Решение № 132 от 17.03.2009 г. на ВКС по н. д. № 93/2009 г.

Решение № 132 от 17.03.2009 г. на ВКС по н. д. № 93/2009 г., III н. о., НК, докладчик съдията Павлина Панова Производството е образувано по жалба на гражданския ищец и частен обвинител В. Я. срещу въззивно решение № 4* постановено от Софийски апелативен съд на 10.12.2008 г. по ВНОХД № 632/2008 г., с което е била потвърдена първоинстанционната присъда. С първоинстанционна присъда № 1, постановена от Софийски градски съд на 8.02.2008 г. по НОХД № 4462/2006 г., подс. Т. Н. А. е бил признат за невиновен за това, че на 22.06.2005 г. в гр. С. като непълнолетен, но можещ да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си от уличен банкомат, находящ се на бул. Д. № 68, използвайки платежен инструмент - дебитна карта № 6* издадена от "ДЗИ банк" АД на В. К. Я., без съгласието на титуляра да е изтеглил сумата от 320 лева, поради което и на основание чл. 304 от НПК е бил оправдан по повдигнатото обвинение по чл. 249, ал. 1 вр. чл. 63, ал. 1, т. 4 от НПК. С присъдата са били отхвърлени предявените от гражданския ищец Я. искове за имуществени и неимуществени вреди от деянието. Касационната жалба релевира касационен довод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК - нарушение на материалния закон, тъй като съдът не бил направил вярна оценка на доказателствата, вследствие на което е стигнал до неверен извод по отношение на авторството на престъплението. Твърди се наличие на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, предвид допуснати нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в недопустимо бездействие на органите на досъдебното производство и на съда, в резултат на които към доказателствата не е приобщена видеокасетата със запис на действията на подсъдимия. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивното решение, без да се формулират конкретни претенции с оглед правомощията на съда по чл. 354 от НПК. В съдебното заседание пред касационната инстанция повереникът на жалбоподателя Я. поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Защитникът на подсъдимия намира въззивният съдебен акт за законосъобразен предвид обстоятелството че липсват по делото доказателства, които да обосновават авторството на инкриминираното деяние. Пред касационната инстанция представителят на ВКП намира жалбата на частния обвинител и граждански ищец за неоснователна, а въззивното решение, срещу което е насочена тя - за законосъобразно, поради което предлага да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата е неоснователна. В нея се твърди допуснато нарушение на закона, тъй като според жалбоподателя събраните по делото доказателства сочат на осъдителни изводи по повдигнатото срещу подсъдимия Т обвинение. По същество обаче в жалбата не се развиват доводи за неправилна оценка на доказателствата, довела до неправилното приложение на закона. Поради това оплакванията в жалбата са бланкетни и те не дават основания на касационния съд да извърши задълбочена проверка на въззивния съдебен акт. Оплакването за нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НК по естеството си, така както е формулирано в жалбата, сочи на "необоснованост" на въззивната присъда, което само по себе си не е касационно основание и не би могло да предизвика контрол от ВКС. Доколкото обаче в жалбата се съдържа безмотивно твърдение и за основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, касационният съд счете, че следва да разгледа жалбата в тази й част с оглед евентуалното допускане на нарушение на процесуалните правила при събирането и оценката на доказателствата, което, ако бъде констатирано, би представлявало нарушение на процесуалните правила. Такъв порок на въззивната присъда обаче не се констатира от настоящата инстанция. Фактическите констатации за инкриминираното деяние, квалифицирано като престъпление по чл. 249, ал. 1 от НК и липсата на категоричност в извода относно авторството му, залегнали във въззивното решение, се основават на задълбочена цялостна оценка, както изисква чл. 107, ал. 5 от НПК, на събраните в процеса доказателства, релевантни към предмета на доказване. Извършената проверка на тяхната достоверност и надеждност, както и относимост към деянието, е довела до законосъобразно извършване на извода, че обвинението срещу подс. А. за престъплението по чл. 249, ал. 1 от НК се подкрепя единствено от предположението, че след като е пътувал в един автобус с частния обвинител и граждански ищец В. Я., то той по необходимост се явява извършител на отнемането на дебитната му карта и нейното противозаконно ползване. Изводът на Софийски апелативен съд за недоказаността на авторството на подс. А.е защитен в мотивите на съда от анализа на доказателствата. По този начин ВКС не констатира да са налице пропуски от процесуален характер, които да са довели до неправилното приложение на материалния закон. Въззивният съд е дал убедителен и аргументиран отговор при оценката на доказателствата по реда на чл. 339, ал. 2 от НПК. Документирани по надлежния ред са изводите и начина на достигане до тях, че по делото е останало недоказано обвинението спрямо подс. Атанасов. Въззивният съд е анализирал подробно показанията на свидетелите Я, отчел е твърдението и на самия пострадал за това, че е "разпознал" именно подсъдимия на показания му запис от банката. Изводите от анализа на гласните доказателствени източници са били съпоставени със заключението на вещото лице Д., което разпитано от първоинстанционния съд (л. 65 гръб от протокола) е заявило, че изготвените снимки от видеозаписа не са подходящи за идентификационно изследване, тъй като записаната върху касетата видеоинформация е регистрирана с камери с ниска разделителна способност, записът е силно зашумен, мултиплексиран (л.24 от досъдебното производство). Тези дефекти не могат да бъдат отстранени (л.44 от дос. производство). В резултат на това първоинстанционният съд е положил максимални доказателствени усилия за установяване на авторството на инкриминираното деяние, като е назначил лицево-идентификационна експертиза (л. 77-78 от първоинстанционното производство), но същата не е могла да изготви заключение, предвид лошото качество на фотокопията, непозволяващи определянето нито на общи, нито на частни признаци, характеризиращи заснетото лице. ВКС намира за необходимо да посочи на жалбоподателя, че експертизата не е източник на доказателства в наказателния процес, но чрез нейното заключение се прави извод от едни известни факти за други неизвестни факти в процеса. Така, съпоставяйки доказателствата, изхождащи от свидетеля Я че е видял на прожектирания видеозапис в банката лице, в чертите на което е разпознал именно подсъдимия, със заключението на експертите от двете експертизи, въззивният съд е направил обоснован и непротиворечащ на обективните находки по делото извод за авторството, доколкото е установил, че твърденията на частния обвинител не могат обективно да бъдат проверени по технически път. Това от своя страна, съчетано с наличните доказателства, че в автобуса освен пострадалия и подсъдимия е имало и още един младеж, че пострадалият е констатирал липсата на документите си едва след слизането от автобуса, на няколко метра от него, както и с обясненията на самия подсъдим, че след слизането си е наел такси, с което е отишъл в дома на баба си, напълно разколебава обвинението срещу подс. А., защото води до изводи, на които не може да почива една осъдителна присъда, която трябва да се основава на вътрешното убеждение на съда, почиващо на факти, които по категоричен начин изясняват авторството и механизма на извършване на деянието по начин, изискуем от чл. 303, ал. 2 от НПК. При тези доказателствени източници правилно и в изпълнение на процесуалното си задължение по чл. 304 от НПК въззивният съд е приел, че единственият законосъобразен изход е било оправдаването на подс. Т. А. по обвинението по чл. 249, ал. 1 вр. 63, ал. 1, т. 4 от НК, тъй като е констатирал, че не може да бъде доказано по категоричен и несъмнен начин, че той е автор на това престъпление. ВКС, извършвайки собствена проверка на целия доказателствен процес с оглед разпоредбите на чл. 14, ал. 1 и чл. 339, ал. 2 от НПК, не намери да са налице данни за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Направен е обстоен анализ на всички доказателствени източници и е демонстрирана волята на решаващия съд да не кредитира определени от тях. По този начин крайният резултат на доказателствения процес е обективиран по един ясен, убедителен и несъмнен начин, така че волята на въззивният съд и неговото вътрешно убеждение е възможно да бъдат проследени както от страните в процеса, така и от касационния съд. В мотивите към решението Софийски апелативен съд е дал изчерпателен обоснован отговор на всички възражения на частното обвинение и е обосновал в пълна степен своите съображения за достигнатия фактически и правен извод по делото. Аргументирани с разпоредбата на чл. 118, ал. 2 от НПК са действията на въззивния съд по изключване от доказателствената съвкупност на показанията на С. Д., който е извършвал действия по разследването (л.8-10 от досъдебното производство). Задълбочен и обоснован е и изводът на съда, че по делото липсва извършено разпознаване по реда на чл. 169 - 171 от НПК, каквото е твърдението на повереника на частния обвинител, доколкото извършеният преглед на видеокасетата със запис на охранителната камера на банкомата не представлява доказателствен способ, тъй като такъв не е предвиден в НПК. Извършените извънпроцесуални действия биха могли да имат стойност за наказателния процес, единствено ако бъдат обезпечени с надлежни доказателства в рамките на самия процес. Такива обаче не са налице, както поради това, че не е възможна идентификация на лицето по експертен път, така и поради факта, че съмнението на пострадалия, че е разпознал подсъдимия в лицето, което е видял на записа, не може да бъде потвърдено по несъмнен и категоричен начин от никое друго доказателство, събрано по реда на НПК. Ето защо твърденията в касационната жалба за наличие на съществени процесуални нарушения, допуснати при постановяване на въззивното решение, са напълно необосновани. Въпреки че тези аргументи са били напълно достатъчни за потвърждаване на първоинстанционната присъда, въззивният съд е обсъдил и обективната невъзможност дори и при доказано авторство деянието, описано в обвинителния акт, да покрие съставомерните белези на престъпление по чл. 249, ал. 1 от НК поради липсата на "значителни имуществени вреди" с оглед инкриминирания размер на изтеглената сума от 320 лв. от дебитната картова сметка на пострадалия. Аргументацията на въззивния съд е напълно обоснована, поради което материалният закон е приложен правилно. Никоя съдебна инстанция не може да търпи упрек за правната квалификация на деянието по обвинителния акт, която е дефинирана от прокурора, нито е отговорна за това защо не е повдигнато обвинение и за друго престъпление (каквото по чл. 194 от НК се твърди от повереника, че е налице). Функцията по повдигане на обвинения за престъпления от общ характер принадлежи изключително и само на прокурора, поради което нито частното обвинение, а още по-малко съдът биха могли да влияят на обема и качеството на обвинението. Предвид изложените съображения настоящият касационен съдебен състав намери, че не са налице сочените в жалбата касационни основания, поради което въззивното решение следва да бъде оставена в сила. С оглед на това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение