Решение № 4017 от 30.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 1116/2021 г.
ВАСIV отделение30.03.2021 г.докладчик Мира Райчева
Диспозитив
ОБЕЗСИЛВА решение № 6325/13.11.2020 г. по адм. дело № 6064/2020 г. на Административен съд - София град и ПРЕКРАТЯВА производството по това дело. Решението е окончателно.
Мотиви
Решение № 4017 от 30.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 1116/2021 г., IV о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. Т., чрез процесуалния му представител адвокат Р. С., срещу решение № 6325/13.11.2020 г. по адм. дело № 6064/2020 г. на Административен съд-София град, с което е отхвърлена жалбата му срещу отказ за издаване на виза от 2.06.2020 г. на консулско длъжностно лице към Консулска канцелария Б. към Генералното консулство на Република България в Истанбул, Република Турция. Релевирани са доводи за неправилност на решението, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон – основания по чл. 209, т. 3 АПК, по които се претендира отмяната му. Ответникът - консулско длъжностно лице към Консулска канцелария Б. към Генералното консулство на Република България в Истанбул, Република Турция, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Е. В., изразява становище за недопустимост на съдебното решение, алтернативно за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение приема касационната жалба за допустима, като подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, а разгледана по същество - основателна, но по различни от изложените в нея съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалба, подадена от Е. Т., [дата на раждане], гражданин на Република Турция, срещу отказ от 2.06.2020 г. на консулско длъжностно лице към Консулска канцелария Б. към Генералното консулство на Република България в Истанбул, Република Турция, за издаване на виза вид "D". В съответствие с представените доказателства е констатирано, че на 12.02.2020 г. Е. Т. е подал заявление за издаване на виза за дългосрочно пребиваване вид "D", което е представено единствено на турски език и на което ръчно е записано, че кандидатства на основание чл. 24, ал. 1, т. 18 ЗЧРБ, за което е представил удостоверение за сключен граждански брак с българската гражданка – П. С.. При издаване на отказа, административният орган се е позовал на чл. 10, ал. 1, т. 17 и т. 22 ЗЧРБ като е посочил, че след съгласувателна процедура е установено, че лицата не живеят в едно домакинство и по данни на съпругата, бракът бил сключен срещу уговорена парична сума. Съдът е изяснил фактите от значение за спора, събрал е административната преписка, изискал е становище от Държавната агенция "Национална сигурност" и е разпитал като свидетел съпругата на апликанта, въз основа на които доказателства е достигнал до извод, че отказът е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, без при това да са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила, нито противоречие с материалния закон, поради което е отхвърлил жалбата. Решението е недопустимо. Съгласно чл. 9а, ал. 2 ЗЧРБ видовете визи са: т. 1) за летищен транзит /виза вид "А"/; т. 2) - отменена ДВ, бр. 9/2011 г.; т. 3) за краткосрочно пребиваване /виза вид "С"/ и т. 4) за дългосрочно пребиваване /виза вид "D"/. Съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗЧРБ, отказите за издаване на виза могат да се обжалват по реда на Административнопроцесуалния кодекс относно тяхната законосъобразност, като в ал. 4 на същата разпоредба изрично е посочено, че отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека. Иначе казано, предвиден е съдебен контрол по отношение на отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 1 и т. 3 ЗЧРБ и изрично е изключен по отношение на откази за визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ. В случая именно такава виза е поискана от апликанта. Разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ съставлява предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на актовете на администрацията и препятства осъществяването на търсения съдебен контрол за законосъобразност. Доколко регламентираната в чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ забрана за съдебен контрол върху актовете по чл. 9а, ал. 2, т. 4 от същия закон е целесъобразна и съответства на описаните предпоставки е въпрос, който стои извън обхвата на съдебната проверка. От доказателствата по делото е видно, че Е. Т. е подал заявление за издаване на виза за дългосрочно пребиваване в Република България вид "D". Липсват твърдения на апликанта, а и данните по делото не обосновават извод, че същият претендира засягане на основни права и свободи по КЗПЧОС. В този смисъл настоящият съдебен състав счита, че след като на нито един етап от производството чужденецът не се е позовал на нарушено право по смисъла на КЗПЧОС, което да налага проверка на материалната законосъобразност на постановения отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване в страната, производството по тази проверка е недопустимо. Липсата на годен за обжалване административен акт препятства надлежното упражняване на правото на оспорване и валидното учредяване на процесуално правоотношение по първоинстанционната жалба. Първоинстанционният съд е извършил неправилна преценка по допустимостта на жалбата и като е разгледал същата, подадена срещу за издаване на виза от 2.06.2020 г. на консулско длъжностно лице към Консулска канцелария Б. към Генералното консулство на Република България в Истанбул, Република Турция и се произнесъл по законосъобразността му, е постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено, а производството по делото - прекратено. С оглед изхода от спора, неоснователно се явява предявеното от процесуалния представител на ответника по касация искане за юрисконсултско възнаграждение, поради което съдът не присъжда такива с настоящия съдебен акт. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 3 и чл. 159, т. 1 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение