Решение № 8110 от 1.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 12636/2015 г.

Решение № 8110 от 1.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 12636/2015 г., VI о., докладчик съдията Атанаска Дишева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба от директора на дирекция "Социално подпомагане" /СП/ - Л., против решение № 4678/2.07.2015 г., постановено по адм. дело № 1606/2015 г. по описа на Административен съд С.-град, с което е отменена заповед № 91-ЗСП-836/15.10.2014 г. на директора на дирекция "СП" - Л., с която е отказано отпускане на целева помощ за отопление. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По подробни съображения, изложени в жалбата, касаторът моли решението на бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде отхвърлена жалбата против административния акт. Ответникът по касационната жалба - И. А. К. от гр. С., лично и чрез пълномощника адв. А. Ж., оспорва жалбата и моли съдебното решение да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение. По делото е подадена жалба от И. А. К. от гр. С., чрез пълномощника адв. А. Ж., против решение № 5765/28.09.2015 г. по адм. дело № 1606/2015 г. за допълване на решение № 4678/2.07.2015 г. по същото дело. В жалбата се поддържа, че неправилно е отказано допълване на решението по делото в частта за определяне на срок по чл. 174 АПК, както и че неправилно е отказано присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адвоката, който е предоставил безплатна правна помощ на жалбоподателя. Като ответник по жалбата на И. К., директорът на дирекция "СП" - Л. изразява становище за нейната неоснователност. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба на директора на дирекция "СП" - Л., като излага подробни съображения за неправилност на решение № 4678/2.07.2015 г. Счита, че същото следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде отхвърлена жалбата против оспорения административен акт. Предвид това становище по касационната жалба на административния орган, представителят на ВАП счита, че няма основание за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адвоката, предоставил безплатна правна помощ на И. К.. Върховният административен съд, шесто отделение, като взе предвид доводите в двете жалби и доказателствата по делото, намира следното: По касационната жалба на директора на дирекция "СП" - Л.: Касационната жалба е допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. С обжалваното решение № 4678/2.07.2015 г., постановено по адм. дело № 1606/2015 г. по описа на Административен съд С.-град е отменена заповед № 91-ЗСП-836/15.10.2014 г. на директора на дирекция "СП" - Л., потвърдена с решение № РД-01-749/23.12.2014 г. на директора на Регионална дирекция за социално подпомагане - С. град. С решението преписката е изпратена на директора на дирекция "СП" - Л. за ново произнасяне. За да постанови това решение съдът е приел, че обжалваната заповед е издадена от компетентен орган, в изискуемата фирма, но при нарушение на административнопроизводствените правила и на материалния закон. Според съда незаконосъобразно е отказано предоставяне на исканата целева помощ за отопление, поради неправилност на извода на административния орган, че жалбоподателят И. А. К. не отговаря на условието чл. 2, ал. 1 от Наредба № РД-07-5 от 16.05.2008 г., вр. чл. 10, ал. 1, т. 4 от Правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане /ППЗСП/, който поставя изискването лицето да не притежава движима и недвижима собственост и/или идеални части от нея, която може да бъде източник на доходи. В случая жалбоподателят е декларирал, че от притежавана от него вила в с. К., община К. получава наем в размер на 25 лв. месечно и тази сума е взета предвид при изчисляване на средномесечния му доход, а административният орган, който носи доказателствената тежест в случая, не е доказал, че от имота е или може да бъде получаван доход в по-висок размер. Относно имотите в с. К., за които е прието от административния орган, че се притежават от И. К. по наследяване от майка му Ц. К. - 2/20 ид. ч. от жилище от 342 кв. м., 2/20 ид. ч. от жилище от 29 кв. м. и 2/20 ид. ч. от земя от 1190 кв. м., съдът е направил извода, че не е доказано жалбоподателят да е собственик на тези имоти, защото по делото липсва удостоверение за наследници на Ц. К., за да се преценят квотите на всеки от наследниците, няма доказателства за приемане на наследството, не е ясно въз основа на какви доказателства органът приема, че жалбоподателят е собственик на тези имоти. Декларацията по чл. 14 от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/ не е доказателство за собственост, още повече че е подадена от бащата на жалбоподателя, а не от него. За жилището от 342 кв. м., посочено в тази декларация няма доказателства за собственост, както и за жилището от 240 кв. м. в същото населено място, от които по данните в удостоверението за декларациите по ЗМДТ жалбоподателят притежава идеални части. Изводът на органа, че жалбоподателят е собственик на тези имоти е необоснован. Съдът е направил извода, че оспореният административен акт е постановен при неизяснена фактическа обстановка и в нарушение на изискванията по чл. 35 и чл. 36, ал. 1 АПК. Изложил е, че наличието на недвижим имот като самостоятелно обстоятелство не обосновава безспорен извод, че този имот може да бъде източник на доходи, а е необходимо да се установи, че имотът е бил или е могъл реално да бъде източник на доходи за жалбоподателя към периода, за който се претендира отпускане на помощ за отопление за сезон 2014/2015 г. Настоящият касационен състав намира, че така постановеното решение е правилно. От фактическа страна е безспорно, че И. А. К. е подал молба-декларация с вх. № 91-ЗСП-836/25.09.2014 г. до директора на дирекция "СП" - Л. с искане за отпускане на целева помощ за отопление за отоплителен сезон 2014/2015 г. По тази молба е постановена обжалваната пред съда заповед № 91-ЗСП-836/15.10.2014 г., с която е отказано отпускането на исканата помощ. В мотивите на заповедта е посочено, че И. К. не отговаря на условията на чл. 10, ал. 1, т. 4 ППЗСП - същият е наследник на майка си Ц. Й. К., починала на 9.01.2009 г.; съгласно нот. акт № 98, т. 4, дело № 1346/1988 г. и удостоверение от община К. с изх. № 6403000055/22.04.2013 г. Котрулев притежава идеални части от четири имота в с. К. /отделно от притежаваната като наследник на майка си идеална част от жилището в бл. ..., жк "Л.", в което живее/, а именно: - 2/20 ид. ч. от жилище от 342 кв. м., 2/20 ид. ч. от жилище от 29 кв. м., 2/20 ид. ч. от земя от 1190 кв. м. и една втора ид. ч. от 240 кв. м. жилище. В мотивите на решението на директора на дирекция РДСП, постановено при обжалването по административен ред, е посочено, че в разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 4 ППЗСП не е предвидено изискване от имота реално да са получавани доходи, а само да е обективно възможно такива доходи да бъдат получавани, законодателят не е конкретизирал изискване по какъв начин могат да бъдат реализирани такива доходи - чрез отдаване под наем, чрез прехвърляне срещу заплащане или чрез ликвидиране на съсобствеността. В изготвения в хода на административното производство социален доклад е прието, че през релевантния период за изчисляване на средномесечния доход на И. К., същият е получавал лична пенсия и наем /декларирани от лицето в подадената молба-декларация за отпускане на целевата помощ/, като е изчислен средномесечен доход за последните шест месеца преди подаване на молбата в размер на 123,07 лв. Не се спори относно обстоятелството, че И. К. е разведен, както и че живее сам в една стая от тристайно жилище в гр. С., жк "Л." бл. ..., което е тристайно и с площ 91,61 кв. м. Не се спори също, че И. К. има установена трайно намалена работоспособност 71% въз основа на експертно решение на ТЕЛК № 0627/6.03.2013 г. до 1.03.2016 г. Останалите факти и обстоятелства, които са приети от административния орган в оспорената заповед като релевантни за отказа за отпускане на помощ за отопление, са спорни между страните. Условията и редът за отпускане на целева помощ за отопление на лица и семейства през отоплителния сезон са регламентирани в Наредба № РД-07-5 от 16.05.2008 г. за условията и реда за отпускане на целева помощ за отопление, издадена от министъра на труда и социалната политика, въз основа на законовата делегация от чл. 12, ал. 4 ЗСП. В разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от тази наредба е предвидено, че за да имат право на целева помощ за отопление лицата следва да отговарят и на условията по чл. 10 и 11 ППЗСП. В чл. 10, ал. 1, т. 4 ППЗСП, като едно от допълнителните условия за получаване на социални помощи е предвидено лицата да не притежават движима и недвижима собственост и/или идеални части от нея, с изключение на случаите по т. 1, която може да бъде източник на доходи, с изключение на вещите, които служат за обичайно потребление на лицето или семейството. В т. 1 на чл. 10, ал. 1 ППЗСП като условие за отпускане на социални помощи е предвидено обитаваното от лицата собствено жилище да е единствено и да не е по-голямо от параметрите, посочени диференцирано в б. "а" до б. "д". Относно апартамента в гр. С., жк "Л." бл. ..., в който И. К. живее, е безспорно, че е придобит по време на брака на родителите на същия, но по делото липсват доказателства за придобивния способ, както и за притежаваната от майката на Котрулев част от този имот. Настоящият състав взе предвид мотивите на решение № 5448/13.05.2015 г. по адм. дело № 14405/2014 г. на ВАС, шесто отделение /постановено от същия съдебен състав като по настоящото дело/, по което очевидно са били представени доказателствата, които са обсъдени в решението - договор за покупка на този имот от общината през 1992 г. и удостоверение на наследници на майката Ц. К., според което е оставила за свои наследници съпруг, И. К. - син и три други деца /респективно - наследници на починал преди нея син/. Както се посочи, по настоящото дело въпросните доказателства липсват, а Котрулев оспорва да е съсобственик на този имот. Затова, правилен е изводът на първоинстанционния съд, че е необоснован извода на административния орган, че И. К. е съсобственик на този имот. Нужно е в тази връзка да се посочи, че административният орган следва за всеки отделен случай да събира /включително и чрез приобщаването им като доказателства от предходно административно производство, водено пред същия орган/ и да прилага към административната преписка относимите доказателства, които установяват наличието на фактите, на които този орган обосновава изводите си в административния акт. Недопустимо е да се формират изводи въз основа на доказателства, които не са събрани. Липсата на доказателства относно фактите, които административният орган е приел за установени препятства извършването на проверка от съда относно законосъобразността на акта, в частност относно обосноваността на направените фактически изводи. Все с оглед липсата на доказателства следва да се отбележи, че от мотивите, изложени в решението по адм. дело № 14405/2014 г. на ВАС, шесто отделение, изглежда съдът да е допуснал фактическа грешка относно идеалната част от този имот, която се притежава от И. К., тъй като при съпружеска имуществена общност на имота, която по общо правила е при равни части, при наследство открито през 2009 г. и при петима наследници по закон /като се отчита наследяването по коляно/, би следвало частта на И. К. да е 2/20 ид. ч., а не 1/20 ид. ч. /както е прието в решението/. Доколкото обаче, както по адм. дело № 14405/2014 г. на ВАС, шесто отделение, така и по настоящото няма ясно изразено становище на административния орган, каква е притежаваната от И. К. идеална част от имота, а по настоящото дело изобщо липсват и доказателства за собственост на наследодателката, както и за вида и броя на наследниците й, то тези съображения относно изчисленията се излагат единствено, за да се обоснове извода, че дори и при квота 2/20 ид. ч. /равняваща се на 1/10 ид. ч./, притежаваната от И. К. идеална част от апартамента в бл. ... не надвишава размерите по чл. 10, ал. 1, т. 1 ППЗСП и затова тази собственост не представлява пречка за получаване на социални помощи. Семейството на И. К., според подадената от него декларация и приетото в социалния доклад, е едночленно /същият живее сам/ и затова попада в хипотезата на по б. "а", при която е предвидено едностайно жилище. Въпреки че жилището е тристайно, по делото не е обсъждан въпроса дали и от кого се ползват останалите две стаи в жилището, нито този въпрос е изследван в хода на административното производство /поне според данните в писмените документи по преписката/. След като органът е приел, че И. К. ползва само една стая от това жилище, то обитаваното от него жилище следва да се приеме за едностайно и затова не е налице пречка по чл. 10, ал. 1, т. 1 ППЗСП. Относно имотите в с. К.: съгласно нот. акт № 98, том IV, нот. дело № 1346/1988 г. /приложен на л. 10 от първоинстанционното дело/, майката на И. К. - Ц. Й. К., е придобила по дарение от своите родители дворно място с площ от 1190 кв. м., представляващо УП III, имот пл. № 163 в кв. 10 по плана на с. К., община К., заедно с построената в това място къща с площ от 29 кв. м. Като неин наследник по закон И. К. би следвало да е получил по наследяване съответната идеална част от тези имоти /според вида и броя на наследници/. По делото обаче липсва удостоверение за наследници, от което да се установи какви и колко наследници е оставила Ц. К., за да се прецени каква е наследствената част на И. К. Въпреки че в касационната жалба на директора на дирекция "СП" изрично се подчертава, че удостоверение за наследници по делото има, настоящият съдебен състав не намери такова /първоинстанционният съд също не е установил наличието му, като изрично е посочил в мотивите, че удостоверение за наследници липсва/. Доказателството, че И. К. е син на Ц. К. /на л. 27 от първоинстанционното дело/ не доказва каква част от имуществото й същият е наследил след нейната смърт. Приемането на наследството може да стане с конклудентни действия или изрично. Отказът от наследство следва да бъде направен изрично и той може да е само писмен, поради което при твърдение, че има такъв, то лицето което се позовава на него следва да го докаже. За случая това означава, че доказателствената тежест за установяване на направен отказ от наследство се носи от И. К., който твърди, че не е придобил по наследство имуществото на майка си. Вярно е поддържаното в касационната жалба становище, че приемането на част от наследството /включително с конклудентни действия/ прави последващият отказ от наследство нищожен, но в случая изобщо не е доказано наличието на отказ, поради което обсъждането на евентуалната му нищожност е безпредметно. По изложените съображения изводът, който може да бъде направен при наличните доказателства, е, че И. К. е придобил по наследство от майка си Ц. К. идеални части от следните имоти: дворно място с площ от 1190 кв. м. и от къща в същото място с площ от 29 кв. м. /придобити от майка му въз основа на дарение по нот. акт № 98/1988 г./, но не е ясно каква част от тези имоти е придобил. Декларацията по чл. 14 ЗМДТ не представлява доказателство за собственост, както правилно е приел първоинстанционният съд. Въпросната декларация - вх. № 1822000208/30.09.2009 г., е подадена не от И. К., а от неговия баща А. К., поради което дори не може да се твърди, че И. К. е декларирал определени обстоятелства с тази декларация. В разпоредбите на чл. 14, ал. 5, вр. ал. 4 и чл. 32, ал. 5 ЗМДТ, на които се позовава административният орган е посочено, че декларацията, подадена от един съсобственик/наследник ползва останалите съсобственици/наследници. Посочените разпоредби обаче имат предвид ползване за целите на декларирането по ЗМДТ и свързаното с това облагане и определяне на местни такси и други последици, но възникването на право на собственост или съсобственост не е сред тези последици. Независимо от изложеното, дори и да се приеме за вярно това, което е декларирано от бащата на И. К. в посочената декларация, би следвало И. К. да притежава по 2/20 ид. ч. от имотите по нотариалния акт /такава квота е декларирана/. Относно къща с площ от 342 км. м., за която административният орган е приел, че се намира в дворното място в с. К., представляващо УП III в кв. 10, липсват каквито и да било доказателства за собственост. Относими са изложените по-горе съображения за това, че декларацията по чл. 14 ЗМДТ, при това подадена от друго лице като сънаследник, не представлява титул за собственост. Удостоверение изх. № 6403000055/22.04.2013 г. от кметство с. К. е издадено въз основа на декларацията по чл. 14 ЗМДТ с вх. № 1822000208/30.09.2009 г., подадена от А. К., поради което за него важат същите съображения относно доказателствената му сила за правото на собственост. Относно имот в с. К., означен в молбата-декларация на И. К. като "вила", а в обжалвания административен акт като жилищен имот с площ от 240 кв. м., от който според административния орган И. К. притежавал една втора ид. ч., е установено, че е източник на доходи и самият молител е декларирал това обстоятелство, като е посочил, че получава наем в размер на 25 лв. Този доход е приет от административния орган при изчисляване на средномесечния доход, така както е деклариран от лицето, което налага извода, че няма спор относно размера на този доход. Следва да се отбележи обаче, че за този имот също липсват каквито и да било доказателства за собственост /за придобивното основание и за притежаваната от И. К. част/, въпреки че този имот, за разлика от останалите, обсъдени по-горе, е деклариран, без да е посочена площ и други конкретни данни за него. В тази връзка следва да се обърне внимание на обстоятелството, че по адм. дело № 14405/2014 г. на ВАС, шесто отделение, е прието, че И. К. е декларирал, че притежава жилищен имот в с. К. с площ от 120 кв. м. и че получава доход в размер на 25 лв. от този имот, а по настоящото дело имотът, от който се получава доходът от 25 лв. е деклариран без площ, но е прието от органа, че е с площ от 240 кв. м. /изобщо не е ясно дали става въпрос за същия имот и с каква действителна площ е, дали е изключителна собственост на И. К. или се притежава от него в съсобственост и при какви части/. Този имот е посочен само в удостоверението от кметството в с. К., но то не е титул за собственост, не възпроизвежда съдържанието на такъв титул, нито удостоверява съществуването му. Следва да бъде споделено становището на първоинстанционния съд, че притежаването на недвижим имот или идеална част от такъв имот не представлява самостоятелно основание, което изключва получаването на социална помощ, а следва да е налице обективна възможност за получаване на доходи от този имот и то в размер, който, заедно с останалите източници на доходи, които се вземат предвид при изчисляване на средномесечния доход на лицето за последните 6 месеца преди подаване на молбата-декларация за отпускане на целевата помощ за отопление, надвишава диференцирания минимален доход на това лице или семейство, определен съгласно чл. 9 ППЗСП. Както правилно е заключил първоинстанционният съд, в случая не е установено, че И. К. притежава имоти, от които получава доходи или които могат обективно да бъдат източник на доходи в размер, който да представлява пречка за отпускане на социална помощ. По изложените съображения, настоящият съдебен състав споделя извода на първоинстанционния съд, че административният орган не е изпълнил задължението си по чл. 35 АПК да изясни всички релевантни факти и обстоятелства по случая, преди да се произнесе с административен акт. Съдът правилно е отменил обжалваната заповед и е върнал преписката за ново произнасяне от административния орган. С оглед изложените по-горе съображения следва при новото произнасяне административният орган да изпълни изискванията по чл. 35 АПК, в който е предвидено, че индивидуалният административен акт се издава, след като се изяснят фактите и обстоятелствата от значение за случая и се обсъдят обясненията и възраженията на заинтересованите граждани и организации, ако такива са дадени, съответно направени. При положение, че след като изпълни задълженията си, произтичащи от тази разпоредба, административният орган установи, че заявителят действително притежава недвижим имот/имоти или част от имот/имоти, следва да обоснове извода си, че този имот/имоти, или съответната притежавана част може обективно да бъде източник на доходи. По изложените съображения и след като при проверката по чл. 218, ал. 2 АПК не се установиха основания за нищожност или недопустимост на обжалваното съдебно решение № 4678/2.07.2015 г., същото следва да бъде оставено в сила. По жалбата на И. А. К.: Същата е допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1, вр. чл. 176, ал. 2 АПК и чл. 248, ал. 3 ГПК, от надлежна страна, спрямо която това решение е неблагоприятно в обжалваните части. С обжалваното от И. К. решение № 5765/28.09.2015 г., постановено по адм. дело № 1606/2015 г. по описа на Административен съд С.-град, е допълнено решение № 4678/2.07.2015 г. по същото дело, като съдът е осъдил дирекция "СП" - Л. за заплати по сметка на АССГ сумата 10 лв., представляваща държавна такса и е отхвърлил искането за допълване и поправка на съдебното решение. Предмет на обжалването пред настоящата инстанция е отхвърлителната част от допълнителното решение. За да отхвърли искането за допълване на решението с посочване на срок за произнасяне на административния орган по чл. 174 АПК, съдът е приел, че такова не е необходимо, след като в чл. 28 ППЗСП изрично е посочен срок за произнасяне на органа. За да отхвърли искането на И. К. за изменение на решението в частта за разноските, съдът е посочил, че разноски по делото не са направени. Жалбоподателят е поискал да се присъдят разноски по делото на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата /ЗА/, но тази разпоредба е приложима когато насрещната страна е осъдена за разноски. Съдът е изложил, че макар в случая адв. Живков да е оказал безплатно адвокатска помощ на материално затруднено лице, доколкото ответникът не е осъден за разноски по делото, то чл. 38, ал. 2 ЗА е неприложим и затова на процесуалния представител не се присъждат разноски на това основание. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното от И. К. решение № 5765/28.09.2015 г. е правилно в частта, с която съдът е отхвърлил искането за допълване с посочване на срок за произнасяне на административния орган. Правилно първоинстанционният съд е приел, че срокът за произнасяне на административния орган е посочен в разпоредбата на чл. 28 ППЗСП - 7-дневен от изготвяне на социалния доклад, и затова не е необходимо в съдебното решение да бъде повтарян. Решението в тази част следва да бъде оставено в сила. Обжалваното от И. К. решение № 5765/28.09.2015 г. е неправилно в частта, с която съдът е отхвърлил искането му за изменение на решението в частта за разноските с присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адвоката, който го е представлявал безплатно. Първоинстанционният съд правилно е посочил в мотивите на обжалваното решение, че И. А. К., жалбоподател в първоинстанционното производство, е представляван пред съда от адв. А. Ж., като последният е оказал безплатна правна помощ на материално затруднено лице съгласно вписаното в договора за правна помощ и съдействие правно основание за безплатна помощ - чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. От пълномощника е направено своевременно искане за присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 АПК. Наред с това, с решение № 4678/2.07.2015 г. по адм. дело № 1606/2015 г. на Административен съд С.-град, постановено по съществото на правния спор, е уважена жалбата на И. К., като е отменена оспорената от нето заповед на директора на дирекция "Социално подпомагане" - Л. и преписката е върната за ново произнасяне от административния орган, съгласно дадените указания. Съгласно чл. 143, ал. 1 АПК, когато съдът отмени обжалвания административен акт, подателят на жалбата има право на разноски, като в тази разноски изрично са включени държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв и тези разноски се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт. Следователно, на това основание И. К. има право на разноски по делото, тъй като оспореният от него административен акт е отменен от съда. Същият не е направил реално разноски по делото, включително и за адвокат, тъй като макар да е бил представляван от такъв, при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА му е оказана безплатна адвокатска помощ. В чл. 38, ал. 2 ЗА е предвидено, че в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение; съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. Първоинстанционният съд неправилно е тълкувал тази разпоредба, като е приел, че адвокатско възнаграждение се дължи само ако насрещната страна фактически е осъдена за разноски. Разпоредбата не следва да бъде тълкувана буквално, а с оглед на точния й смисъл, който има предвид не само случаите, в които насрещната страна фактически е осъдена да заплати разноски, а и случаите, при които насрещната страна дължи разноски по общите правила за възлагането им. В противен случай, неоснователно би било ограничено правото на адвоката, който е осъществил безплатната правна помощ при условията на чл. 38, ал. 1 ЗА да получи адвокатско възнаграждение, респективно - правото на страната, която той е представлявал, при уважаване на нейната претенция в процеса. Предвид изложеното, в случая първоинстанционният съд неправилно е оставил без уважение молбата на И. К. за изменение на решение № 4678/2.07.2015 г. в частта за разноските. Решението в тази част следва да бъде отменено и да бъде постановено такова по същество, с което да бъде уважено искането за присъждане на адвокатско възнаграждение. Налице са предпоставките по чл. 38, ал. 2 ЗА и на адвоката, оказал безплатна правна помощ следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размера, определен в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА. Приложима за случая е разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 4, вр. § 1 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвид това че спорът е без определен материален интерес и на адвоката следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на 300 лв. При този изход на правния спор, искането на И. К. за присъждане на адвокатско възнаграждение за касационното производство в полза на адв. Ал. Живков, който му е предоставил безплатна правна помощ е основателно. В производството по настоящото дело И. К. е представляван от адвокат А. Н. Ж., като последният е оказал безплатна правна помощ на материално затруднено лице, съгласно вписаното в договора за правна помощ и съдействие правно основание за безплатна помощ - чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА /договор № 0547465 от 22.08.2015 г. и договор № 0551766 от 6.10.2015 г. на Адвокатска колегия - С./. О. пълномощника е направено своевременно искане за присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 АПК. По изложените по-горе съображения, в случая са налице предпоставките по чл. 38, ал. 2 ЗА и на адвоката, оказал безплатна правна помощ следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размера, определен в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА. Приложима е разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4, вр. § 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и затова ответната страна следва да бъде осъдена да заплати на адвокат А. Ж. възнаграждение в размер на 300 лв. Воден от горното, Върховният административен съд, шесто отделение: