Решение № 288 от 14.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 771/2010 г.

Решение № 288 от 14.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 771/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Светла Цачева Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 1020 от 4.10.2010 г. е допуснато касационно обжалване на решение от 19.01.2010 г. по гр. д. № 1954/2008 г. на Софийски градски съд, с което е признато за установено на основание чл. 254 ГПК (отм.), че А. И. А. от [населено място] не дължи на Г. Е. Г. от [населено място] сумата 6900 щатски долара, съставляващи част от неустойка по договор за заем от 28.02.2005 г., за което вземане по реда на чл. 237, ал. 1, б. "з" ГПК (отм.) е издаден изпълнителен лист по гр. д. № 07354/2005 г. на Софийски районен съд. Касационно обжалване е допуснато поради наличие на противоречива практика по обуславящия изхода на делото прецесуалноправен въпрос по приложението на чл. 154, ал. 1 ГПК (чл. 127, ал. 1 ГПК отм.) вр. с чл. 92, ал. 2 ЗЗД относно разпределението на доказателствената тежест при установяване прекомерност на уговорения размер на неустойка. В обжалваното въззивно решение на Софийски градски съд е прието, че в тежест на претендиращия неустойката е да докаже, че уговорения размер не е прекомерно завишен. В решение № 125 от 11.01.1963 г. по гр. д. № 1580/1962 г. на Първо гражданско отделение на Върховния касационен съд е прието, че страната, търсеща неустойка по договор не е длъжна да доказва действителния размер на вредите, които е претърпяла от неизпълнението на договора, а ако насрещната страна възразява, че неустойката по договора е прекомерно голяма, тя следва да докаже това свое възражение. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира за правилно становището, възприето в решение № 125 от 11.01.1963 г. по гр. д. № 1580/1962 г. на Първо гражданско отделение на Върховния касационен съд. Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК (чл. 127, ал. 1 ГПК отм.), претендираща неустойка страна следва да докаже, че между страните е постигнато съгласие, че при неизпълнение на договорно задължение се дължи неустойка в определен размер. Когато насрещната страна въвежда възражение, че уговорената неустойка е прекомерна тя следва да установи обстоятелствата, на които основава възражението си - следва да установи, че действителните вреди, претърпени от неизпълнението са значително по-малки от очакваните. В обжалваното въззивно решение е прието, че с договор от 28.02.2005 г. страните са постигнали съгласие предоставената в заем от ответника Г. Е. сума от 8000 щатски долара да бъде върната от ищеца А. А. в срок до 28.05.2008 г., ведно с ежемесечна лихва от 5% върху заемната сума. Уговорено е, че при невръщане на дадената заемна сума в срок, заемополучателят дължи неустойка в двойния и размер. Заемът не е бил върнат в уговорения срок. По реда на чл. 237, ал. 1, б. "з" ГПК (отм.) в полза на заемодателя е бил издаден изпълнителен лист, въз основа на който е било предприето принудително изпълнение. Прието е, че ответникът по предявения иск основание чл. 254 ГПК (отм.) А. И. А. от [населено място] не дължи на Г. Е. Г. от [населено място] сумата 6900 щатски долара, тъй като не е доказал основанието, на което твърди дължимост на неустойка от 6900 щатски долара; че уговорената между страните неустойка е прекомерно завишена, поради което и при условията на чл. 130 ГПК (отм.) размерът на неустойката е намален до 800 щатски долара, а с оглед предявения петитум е признато за установено, че не се дължи сумата 6900 щатски долара. В касационна жалба против решението на Софийски градски съд, постъпила от Г. Е. Г. се поддържа, че произнасянето на съда по възражение за намаляване на неустойка в производство по иск с правно основание чл. 254 ГПК (отм.) е недопустимо; че в нарушение правилата за разпределение на доказателствената тежест съдът е приел, че установяването на действителните вреди е в тежест на претендиращия неустойката; че съдът не може да намали неустойката по своя лична преценка без да е установил несъответствие между уговорения размер и действителните вреди, както и че при определяне на неустойката съдът не е взел предвид продължителния период, в рамките на който заемателят не е погасил задължението си. Ответникът по касационната жалба А. И. А. от [населено място] не взема становище. Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира за неоснователно касационното оплакване за недопустимо произнасяне на съда по възражението по чл. 92, ал. 2 ЗЗД. Потестативното право да иска намаляване на неустойката поради прекомерност, страната по договора може да упражни както в производството по иск за присъждането и, така и в рамките на установителния иск по чл. 254 ГПК (отм.) - когато кредиторът по вземане за неустойка се е снабдил с изпълнителен лист за притезанието по реда на чл. 237, ал. 1, б. "з" ГПК (отм.), потестативното право по чл. 92, ал. 2 ЗЗД би се преклудирало ако длъжникът не го упражни в иск по чл. 254 ГПК (отм.). Предвид гореизложените мотиви по приложението на чл. 154 ГПК (чл. 127, ал. 1 ГПК отм.), въззивният съд е разпределил доказателствената тежест за установяване на действителните вреди в нарушение на съдопроизводствените правила. Независимо от това, с оглед данните по делото, формираните в решението изводи за прекомерност на неустойката са правилни. Уговорената неустойка е за вреди от забавено изпълнение на парично задължение, поради което размерът на обичайните вреди е известен. Съгласно установената съдебна практика, критерият за преценка дали уговореният размер е прекомерен е в каква степен уговорените вреди надхвърлят действителните. Когато уговореният размер надвишава значително този на законната лихва, без да е установено от неизпълнението да са предвиждани или настъпили необичайни вреди, то уговорената неустойка е прекомерна. В този случай, съдът намалява неустойката, изхождайки от обичайните вреди за забавено изпълнение на паричното задължение, както правилно е процедирано в обжалваното съдебно решение. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение