Решение № 59 от 8.06.2011 г. на ВКС по н. д. № 650/2010 г.

Решение № 59 от 8.06.2011 г. на ВКС по н. д. № 650/2010 г., I н. о., НК, докладчик председателят Пламен Томов Върховният касационен съд е третата инстанция по делото пред него по жалба от името на подсъдимия М. Б. М. срещу решението на Софийския апелативен съд, с което е изменена присъдата на Софийския градски съд спрямо М. Първоинстанционната присъда - № 38 от 4 февруари 2010 г. по нохд № 984/2009 г., е за престъплението по транспорта, извършено на 22 май 2008 г. - по чл. 343, ал. 1, б. "в" НК, за причинената по непредпазливост смърт на 72-годишната пешеходка Е. И. С., пострадала при управляването от подсъдимия на пътнически микробус (маршрутно такси). Наложеното с присъдата наказание е 2 години лишаване от свобода условно за 3 години, както и лишаване от право на управление на моторно превозно средство за 3 години. Гражданският иск на съпруга на пострадалата е уважен за 40 000 лева неимуществени щети, а за разликата до 50 000 лева е отхвърлен; отхвърлено е и обвинението подсъдимият да е извършил престъплението, нарушавайки правилото за движение по чл. 20, ал. 1 ЗДвП. Второинстанционното (въззивно) решение - № 281/5 октомври 2010 г. по внход № 366/2010 г., е постановено също по жалба от сега обжалвалата страна, но присъдата е само изменена, като е отхвърлено обвинението и подсъдимият е оправдан за нарушаване на едно от правилата за движение и по чл. 20, ал. 2 ЗДвП, във връзка с което е бил осъден в Градския съд. В жалбата се съдържа позоваване на всички касационни основания, както и доводи, за които се смята, че са в тяхна подкрепа, а исканията по изхода на делото са алтернативни: ново разглеждане още в досъдебната му фаза - оправдаване на подсъдимия от ВКС - смекчаване на отговорността му (наказателна и гражданска). Касационната жалба е поддържана и в съдебното заседание на тази инстанция, а от останалите страни е взел участие само прокурорът, според когото тя трябва да бъде отхвърлена като неоснователна. ВКС намери, че трябва да остави в сила обжалваното решение. Липсват основания за отменяне или изменяне на съдебния акт. По отношение на първото от тях за наказателната отговорност на подсъдимия всъщност липсват и доводи, доколкото и твърдението за приложимост на чл. 15 НК (случайно деяние) е свързано с възражения по доказателствените изводи, а те поначало имат процесуален характер. И процесуалните доводи на жалбоподателя са обаче неоснователни. До голяма степен декларативна е претенцията във връзка с яснотата на обвинението, а още по-малко приемливо е да се твърди, че такова липсва и защитата няма предмет. Без да се поддържа, че обвинителният акт не би могъл да бъде по-добре формулиран, от него обвиненият може в достатъчна степен да "научи" (по смисъла на правото му по чл. 55, ал. 1 НПК и като единство на текста от обстоятелствена и заключителна част - чл. 246, ал. 2 и 3 НПК), защо е държан отговорен за смъртта на пострадалата. Ако все пак може да се говори за "нарушение на закона" (чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК), спорно е оправдаването на подсъдимия М. за нарушение на правилото по чл. 20, ал. 1 ЗДвП: "Водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват". Има място за предположение, че СГС схваща твърде тясно приложното поле на задължението за "контрол", защото, от една страна, е приел, че неизпълнението му е недоказано в поведението на подсъдимия, а, от друга - го е наказал за неизпълненото задължение за намаляване на скоростта и дори - за спиране на автомобила, "когато възникне опасност за движението" (чл. 20, ал. 2, изр. посл. НК), имайки предвид, че М. не е видял пресичащата С. (СГС всъщност не го е казал така, а само че подсъдимият е могъл да я види, което не означава непременно и че не я видял; точният извод за поведението на М. спрямо С. е направен от САС, който и го е обосновал включително с казаното от св. Л. за думите на подсъдимия непосредствено след инцидента" "Не я видях"). Но ако това е истинската причина подсъдимият М. да не реагира на пешеходката по начина, който го задължава чл. 20, ал. 2, изр. последно ЗДвП, налице е форма и на неосъществен контрол по смисъла на първата алинея от разпоредбата. Контролът, който има предвид чл. 20, ал. 1 ЗДвП, отдавна е изяснен в по-старата практика на В (К)С, в която, в съответствие и с теорията е прието, че фактически става въпрос за владеене на управляваното превозно средство, във всяко отношение, и то обхваща всички действия на водача, които засягат не само техническото състояние на пътното превозно средство и показанията на съответните негови уреди, както и възможността пътното превозно средство да се задвижи само или да бъде задвижено или ползвано от трети лица, но и положението му спрямо останалите участници в движението, спрямо пътя или терена, включително ако се намира в покой (вж. например р. р. 842/1975, Сб., с. 192; 831/76, Сб., с. 135; 1234/76, Сб., с. 134; 945/78, Сб., с. 157; 1108/78, Сб., с. 188; 960/80, Сб. с. 191; 164/88, Сб., с. 225, всички на III н. о.). Ръководен от всичко изложено и съобразно още с чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС - I наказателно отделение

ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Блага Иванова по к. д. № 650/10 Не съм съгласна със становището на мнозинството, че е спорно оправдаването на подсъдимия за нарушение на правилото по чл. 20, ал. 1 ЗДП. От релевантните факти следва, че престъпният резултат е настъпил поради липса на предприети мерки за намаляване на скоростта и спиране на превозното средство при възникнала и възприета от водача опасност за движението / пресичане на пътното платно от пешеходец /. Затова, наказателната отговорност на подсъдимия е реализирана за нарушение по чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДП, като правилно е прието, че липсва нарушение по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от същия закон. При това положение, инкриминираното нарушение по чл. 20, ал. 1 ЗДП, касаещо общото задължение за осъществяване на постоянен контрол над управлението, не е в причинна връзка с престъпните последици. По изложените съображения, считам, че по делото не е допуснато нарушение на материалния закон, а напротив: материалният закон е приложен правилно.