира известна непрецизност по отношение на приетото от въззивния състав за института на съучастие (чл. 20, ал. 2 НК), което като форма на задружна престъпна дейност се включва имплицитно в квалифициращия признак, лимитиран в чл. 142, ал. 2, т. 2 от НК (отвличане от две или повече лица). Тази неточност в правните очертания на инкриминираното посегателство, сочеща на прилагане на закон за същото престъпление и непреодолима чрез възложената на ВКС компетентност по чл. 354 от НПК, не се отразява на формираното заключение за законосъобразност на атакуваната присъда. В рамките на съдебната проверка касационната инстанция не установи и декларираната от подсъдимите лица явна несправедливост на наказанията. При съблюдаване на тежестта на инкриминираното престъпление и личната опасност на извършителите, след обсъждане на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, и в съответствие с изискванията на чл. 36 от НК, са отмерени санкционните последици за Д. Ч. и Н. Ч. Несъстоятелно е и предявеното искане за приложение на чл. 55 от НК. Предписаната от визираната норма кумулативна даденост на многобройни смекчаващи наказателната отговорност фактически данни или на такива от изключителен характер, при които и най-лекото предвидено в закона наказание да се оказва несъразмерно тежко, не е налице в разглеждания казус. Неоснователна е и касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец С. К. Релевираните оплаквания за несъответност на приетите фактически положения за инкриминираното деяние по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК на инкорпорирания доказателствен материал, сочи на "необоснованост" - неспазване правилата на формалната логика в оценъчната дейност на съда по отношение на наличната доказателствена маса, която е извън обхвата на предоставените от чл. 354, вр. чл. 348 на НПК касационни правомощия. Върховният съд не може да подменя вътрешното убеждение на въззивната инстанция по фактите, включени в предмета на доказване. Същият е оправомощен да извърши проверка относно спазването на процесуалните предписания, гарантиращи правилното му формиране в съответствие с принципната разпоредба на чл. 14 от НПК, при релевирани в тази насока доводи, подкрепени от изискуемата фактическа и юридическа аргументация. Непосочването на конкретни процесуални нарушения при събирането и интерпретацията на съвкупния доказателствен материал, и на обезпечаващи ги данни обосновава процесуална недопустимост на наведените подробни възражения за несъответност на фактическите констатации във въззивния акт на инкорпорираните доказателствени източници и предпоставя необходимост от обвързващо съобразяване с приетата за установена от АС - София фактология, при която настоящият състав следва да обсъди заявеното от С. К. несъгласие с правните изводи за престъпна несъставомерност на инкриминираното деяние - грабеж, мотивирала оправдаването на подсъдимите по повдигнатото им обвинение по чл. 198, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Грабежът е сложно престъпление, включващо две прояви (принуда и противозаконно отнемане на чужда вещ ), всяка от които осъществяваща сама по себе си състав на престъпно деяние, като дадени в определена обективна и субективна връзка придобиват своеобразна обществена опасност. При очертаното съставно престъпление съотнасянето и зависимостта между отделните престъпни актове се изразява в това, че принудата е средство, начин и условие за осъществяване на кражбата, като предхожда или се извършва едновременно с отнемането на вещта, освен в хипотезата на чл. 198, ал. 3 от НК (грабежоподобната кражба), при която употребените сила и заплашване са предназначени за запазване владението върху откраднатото, и то с намерение противозаконното присвояване на инкриминирания предмет. Доказаните по делото обстоятелства, очертаващи принудителното прекъсване на фактическата власт на С. К. върху притежаваните от него мобилни апарати, ключове за кола и лични документи, и формално упражняване на владение от подсъдимите, чрез поставянето им на таблото на автомобил "Мерцедес" с ДК № 2361, интерпретирани в контекста на установената конкретика, не обосновава консумиран състав на чл. 198 от НК. Вещите са взети с цел осуетяване възможността на пострадалия да избяга от похитителите, да осъществи контакт и комуникация с други лица, от които да потърси съдействие, при осъществения спрямо него опит за отвличане. Липсата на намерение за своене изключва правоприлагане на чл. 198 от НК, поради субективна престъпна несъставомерност на инкриминираното деяние. Упражнявайки възложените от законодателя права и задължения при реализиране на инстанционен съдебен контрол, ВКС не споделя и оплакванията на частния обвинител и граждански ищец за прекомерна заниженост на определените на Д. Ч. и Н. Ч., при условията на чл. 54 и чл. 66 от НК санкции - лишаване от свобода, и за несправедливост на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, причинени с престъплението по чл. 142, ал. 2, т. 2, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, сочещи на процесуална нужда от правоприлагане на чл. 354, ал. 2, т. 5 и ал. 3, т. 1 от НПК. При диференциране на наказателната отговорност Софийски АС е взел предвид обществената опасност на престъпното посегателство, обективирана в стадия на престъпна дейност - опит и в характеризиращите я признаци-време, място, механизъм на осъществяване, интензитет на принудата. Внимателно са отчетени и съдържимите се в доказателствения материал фактически данни, свързани с личността на подсъдимите лица (чисто съдебно минало и процесуалното им поведение в хода на разследване). При задълбочената преценка на обстоятелствата, имащи значение към индивидуализация на отговорността, правилно въззивната инстанция е интерпретирала и изтеклия продължителен период от време от извършване на инкриминираното деяние до неговото санкциониране. При съблюдаване на константната практика на ЕСПЧ и ВКС обосновано е прието, че Д. Ч. и Н. Ч. следва да бъдат премирани с налагане на наказание в размер на предвидения законов минимум - три години лишаване, което да компенсира продължителността на наказателния процес и произтичащите от това негативи по отношение на гарантираното от чл. 6, т. 1 от ЕКПЧ право за разглеждане на обвинението в разумен срок. Визираните факти, коментирани професионално и в аспекта личната и генерална превенция по чл. 36 от НК, са обусловили и приложението на института на условното осъждане спрямо лимитираните санкционни последици, при различен за подсъдимите лица изпитателен срок, съобразен с каузалния им принос в инкриминираното престъпление по чл. 142 от НК. Подобна аргументация мотивира касационната инстанция да не възприеме доводите в жалбата на частния обвинител за явна несправедливост на наложените наказания по размер и начин на изпълнение, поддържани и в съдебно заседание, и да прецени като необосновано съпровождащото ги искане за връщане на делото на АС - София за увеличаване на отмерените санкции - лишаване от свобода, които да бъдат изтърпени ефективно. Атакуваният акт е правилен и в гражданско-осъдителната си част. Въззивният съд е обсъдил фактите, правнозначими за претендираната и реализирана гражданска отговорност на Д. Ч. и Н. Ч., и внимателно анализирал обезпечаващите ги доказателствени средства. Обсъдени са обстоятелствата, относими към основанието и стойностните параметри на присъдената на С. К. неимуществена обезвреда. В съответствие с данните по делото, предпоставящи престъпна съставомерност на инкриминирания деликт и при съблюдаване на правните предписания на чл. 52, вр. чл. 45 от ЗЗД, и на критериите за справедливост, са репарирани претърпените от конституирания граждански ищец вреди. Въззивният съдебен състав е изследвал понесените от пострадалото лице физически болки и страдания от причинените му телесни увреждания, оценил е естеството и измеренията на преживения емоционален и психически стрес, и приемайки недоказаност на твърденията, че настъпилото влошаване в здравословното състояние на С. К. е в непосредствена причинно-следствена връзка с инкриминираното престъпление, определил дължимото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2000 (две хиляди) лева. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,