Решение № 1919 от 6.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9039/2019 г.

Решение № 1919 от 6.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9039/2019 г., VIII о., докладчик съдията Димитър Първанов Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Местни данъци и такси" (МДТ), подадена чрез мл. експерт А. Очкова, против решение № 108 от 10.06.2019 г., постановено по адм. дело № 39/2019 г. по описа на Административен съд - Сливен, с което е отменен Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) № АУ001798 от 01.10.2018 г. на инспектор в Дирекция "МДТ" при Общинска администрация - Сливен, с който е определено задължението на Й. Пеловска за данък недвижимите имоти и такса битови отпадъци за периода 2013-2017 г., относно имот, представляващ земя с идентификатор 67338.536.32, с площ 2670 кв. м., по декларация по чл. 14 от ЗМДТ № 7003004986 от 03.09.2018 г., партиден № 7003 Н30620, в размер общо на 1 245.65 лв. главница и лихва 345.79 лв. или общо 1 591.44 лв., потвърден с решение № НОМ 133 от 13.12.2018 г. на директор Дирекция "МДТ" при Община Сливен и Община Сливен е осъдена да заплати на Й. Пеловска, направените по делото разноски в размер на 351.40 лв. (триста петдесет и един лева и четиридесет стотинки). Касаторът твърди, че решението е неправилно, защото е постановено при съществени нарушения на материалния закон и административнопроизводствените правила, както и необосновано. Иска решението да бъде отменено и претендира юрисконсултско възнаграждение. Ответникът – Й. Пеловска, чрез адв. М. Павлова оспорва касационната жалба. Счита решението за правилно. Претендира разноски съобразно представен списък по чл. 80 ГПК в размер на 480 лв. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на жалбата. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, след като провери допустимостта на касационната жалба, валидността, допустимостта и правилността на обжалваното решение, приема следното: Касационната жалба е подадена от страна по делото, в срок, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на спора пред съда е бил Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК № АУ001798 от 01.10.2018 г. на инспектор в Дирекция "МДТ" при Общинска администрация - Сливен, с който е определено задължението на Й. Пеловска за данък недвижимите имоти и такса битови отпадъци за периода 2013-2017 г., относно имот, представляващ земя с идентификатор 67338.536.32, с площ 2670 кв. м., по декларация по чл. 14 от ЗМДТ № 7003004986 от 03.09.2018 г., партиден № 7003 Н30620, в размер на 1 245.65 лв. главница и лихва 345.79 лв. или общо 1 591.44 лв., потвърден с решение № НОМ 133 от 13.12.2018 г. на директор Дирекция "МДТ" при Община Сливен. Първоинстанционният съд е приел, че обжалваният Акт за установяване на задължения по декларация по чл. 107, ал. 3 ДОПК е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, при спазване на процесуалните правила и в съответствие с материалния закон. По делото е установено, че с решение № 1863 от 16.01.2004 г. по гр. дело № 1854/2002 г., на ВКС е признато за установено по отношение на "Булгаркооп" ЕООД гр. София, че Й. Пеловска е собственик на дворно място от 2670 кв. м. включени в парцел IV от кв. 169 по регулационния план на гр. Сливен, като е отхвърлен иска предявен от Й. Пеловска срещу "Булгаркооп" ЕООД за собственост и предаване на владението върху първи етаж от двуетажна масивна сграда, построена в дворното място, както и искът за присъждане на обезщетение за ползването на имота. От мотивите на съда става ясно, че сградата, както и други постройки в имота съществуват в режим на суперфициарна собственост, като дворът собственост на ищцата е необходим за обслужване на постройките, поради което е неоснователен искът за предаване на владението. Това решение е вписано под № 179 T. VI вх. № 6020 от 18.07.2005 г. на СВ при PC Сливен. Видно от скица № 15-569931 от 14.11.2017 г., издадена от СГКК Сливен на