Решение № 2413 от 14.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 5681/2019 г.

Решение № 2413 от 14.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 5681/2019 г., III о., докладчик съдията Светлана Борисова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от Н. Харалампиев, подадена чрез адвокат А. Живков, против решение № 1047/20.02.2019 г. по адм. д. № 954/2018 г. на Административен съд – София-град. Твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва изводите на съда за неоснователност на претенцията за заплащане на здравни осигуровки за периода на незаконното уволнение. Моли да бъде отменено обжалваното решение и да бъде уважена претенцията му. Претендира заплащане на разноски и адвокатско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба – Изпълнителна агенция по лекарствата, редовно призована, не се представлява. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Съгласно чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ, този закон не се прилага когато закон или указ е предвидил специален начин на обезщетение. С оглед на това, предвид разпоредбата на чл. 104, ал. 1 ЗДСл, в която изрично е уреден въпросът за дължимото обезщетение при отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, неговия обхват и размер, правилно административният съд е отхвърлил претенцията за имуществени вреди в размер на дължимите здравни осигуровки. Що се отнася до претендираните неимуществени вреди, обосновано с доказателствата съдът е приел, че такива не са доказани. От допуснатата по делото психологическа експертиза е видно, че наблюдаваното при ищеца средно ниво на тревожност е в рамките на нормите, и че предвид неговите здравословните проблеми към датата на издаването на заповедта за прекратяване на служебното му правоотношение, не може да се приеме, че това му състояние е провокирано именно от тази заповед. Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия състав, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Образувано е по искова молба на Н. Харалампиев срещу Изпълнителна агенция по лекарствата /ИАЛ/ за заплащане на сумата от 5137, 92 лв., от която сумата от 137, 92 лв. имуществени вреди и сумата от 5000 лв. неимуществени вреди, причинени от незаконосъобразна заповед № РД-16-С-14-138/19.09.2014 г., с която е прекратено правоотношението му с ответника. Имуществените вреди се претендират за периода от 23.09.2014 г. до 30.06.2015 г. и представляват заплатените от ищеца със собствени средства здравни осигуровки към НАП. С допълнителна искова молба от 30.11.2018 г. исковата претенция за имуществени вреди е увеличена като се претендира сумата от 91 лв., ведно със законната лихва от 11.03.2015 г. до датата на окончателното изплащане на сумата и сумата от 46, 92 лв., ведно със законната лихва от 20.07.2015 г., до окончателното изплащане на сумата. С обжалваното решение Административен съд – София-град е отхвърлил изцяло исковата молба от Харалампиев като неоснователна и недоказана. Приел е, че в разпоредбата на чл. 104, ал. 1 ЗДСл е нормативно определено какво се включва при определяне на обезщетението за оставане без работа поради незаконно уволнение, като отговорността е ограничена до посочения в закона размер. Съдът се е позовал на служебно известния му факт, че по искова молба, с правно основание по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл е образувано адм. д. № 11740/2014 г., по което е постановено Решение № 3125/04.05.2017 г., с което ИАЛ е осъдена да заплати на Харалампиев сумата от 3080 лв. За да приеме исковата претенция за заплащане на вреди от заплатени суми за здравно осигуряване за неоснователна, съдът е анализирал разпоредбата на чл. 9, ал. 3, т. 2 от КСО на чл. 40, ал. 5 от ЗЗО и е приел, че след като липсва изрична разпоредба на закон – ЗЗО и ЗДСл, която да предвижда задължение за работодателя при незаконосъобразно уволнение да внесе здравноосигурителни вноски за лицето за периода на незаконното му уволнение, то приложим се явява текстът на чл. 40, ал. 5 от ЗЗО (за съответния период), съгласно който лицата, които не подлежат на осигуряване по ал. 1, 2 и 3 от същия текст, се осигуряват