Решение № 6494 от 12.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3661/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на К. Д. Т., притежаващ юридическа правоспособност, против решение № 35782 от 30.10.2025 г., постановено по адм. дело № 4980/2025 г. по описа на Административен съд – София град. В касационната жалба, както и в открито съдебно заседание, чрез процесуалния си представител адв. Г. Тодорова, жалбоподателят излага доводи за неправилност на оспореното решение, като постановено в противоречие с материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърденията са за процесуални нарушения при издаване на обжалваната заповед, която е насочена срещу неизвестен извършител, а на административния орган е било ясно, че жалбоподателят е собственик на процесния обект. Навеждат се съображения, че последният не е категоризиран и не представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР на ЗУТ, а има характеристиките на преместваем обект по смисъла на § 5, т. 80 ДР на ЗУТ. Оспорват се изводите на съда във връзка с хипотезата за търпимост по § 127, ал. 1 ПРЗ на ЗИД на ЗУТ, с доводи, че посоченият в нея времеви период не съответства на доказателствата по делото относно датата на придобиване и деклариране на гаражната клетка. Прави се искане за отмяна на оспореното решение и вместо него да бъде постановено друго, с което да се отмени издадената заповед. Ответникът – кметът на Столична община, район „Слатина“, чрез процесуалния си представител юрк. В. Дъбов, в писмен отговор и устно в съдебно заседание, изразява становище за неоснователност касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, като обсъди доводите в касационната жалба и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С оспореното решение, административният съд е отхвърлил жалбата на К. Д. Т. срещу Заповед № РСЛ25-РД09-183/26.03.2025 г. на кмета на СО, район „Слатина“, с която на основание чл. 225а, ал. 1 вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 и чл.223, ал.1, т.8 от ЗУТ е наредено премахването на незаконен строеж "гараж № 262“, находящ се в имот с идентификатор по КК 68134.705.1553, м. „Христо Смирненски-Слатина“ по плана на гр. София – частна общинска собственост. За да постанови горния резултат, съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган в рамките на предоставените му правомощия със заповед от кмета на СО, като при издаването й не са допуснати съществени нарушения на административно производствените правила и на изискванията за форма. Констатирал е, че липсата на уведомяване на жалбоподателя за започналото административно производство, което е проведено при съобщаване по реда на § 4, ал.2 ЗР на ЗУТ, макар и да представлява нарушение на административно производствените правила, не е от категорията на съществените, която да доведе до незаконосъобразност на акта, тъй като не е препятствана възможността засегнатото лице да наведе всички свои аргументи и да представи всички свои доказателства в съдебното производство по оспорване на издадената заповед. Достигнал е до извод, че процесният административен акт е материалноправно законосъобразен, тъй като нареденият за премахване гараж безспорно представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР на ЗУТ, т.е. не притежава белезите на преместваемия обект съгласно § 5, т. 80 ДР на ЗУТ, а именно съответното предназначение по чл. 56 и чл. 57 ЗУТ. Приел е за установено отсъствието на строителни книжа за изграждане на строежа, който са явява незаконен по см. на чл.225, ал.2, т.2 ЗУТ. Направил е извод, че същият не е търпим в хипотезата на § 127, ал. 1 ПРЗ на ЗИД на ЗУТ – приложима с оглед годината на строителството, тъй като не е допустим съгласно правилата на чл.56, ал.2, т.1 ЗТСУ и чл.97, ал.1 ППЗТСУ, съотв. на чл. 182, ал.1 ЗУТ и чл.41 ЗУТ. Решението, предмет на настоящата касационна проверка, е правилно. Релевантните за спора обстоятелства са установени от съда след анализ на приетите по делото доказателства, на които съответстват направените фактически констатации, а въз основа на тях са изведени законосъобразни и обосновани правни изводи. Правилно съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в надлежната писмена форма и с изискуемото съдържание. Неоснователни са наведените в жалбата доводи за порок при описанието на строежа поради липса на данни за неговата категория. Действително, в заповедта последната не е посочена, но фигурира в констативния акт, а и от данните в документите по преписката относно вида на строежа, се установява, че се касае за гараж, който е строеж на допълващото застрояване от пета категория по чл.137, ал.1, т. 5, б. „в“ ЗУТ, от което следва, че кметът е органът, който разполага с компетентност да издаде заповед за премахването му съгласно чл.225а, ал.1 ЗУТ. Обосновани са и изводите в обжалваното решение, че при издаване на оспорената заповед не са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила от категорията на съществените, а наведените от касационния жалбоподател доводи в обратен смисъл са неоснователни. Последният твърди, че е декларирал надлежно придобиването на процесния гараж в общинската администрация, но въпреки това, органът не го е посочил като адресат на издадения административен акт и не го е уведомил за започналата процедура по премахване на строежа. Правилно първоинстанционният съд е приел, че нарушението не е съществено, тъй като не е препятствана възможността на жалбоподателя да реализира правото си на защита в производството по съдебно оспорване на крайния административен акт - заповедта по чл.225а, ал.1 ЗУТ, която възможност в случая е реализирана – пред съда оспорващият е предявил възраженията си, вкл. срещу редовността на процедурата и срещу констативния акт, съставен съобразно изискванията на чл.225а, ал.2 ЗУТ. Законосъобразен е и изводът в обжалваното решение за наличие на материалноправното основание по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. С оспорената заповед се разпорежда премахване на гараж, представляващ стандартна стоманобетонна гаражна клетка с размери 5,40м./2,80м. и височина 2,00м., разположен в чужд имот, които данни не се оспорват от жалбоподателя. При тези факти, съдът обосновано приема, че нареденият за премахване обект има характеристиките на строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ с предназначение за гараж, за който според разпоредбата на чл. 148, ал. 1 ЗУТ се изисква разрешение за строеж, каквото в случая не е издавано. С оглед установените белези на извършеното строителство и предназначението за паркиране на автомобили и задоволяване на лични нужди, същото представлява постройка на допълващото застрояване, а не преместваем обект по смисъла на чл. 56, ал. 1 във вр. с § 5, т. 80 ДР ЗУТ, както неоснователно твърди жалбоподателят. Обстоятелството, че е възможно преместването на гаражната клетка и че при поставянето му и/или премахването му няма да се измени трайно субстанцията или начина на ползване на земята, не е достатъчно да бъде квалифицирана като преместваем обект. Спорният гараж не изпълнява понятието за преместваем обект с оглед на неговото предназначение - не е сред видовете обекти, изброени в разпоредбите на чл.56, ал.1 и чл.57, ал.1 ЗУТ, тъй като не е нито увеселителен, нито преместваем обект за търговски и други обслужващи дейности, нито елемент на градското обзавеждане или рекламен, информационен или монументално - декоративен елемент. При липсата на това условие, законосъобразно съдът е приел, че предмет на премахване с оспорената заповед е строеж, за който се изисква наличие на строителни книжа, а липсата им определя гаражната клетка като незаконен строеж по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Законосъобразен е и изводът на съда, че процесният гараж не е търпим строеж, въпреки погрешното позоваване на § 127, ал. 1 ПЗР ЗИД ЗУТ. Според твърденията на жалбоподателя, които са ясни и поддържани последователно в административното и съдебното производство, а и са подкрепени с приложената по делото квитанция за закупуване на гараж с метална врата, строежът е изграден през 2004 г. В този смисъл са и данните в констативния акт с № 1-РСЛ24-ВК66-789/29.10.2024 г., съставен по реда на чл.225а, ал.2 ЗУТ, според който съгласно изображенията от приложение „Аерозаснемане2003 г.“ към географска информационна система „Софкар“ и графични изображения на „Google Earth Pro“, строежът е изпълнен след 2003 година. С оглед момента на извършване на процесното строителство, режимите за търпимост, установени в разпоредбите на § 16, ал. 1-3 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР ЗИД ЗУТ, не са приложими. Независимо от това направеното от съда заключение за нетърпимост на установения незаконен строеж като несъответстващ на правилата на чл.56, ал.2, т.1 ЗТСУ и чл.97, ал.1 ППЗТСУ, съотв. на чл. 182, ал.1 ЗУТ и чл.41 ЗУТ, е законосъобразно. Възраженията на касатора, свързани със собствеността на имота, върху който е изпълнена гаражната клетка, предмет на заповедта, са неотносими към предмета на спора и не променят извода, че същата не е законна и не е търпима, което е основание за нейното премахване. Предвид изложеното, настоящият касационен състав счита, че не са налице сочените от жалбоподателя отменителни основания на чл. 209, т.3 АПК, поради което съдебният акт като правилен следва да бъде оставен в сила. С оглед изхода по делото и искането на пълномощника на ответника, съдът присъжда в полза на СО разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на 200,00лв., равняващи се на 102,26 евро, платими от касатора. Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,