името на Пеловска е записан поземлен имот с идентификатор 67338.536.32, с площ 2670 кв. м. по КККР на гр. Сливен. От скицата е видно, че в имота е отразено съществуването на шест сгради с идентификатори 3, 8, 9, 10, 12 и 13. От скица № 15-606541 от 24.08.2018 г. е видно, че за поземлен имот с идентификатор 67338.536.32, не е отразено съществуването на сгради. На 03.09.2018 г. Пеловска е подала декларация по чл. 14 ЗМДТ, с която декларира притежаването на недвижим имот - земя с площ 2670 кв. м. в гр. Сливен с идентификатор 67338.536.32, придобит по наследство и реституция съгласно решение № 1863 от 16.01.2004 г. на ВКС. За да отмени спорният Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК, съдът е приел, че право на ползване върху процесният недвижим имот за процесния данъчен период 2013- 2017 г. е имал собственика на сградите "Булгаркооп" ЕООД, а не Й. Пеловска, която е притежавала голата собственост върху земята. Съдът е посочил, че съгласно чл. 11, ал. 3 от ЗМДТ данъчно задължен е ползвателят, който в случая е "Булгаркооп" ЕООД и именно неговата отговорност е следвало да бъде ангажирана за незаплатените ДНИ и ТБО. Решението е валидно, допустимо и правилно. По делото не е било спорно, че на Й. Пеловска, въз основа на Закона за възстановяване собствеността върху отчуждени недвижими имоти е възстановена собствеността върху терена на имот с идентификатор 67338.536.32, с площ 2670 кв. м., като е признато право на строеж в полза на "Булгаркооп" ЕООД върху съществуващите в същия имот сгради. Първоинстанционният съд правилно е приел, че от събраните по делото доказателства и показанията на разпитаните свидетели се установява, че тези сгради са се намирали в имота до август 2018 г. Спорно пред административният съд е било дали съществуването на сградите в имота на оспорващата предоставя на техния собственик право на ползване върху терена по смисъла на чл. 11, ал. 3 ЗМДТ, от което да се направи и извода кое е данъчно задълженото лице за този имот за ДНИ и ТБО за периода 2013-2017 г. Съдът е обсъдил подробно всички събрани по делото гласни и писмени доказателства и въз основа на тях е стигнал до правилни и законосъобразни изводи, които се споделят от настоящия състав. Административният съд е обсъдил разпоредбите на чл. 11, ал. 1 ЗМДТ, чл. 11, ал. 3 ЗМДТ и чл. 64, във връзка с чл. 11, ал. 1 ЗМДТ и въз основа на тях правилно е приел, че ако едно лице независимо, че е собственик на недвижим имот, за който данъка върху недвижимите имот се дължи от друго лице, то не дължи и такса за битови отпадъци. От събраните по делото доказателства се установява, че на "Булгаркооп" ЕООД е признато право на строеж за сгради върху процесния недвижим имот. По делото не е спорно, че сградите са построени, докато имотът е бил държавна собственост. Съдът правилно е посочил, че относно правото на ползване върху незастроения терен следва да намерят приложение чл. 15, ал. 3 ЗС (отм.); и чл. 130, ал. 4 ЗТСУ (отм.); и да се приеме, че в полза на собственика на сградите е признато право на ползване върху целия терен, включително и неговата незастроена част. Правилен е извода на административния съд, че право на ползване върху процесният недвижим имот за процесния данъчен период 2013- 2017 г. е имал собственикът на сградите в имот с идентификатор 67338.536.32, а не Й. Пеловска, която е притежавала голата собственост върху земята. Правилен е извода на съда, че съгласно чл. 11, ал. 3 ЗМДТ данъчно задължен е ползвателят "Булгаркооп" ЕООД и именно неговата отговорност е следвало да бъде ангажирана за незаплатените ДНИ и ТБО. Въз основа на горното съдът правилно е отменил спорния административен акт. По изложените съображения решението е правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора на Й. Пеловска следва да се присъдят своевременно претендираните и доказани разноски в размер на 480 лв. Водим от горното и в този смисъл, на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,