Решение № 2176 от 14.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7884/2018 г.

Решение № 2176 от 14.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7884/2018 г., I о., докладчик съдията Тинка Косева Производството по е делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" гр. Пловдив при ЦУ на НАП срещу решение № 975/30.04.2018 г., постановено по адм. дело № 846/2017 г. по описа на Административен съд -гр. Пловдив, в частта с което е изменен ревизионен акт Р-26-1402041-091-01 от 10.12.2014 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП гр. Пловдив, потвърден с решение № 224/24.03.2015 г. на директора на дирекция "ОДОП" Пловдив при ЦУ на НАП, относно установените задължения за ЗОВ на самоосигуряващо се лице за периодите 15.02.2011 г. -31.12.2012 г., ведно със съответните лихви за забава. Релевират се оплаквания, че решението е неправилно в обжалваните части, поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, представляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът твърди, че съдът незаконосъобразно при определяне размера на задълженията за ЗОВ за 2011 г и 2012 г. се е позовал на констатациите на вещото лице от изготвената ССЕ при повторното разглеждане на делото, които са неправилни досежно доходът, върху който следва да се довнесат осигурителните вноски, определен като от сумата, получена като превишение на разходите над приходите, са извадени доходите от трудови правоотношения. Според касаторът това изчисление противоречи на разпоредбата на чл. 6, ал. 11 от КСО и неправилното изчисление на дохода от вещото лице е довело до определяне на по-малък доход, върху който следва да се довнесат осигурителни вноски и до неправилност на съдебното решение. По изложените съображения се иска отмяна на решението в оспорената част и се претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба-М. Вълкова, чрез упълномощения процесуален представител адв. Иванов в писмено становище по делото я оспорва с твърдения, че оспореното решение е правилно и законосъобразно. Моли съдът да отхвърли подадената касационна жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: За да измени ревизионният акт, относно допълнително установени задължения за задължителни осигурителни вноски /ЗОВ/ за периодите 15.02.2011 г. -31.12.2012 г., ведно със съответните лихви за забава, съдът е установил, че РА е законосъобразен по своето основание, но незаконосъобразен по отношение размера на дължимите ЗОВ. Съдът се е позовал на Тълкувателно решение № 1/18.05.2016 г. на ВАС по тълкувателно дело № 3/2015 г., съгласно което определените с РА задължителни осигурителни вноски за годишно изравняване са дължими за периодите след 15.02.2011 г., предвид което следва да намерят отражение и при определяне на данъчната основа за облагане на доходи с неустановен произход и след като в случая се касае за задължения за ЗОВ за 2011 г. и 2012 г., т. е след 15.02.2011 г., правилно органите по приходи са приложили разпоредбата на чл. 124 а от ДОПК и са преминали към установяване на окончателния размер на осигурителния доход за тези отчетни периоди. За да намали размера на установените с РА задължения за задължителни осигурителни вноски /ЗОВ/, съдът се е позовал на разпоредбите на чл. 4, ал. 1, т. 1 от КСО и чл. 40, ал. 1 от ЗЗО и разпоредбата на чл. 2, ал. 4 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица и българските граждани на работа в чужбина, като е приел, че осигурителния доход се определя помесечно върху разликата между избрания осигурителен доход и средномесечния осигурителен доход за периода, за който е упражнявана дейността през предходната календарна година, но не повече от максималния месечен размер на осигурителния доход, определен със ЗБДОО за съответната календарна година. Предвид горното и съобразявайки заключението на вещото лице по приетата ССЕ, с която са определени размерите на дължимите ЗОВ и лихвите върху тях, съдът е изменил РА, като е намалил размера на определените задължения, до тези определени от вещото лице. Решението е правилно постановено. В хода на съдебното производство в изпълнение на указанията на Върховен административен съд, дадени с решение № 3511/22.03.2017 г. по адм. дело № 208/2016 г., първоинстанционният съд е назначил допълнителна ССЕ, която е кредитирана от съда като обективно и компетентно дадена и неоспорена от страните. С приетото заключение вещото лице е установило паричните потоци за ревизираните периоди и данъчните основи за облагане на годишна база, респективно размера на дължимия данък по чл. 48 от ЗДДФЛ, както и размера на дължимите осигурителни вноски за периода 15.02.2011 г. до 31.12.2012 г., ведно със съответните лихви за забава. Тези изчисления са залегнали в съдебното решение. Правилно първостепенният съд е определил задълженията за осигурителни вноски-ДОО, ЗО и ДЗПО-УПФ, като се е съобразил със заключението на съдебно-счетоводната експертиза. В съдебното решение въз основа на събраните по делото доказателства, съдът е приел, че за посочените по-горе периоди, ответника по касационната жалба е упражнявал трудова дейност и съответно правилно е определил правното основание по чл. 4, ал. 1, т. 1 от КСО и чл. 40, ал. 1, т. 1 от ЗЗО и изводът че осигурителните вноски за самоосигуряващите се лица са за тяхна сметка и се дължат авансово върху месечен осигурителен доход между минималния и максимален месечен размер на дохода, определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната година се споделя напълно от настоящата инстанция. Законосъобразни са изводите на решаващия съд, че самоосигуряващите се лица определят окончателния размер на посочените осигурителни вноски на основание чл. 6, ал. 8 от КСО и чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО при съобразяване с начина на изчисляването им по чл. 2, ал. 4 от Наредба за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица и българските граждани на работа в чужбина. В тази връзка правилно съдът е определил, че размерът на осигурителните вноски за довнасяне при определяне на окончателния им размер за фонд "Пенсии" се определя помесечно върху разликата между средномесечния осигурителен доход за периода, за който е упражнявана дейността през предходната календарна година, и избрания от лицето осигурителен доход, върху който вноските са внесени, респ. или се дължат, но не повече от максималния праг на месечния осигурителен доход, определен със ЗБДОО за съответната година. Именно по този начин вещото лице в приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза е изчислило размерът на вноските за довнасяне при определяне на окончателния им размер. Оплакването в касационната жалба, че при определяне окончателния размер на осигурителния доход и дължимите вноски, следва да намери приложение разпоредбата на чл. 6, ал. 11 от КСО е неоснователно. Това твърдение се навежда за първи път в касационната жалба, а видно от представените по делото ревизионен акт, ревизионен доклад, включително и решението на директора на дирекция "ОДОП" Пловдив е прието, че окончателния размер на осигурителния доход, следва да бъде определен по реда на чл. 6, ал. 8 от КСО и чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО, която материално-правна норма е приложил и съдът при постановяване на решението си. Недопустимо е с касационната жалба да се променя основанието, относно определените с РА задължения за задължителни осигурителни вноски, след като в същия изрично е посочено, че окончателния размер на осигурителния доход се определя на основание чл. 6, ал. 8 от КСО и чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО. Следва да се има предвид, че заключението на вещото лице, както и извършените изчисления относно задълженията за задължителни осигурителни вноски не е оспорено от касатора в съдебно заседание на 29.03.2018 г., където е бил представляван от юрисконсулт и е недопустимо оспорването му едва с касационната жалба. При изготвяне на заключението си вещото лице е определило окончателния размер на осигурителния доход и дължимите вноски, като е взело предвид дохода, върху който РЛ е осигурявано на осн. чл. 4, ал. 1, т. 1 от КСО и чл. 40, ал. 1, т. 1 от ЗЗО и при определяне окончателния размер на осигурителния доход е взет предвид максималния месечен размер на осигурителния доход на самоосигуряващото се лице, съгласно ЗБДОО съответните години, както и начина на изчисляване на окончателния размер на осигурителния доход от самоосигуряващите се лица, съгласно чл. 2, ал. 4 от Наребда за общественото осигуряване на самоосигуряващите се лица и българските граждани на работа в чужбина. Предвид изложеното, съдът намира, че като се е позовал на констатациите на вещото лице по приетата и неоспорена ССЕ, относно определения размер на ЗОВ и лихвите върху тях за процесния период 15.02.2011 г. 31.12.2012 г. и е изменил обжалвания пред него ревизионен акт по отношение определените задължения до размера, изчислен от вещото лице, съдът е приложил правилно материалния закон. Касационната жалба се явава неоснователна, а обжалваното решение като правилно и обосновано на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК следва да бъде оставено в сила. Ответника по касация не е претендирал разноски, поради което такива не се присъждат. Водим от горното Върховният административен съд, първо отделение