върху осигурителен доход не по-малък от минималния размер на осигурителния доход за самоосигуряващи се лица, определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване. По отношение претенцията за обезщетение за неимуществени вреди, съдът е отбелязал, че служебното правоотношение с ищеца е прекратено на едно от общите основания, уредени в Глава шеста на ЗДСл и не е свързано с понятието "уволнение", визиращо дисциплинарно наказание по смисъла на чл. 90, ал. 1, т. 5 от ЗДСл. След анализ на доказателствата, съдът е приел претенцията за недоказана. Решението е правилно. Съдът задълбочено е обсъдил фактите по делото в съответствие с приложимия материален закон. Доказателствата по делото установяват, че към 23.09.2014 г., ищецът Н. Харалампиев е заемал длъжността главен инспектор в отдел "Контрол на търговията с лекарства" на дирекция "Контрол на лекарствените продукти" към Изпълнителна агенция по лекарствата. Със Заповед № РД-16-С-14-138/19.09.2014 г. служебното правоотношение на Харалампиев е прекратено, поради настъпили структурни промени в Устройствения правилник на ИАЛ. С решение № 3905/05.06.2015 г. на АССГ, І отделение, 42 състав, постановено по адм. дело № 9558/2014 г., оставено в сила с решение № 10576/11.10.2016 г., постановено по адм. д. № 8465/2015 г., на Върховен административен съд, посочената заповед е отменена. Обосновани са изводите на съда по отношение на претенцията на Харалампиев за заплащане от работодателя на здравноосигурителните вноски за периода на незаконното му уволнение. Съдът правилно е приел, че след като по отношение на здравното осигуряване на лицата по време на незаконното им уволнение, в ЗЗО липсва специална разпоредба, аналогична на чл. 9, ал. 3, т. 2 от КСО, задължението за внасяне на здравноосигурителни вноски през този период е за ищеца. В ЗЗО и ЗДСл не е предвидена изрична разпоредба, която да предвижда задължение за работодателя, при незаконосъобразно уволнение да внесе здравноосигурителни вноски за лицето за периода на незаконното му уволнение. Поради това приложим се явява текстът на чл. 40, ал. 5 от ЗЗО (за съответния период), съгласно който лицата, които не подлежат на осигуряване по ал. 1, 2 и 3 от същия текст, се самоосигуряват върху посочения в закона осигурителен доход. Съдът се е обосновал с направения в решението извод, че отговорността на работодателя в специалния закон е ограничена до размера, посочен в чл. 104, ал. 1 от ЗДСл., в който не е включено плащане на здравноосигурителни вноски за периода на незаконно уволнение. По отношение на претенцията за обезщетение за неимуществени вреди, касационната инстанция счита, че като краен извод решението е правилно, но по други съображения. Правото на обезщетение на лицата на държавна служба, които са били незаконно уволнени, се урежда от специални закони, които не предвиждат отговорност на съответната администрация за всички имуществени и неимуществени вреди, съставляващи пряка и непосредствена последица от увреждането. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 2 от Закона за нормативните актове, особен закон може да предвиди отклонения от общата уредба на дадена материя, когато това се налага от естеството на обществените отношения. Щом специалният закон съдържа ограничения за имуществената отговорност на държавата като работодател в случаите на незаконно уволнение на държавни служители, пълната й имуществена отговорност не може да се изведе по правилата на общ закон, който се прилага за всички физически лица без оглед на техния статут. Съгласно чл. 237, ал. 1 ЗМВР при незаконно прекратяване на служебното правоотношение държавните служители в МВР имат право на обезщетение в размер, изчислен по реда на чл. 239 към момента на прекратяването, за времето, през което са останали без работа, но за не повече от 6 месеца. Законът използва общият термин "обезщетение", от което не може да се направи извод, че се касае само за обезщетение за имуществени вреди. Като специален закон ЗМВР определя друг праг на отговорността, различен от чл. 4 ЗОДОВ и от чл. 52 ЗЗД. По изложените съображения решението е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение