Решение № 361 от 15.1.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6715/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. А. И. и И. А. И., чрез адв. С. Цекова като процесуален представител, против решение 615 от 25.01.2024г., постановено по адм. дело 1897/2022 г. по описа на Административен съд София град. Излагат се доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Сочи се, че събраните по делото доказателства не установяват, че жалбоподателите са надлежен адресат на оспорената заповед, респ. на задължението за премахване на процесния строеж. Оспорват се изводите относно вида на строежа и времето на изграждането му, последното относимо към предпоставките за търпимост по §16 ПРЗУТ и §127, ал.1 ПЗР на ЗИДЗУТ. Наведени са оплаквания за процесуални нарушения в административното и в съдебното производство, както и за несъответствие с принципа за съразмерност по чл.6 от АПК. Прави се искане за отмяна на обжалваното решение, както и за отмяна на оспорената заповед. Претендират се деловодни разноски. Ответникът главният архитект на Столична община, чрез пълномощника си юрк. Г. Ненкова, излага становище за неоснователност на касационната жалба. Иска присъждане на разноски. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за липса на касационни основания за отмяна на съдебното решение, което счита за правилно. Върховният административен съд, второ отделение, като обсъди доводите в касационната жалба и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежни страни, за които обжалваното решение е неблагоприятно. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд София град е отхвърлил жалбата на А. А. И. и И. А. И. срещу заповед РА-30-885/11.11.2021 г. на главния архитект на СО, с която на основание чл.225а, ал.1 вр. с чл.225, ал.2, т.2 от Закона за устройство на територията, е наредено на оспорващите и на Столична община, да премахнат незаконен строеж: "двуетажна сграда с идентификатор 68134.303.90.4 , разположен в дъното на УПИ VІ-32,33, кв.166А, м. Зона Б-18 по плана на гр. София, навлизащ в УПИ V-31, м. Зона Б-18 по плана на гр. София. За да постанови този резултат, административният съд е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, при спазване на предвидената в закона писмена форма и на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалноправните разпоредби и с целта на закона. Обосновал е извод, че строежът, предмет на оспорената заповед е надлежно индивидуализиран в същата и правилно квалифициран като такъв от пета категория, извършен е без изискващите се строителни книжа - одобрен инвестиционен проект и разрешение за строеж, поради което е незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ и подлежи на премахване. Излага съображения за правилно определяне от страна на органа, на жалбоподателите като надлежни адресати на акта по см. на §3 от Наредба 13/2001г. Счита, че процесният строеж е изграден в периода 1988г.-2001г. и не е търпим съгласно §16, ал.1-3 и §127, ал.1 ПЗР ЗИДЗУТ, тъй като не е допустим по ПУП, действали за територията към този период и съгласно сега действащия ПУП от 1993г., както и съгласно относимите строителни правила и норми. Решението, предмет на настоящата касационна проверка, е валидно, допустимо и правилно. Релевантните за спора факти и обстоятелства са установени от съда след анализ на приетите по делото доказателства, включително на заключението на съдебно-техническата експертиза. Обсъдени са доводите и възраженията на страните. Направените фактически констатации се подкрепят от събраните доказателства и въз основа на тях са изведени законосъобразни и обосновани правни изводи. Наведените в касационната жалба оплаквания в обратен смисъл са неоснователни. Правилно съдът приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентния орган, в съответствие с изискванията за форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Заповедта съдържа всички реквизити по чл. 59, ал. 2 АПК. В нея е направено точно описание на наредения за премахване строеж с посочване на местонахождение, предназначение и параметри, потвърдени и от вещото лице, които позволяват неговото еднозначно индивидуализиране. Следва да се посочи, че обстоятелствата, относими към вида и разположението на процесния строеж, са установени и от данните в съставения по реда на чл.225а, ал.2 ЗУТ от служители от общинската администрация, Констативен акт 1/09.06.2021г. Същият е официален свидетелстващ документ, а материалната му доказателствена сила по см. на чл.179, ал.1 от ГПК във вр. с чл.144 от АПК и чл.228 от ЗУТ, не е оборена в рамките на съдебното производство, поради което описаните в него факти относно вида на обекта и неговото местоположение се явяват доказани. Неоснователно касаторите оспорват качеството си на адресати на процесната заповед, респ. на задължението за премахване на строежа. От приложените по делото доказателства договор за замяна на недвижими имоти РД-562-78/25.03.2005г., сключен със Столична община на осн. чл.40, ал.1 и ал.2 от ЗОСоб. и нотариален акт 75, том І, рег. 1157, дело 66/2005г. за покупко-продажба на недвижим имот, се установява, че А. А. И. и И. А. И. са собственици на дворно място, съставляващо имот с пл. 33, кв.166а по плана на гр. София, м. Зона Б-18 , застроен с двуетажна сграда, който имот е включен в УПИ VІ-32,33 по плана, одобрен през 1993г. Горните доказателства за правото на собственост, преценени с оглед разпоредбата на § 3, ал. 1 от ДР от Наредбата 13/2001 г. за принудителното изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях от органите на Дирекцията за национален строителен контрол, сочат жалбоподателите като надлежни адресати на оспорената заповед. Такова качество има и Столична община като собственик на ПИ с идентификатор 68134.303.289, пл.сн. 32, формиращ УПИ VІ-32,33, кв.166а по плана на гр. София и на УПИ V-31, кв.166а, върху части от които е разположен незаконния строеж, видно от приложените актове за частна общинска собственост, с оглед на което същата е посочена в разпоредителната част на процесната заповед, наред с оспорващите. Доводите за противното в касационната жалба са неоснователни. Висящите съдебни спорове относно собствеността върху сградата и процесните имоти, установени с приложените доказателства, нямат преюдициален характер за спора по делото и са неотносими към законосъобразността на оспорената заповед. Правилно съдът е установил спазена процедурата по чл. 225а, ал. 2 ЗУТ във връзка констатиране на строежа и уведомяване на заинтересованите страни. КА 1/09.06.2021 г. е съставен след извършена проверка на място и в съдържанието му са отразени установените обстоятелства във връзка с проверявания строеж. Същият е подписан от съставителите, а изискване за подписването му от свидетели, които да са присъствали по време на проверката в закона не е предвидено. КА е обявен по реда на §4, ал.2 от ДРЗУТ, след което е постъпило възражение от А. А., с което последният е реализирал правото си на защита в административното производство и оплакванията в жалбата за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, са неоснователни. Законосъобразен е изводът на съда за наличие на материалноправното основание по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. С оспорената заповед се разпорежда премахване на строеж, представляващ "двуетажна сграда , разположена в дъното на УПИ VІ-32,33 и навлизаща частично в УПИ V-31 частна общинска собственост, което се установява и от заключението на съдебно-техническата експертиза. Обстоятелствата относно характеристиката на процесния обект като строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, който е от пета категория по чл.137, ал.1, т.5, б. а ЗУТ и за липсата на строителни книжа инвестиционен проект и разрешение за строеж, не се оспорват от жалбоподателите. Доводите им, че се касае за пристрояване и надстрояване на съществуваща сграда са в противоречие с доказателствата по делото и констатациите на вещото лице. При тези факти съдът обосновано приема, че описаната в заповедта двуетажна сграда представлява незаконен строеж, който подлежи на премахване, освен ако са изпълнени изискванията за неговата търпимост в някоя от хипотезите по § 16 ПР ЗУТ или § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ. За да отрече наличието на предпоставките за приложимост на законовите режими за търпимост, съдът е обсъдил представените по делото доказателства, вкл. заключението на вещото лице. Последното е оспорено от жалбоподателите и съдът е допуснал извършването на повторна експертиза, която не е изпълнена поради отказ за заплащане на определения депозит. Предвид горното, правилно първата инстанция е кредитирала като обективно и компетентно заключението на в.л. А., което съответства и на приложените писмени доказателства и извадки от действалите за територията устройствени планове. Анализът на доказателствения материал сочи на законосъобразност на извода на съда, че процесната сграда не е търпим строеж по смисъла на § 16, ал.1-3 ПР ЗУТ или § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ. Съществено за горната преценка е времето на извършване на строежа, което според органа е периода 1988г. - 2001г., обсъждан и в мотивите на оспореното решение. Жалбоподателите не сочат с нарочна декларация времето на процесното строителство, а оспорват данните в декларацията на И. В. Ю., според които сградата е построена около 2000 година. Възраженията срещу достоверността на декларираните обстоятелства са основателни, предвид неясните показания на декларатора при разпита му пред съда. Жалбоподателите от своя страна представят декларация на две лица Н. Д. и П. Т., в която последните сочат, че сградата е построена през 1960г. - 1970г., като прилагат и копие от Акт за държавна собственост 3216/22.07.1958г. за държавен недвижим имот в гр. София, [улица], съдържащ данни за партерен етаж от двуетажна сграда и построени бараки в дъното на двора на парцел ХХІХ, кв.166а, м. Центъра на гр. София. Горната теза се опровергава от констатациите на вещото лице за това, че сградата в имота не е отразена в кадастралната основа към регулационните планове, одобрени през 1952г. и 1967г., в последващите устройствени планове, одобрени и действали в периода 1974г.-1984г. Според СТЕ, в ПУП от 1984г. и в ПУП от 1993 г., в ПИ пл. 32 и 33 са нанесени сгради, които като размери и разположение не съответстват на процесната, а данни са същата се съдържат в Акт за частна общинска собственост 703/31.05.2001г., в който е посочено, че бараките в дъното на дворното място на [улица] са съборени и на мястото им е изградена незаконна жилищна сграда на два етажа. В съвкупност събраните доказателства, потвърждават установеното от органа и възприето от съда, време на процесното строителство в периода 1988г. - 2001г. Независимо от горното, в оспореното решение са формирани изводи за недоказаност на предпоставките, предвидени във всички хипотези по § 16 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ, които изводи са законосъобразни и обосновани, вкл. от заключението СТЕ. Последното е изготвено след съпоставка на данните, относими към установяване идентичността на имотите, в които е разположена сградата според действалите във времето устройствени планове, като доводите в жалбата в обратен смисъл са неоснователни. Вещото лице е констатирало, че според регулационните планове, одобрени през 1967г. и 1974г., парцел ІІ - 32 и 33 е отреден за детски комбинат; в ПУП-ЧИРП от 1984г., същият терен е предвиден за ОСЖ осеметажно жилищно строителство, а със сега действащия ПУП-ЧИЗРП за кв.166а от 1993г., за ПИ с пл. 32 и 33 образуващи УПИ VІ-32,33, е одобрено изграждане на пететажна жилищна сграда. От изложеното следва, че строежът не е допустим съгласно ПУП, както и поради факта, че попада отчасти върху съседен УПИ. Същият не съответства на строителните правила и норми по чл.13, ал.2 от Наредба 5 за ПНТСУ от 1977г., по чл.62, ал.1 от Наредба 5 за ПНТСУ от 1995 г. и по чл.32, ал.1, ЗУТ, установяващи задължителни отстояния на сградите на основното ниско застрояване спрямо страничните регулационни граници и дъното на имотите. При тези обстоятелства, първоинстанционният съд правилно приема, че процесният строеж не е търпим и подлежи на премахване. Възражението направено за първи път в касационната жалба, подкрепено от цитираната съдебна практика на ЕСПЧ, за непропорционалност на мярката за премахване поради жилищното предназначение на сградата, е неоснователно. По делото са приложени нотариални актове, обективиращи договори с недвижими имоти, както и справки от Агенцията по вписванията, видно от които жалбоподателите притежават собственост върху апартамент и жилищна сграда в гр. София, с оглед на което премахването на процесната сграда не би го лишило от жилище. Като достига до извод, че в случая е налице безспорно установен незаконен строеж съгласно чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, подлежащ на премахване и отхвърля жалбата против оспорената заповед, първоинстанционният съд постановява решението си в съответствие с материалния закон. Не са налице сочените от касатора отменителни основания на чл. 209, т.3 АПК, поради което съдебният акт като правилен следва да бъде оставен в сила. С оглед изхода по делото, разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 лв. се дължат в полза на Столична община, които следва да бъдат заплатени от жалбоподателите. Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,