Решение № 6125 от 2.05.2012 г. на ВАС по адм. д. № 9742/2011 г.

Решение № 6125 от 2.05.2012 г. на ВАС по адм. д. № 9742/2011 г., VIII о., докладчик съдията Свилена Проданова Производството е по реда на чл. 208 и сл. От Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Татяна Борисова Витанова от гр. Варна срещу решение № 1625/01.07.2011 г., постановено по адм. дело № 1565/2011 г. по описа на Административен съд - Варна, с което е отхвърлена жалбата й срещу акт за прихващане или възстановяване /АПВ/ № 86/14.02.2011 г. на орган по приходите в ТД на НАП Варна, потвърден с решение № 167/20.04.2011 г. на изпълняващия правомощията Директор на дирекция "ОУИ" Варна при ЦУ на НАП. В касационната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност, и необоснованост на съдебното решение - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска да бъде отменено обжалваното решение и да бъде отменен данъчния акт като й се възстанови надвнесен данък за данъчен период 2010 г. Претендира присъждане на направените разноски в производството. Ответникът - Директор на Дирекция "ОУИ" Варна - не взема становище по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни касационни основания, съгласно чл. 218, ал. 1 от АПК, както и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна на спора: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е основателна по следните съображения: С обжалваното решение № 1625/01.07.2011 г., постановено по адм. дело № 1565/2011 г. по описа на Административен съд - Варна е отхвърлена жалбата на Татяна Борисова Витанова срещу АПВ № 86/14.02.2011 г. на орган по приходите в ТД на НАП Варна, потвърден с решение № 167/20.04.2011 г. на изпълняващия правомощията Директор на дирекция "ОУИ" Варна при ЦУ на НАП. Административният съд е приел, че данъчният акт е постановен от компетентен орган без да са допуснати процесуални нарушения, съобразен е приложимия материален закон, тъй като не е налице кумулативно необходимата предпоставка по чл. 22а, ал. 1, т. 3 ЗДДФЛ - ипотекираното жилище да е единствено за семейството през данъчната година. Така постановеното съдебно решение е правилно. АС е установил правилно фактическата обстановка по спора, която не е била и спорна между страните по делото, а именно, че Татяна Борисова Витанова е декларирала в ГДД за 2010 г. право на данъчно облекчение на основание чл. 22а от ЗДДФЛ в размер на 5 805,25 лв. и съответно надвнесен данък в размер на 580,53 лв. С обжалвания акт е отказано възстановяване на данък в същия размер. Татяна Борисова Витанова (и нейното семейство) отговаря на изискванията на чл. 22а, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗДДФЛ. Установено е от фактическа страна, че съпругът на Татяна Борисова Витанова притежава э идеална част от друг жилищен имот в гр. Шумен, различен от ипотекирания имот в гр. Варна. Съпругът е собственик на идеални части от друг жилищен имот по силата на договор за доброволна делба от 1994 г. като върху същия имот има учредено право на ползване в полза на другия съсобственик. При така установената правилно фактическа обстановка, решаващият съд законосъобразно е тълкувал разпоредбата на чл. 22а, ал. 1, т. 3 от ЗДДФЛ. Съгласно разпоредбата на чл. 22а ЗДДФЛ сумата от годишните данъчни основи по чл. 17 с. закон се намалява с направените през годината лихвени плащания по ипотечен кредит за закупуване на жилище, когато са налице следните условия: 1. договорът за ипотечния кредит е сключен от данъчно задълженото лице и/или от съпруг/а, с който/която имат сключен граждански брак; 2. данъчно задълженото лице и/или съпругът/ата не са навършили 35-годишна възраст към датата на сключения договор за ипотечен кредит; 3. ипотекираното жилище е единствено жилище за семейството през данъчната година. Условията, въведени в разпоредбата на чл. 22а ЗДДФЛ - т. 1-3, са дадени кумулативно и липсата, на което и да е от тях не позволява ползването на данъчно облекчение. В случая не е налице условието на т. 3 на чл. 22а, ал. 1 от ЗДДФЛ, а именно ипотекираното жилище да е единствено за семейството през данъчната година. В този смисъл направеното от първоинстанционния съд тълкуване е правилно и се възприема от настоящата инстанция. След като единият от съпрузите притежава собственост, независимо, че е идеални части от друго жилище, следва, че не са налице предпоставките за ползване на данъчно облекчение, защото ипотекираното жилище не е единствено за семейството. Не е въведен законодателен критерий относно възможността конкретното жилище да задоволява жилищни нужди. В този смисъл е и практиката на Върховния административен съд (вж. решение № 1765 от 6.02.2012 г. на ВАС по адм. д. № 8591/2011 г., VIII о., № 8612 от 16.06.2011 г. по адм. дело № 14826 от 2010 г., решение № 4656/30.03.2012 г. по адм. д. 7987/2011 г.). Разпоредбата на чл. 22а ЗДДФЛ е данъчна, което налага стриктното й тълкуване. Следва да се тълкува волята на законодателя по отношение въведения критерий "единствено жилище за семейството". Не е налице съответствие с понятието "семейно жилище" по смисъла на ДР СК § 1. - жилище, което е обитавано от двамата съпрузи и техните ненавършили пълнолетие деца. Ето защо критерий при определяне на понятието "единствено за семейството жилище" е не ползването, а собствеността. За ползване на данъчното облекчение не би следвало който и да е от членовете на семейството да притежава собственост или идеални части на собственост върху друго жилище. Притежаваните от съпруга на касаторката идеални части безспорно са върху жилище по смисъла на § 1, т. 30 от ДР на ЗУТ, поради което не може да се приеме, че е налице нуждата, която се подпомага с въвеждането на данъчното облекчение. Ирелевантно в случая е фактическата възможност или невъзможност за използване на другото жилище като такова, било поради учредено право на ползване на друго лице, както е в случая, било поради местонахождение в друго населено място, или множество други причини. Ирелевантно е и основанието за придобиване на собственост. Правилно е посочено от решаващия орган, че законодателят не е въвел като условие за ползване на облекчението неизвършването на разпореждане с притежавания втори жилищен имот, поради което лицето, което желае да ползва облекчението не е ограничено да извършва разпореждане с имота в предходна данъчна година. В този смисъл е и практиката на Върховния административен съд (вж. решение № 1765 от 6.02.2012 г. на ВАС по адм. д. № 8591/2011 г., VIII о., № 8612 от 16.06.2011 г. по адм. дело № 14826 от 2010 г., решение № 4656/30.03.2012 г. по адм. д. 7987/2011 г.). По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. първо от АПК оспореното решение е правилно и следва да се остави в сила. По водене на делото ответникът по касация не е направил разноски, поради което такива не се присъждат в негова полза. Мотивиран така, Върховният административен съд, осмо отделение,