Решение № 15049 от 6.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1425/2018 г.

Решение № 15049 от 6.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1425/2018 г., III о., докладчик съдията Румяна Лилова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК, в редакцията на разпоредбите преди изменението, публ. в ДВ бр. 77 от 2018 г., в сила от 1.01.2019 г.), във вр. с пар. 149, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби към Закона за изменение и допълнение на АПК, публ. в ДВ бр. 77 от 2018 г., в сила от 1.01.2019 г. Образувано е по две касационни жалби, подадени от М. Илиев, чрез адв. Н. Конарев и от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГД "ИН"), чрез упълномощен юрисконсулт, срещу неблагоприятните за всеки от касационните жалбоподатели части от Решение № 214 от 24.11.2017 г., постановено по адм. д. № 232 по описа на Административен съд - Сливен (АС - Сливен) за 2017 г. С обжалваното съдебно решение ГД "ИН" е осъдена да заплати на Илиев сума в размер на 1400,00 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 20.05.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за претърпени от това лице неимуществени вреди за периода 22.05.2012 г. – 20.05.2016 г. вследствие на противоправно бездействие на длъжностни лица на ГД "ИН", изразяващо се в неосигуряване на достатъчна жилищна площ и санитарно – битови условия – постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като искът за разликата до предявения размер на обезщетението от 20000,00 лв., ведно с претендираната лихва върху сумата е отхвърлен като неоснователен. Наред с това, ГД "ИН" е осъдена да заплати на Илиев сума в размер на 360,00 лв. за сторените по делото разноски. С касационната жалба на Илиев съдебното решение, предмет на проверка, се обжалва в отхвърлителната иска му част. Твърди се постановяването му при наличието на касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК – противоречие с материалния закон и неговата необоснованост. Без да оспорва установеното по делото от фактическа страна, този касационен жалбоподател твърди, че изводите на съда досежно размера на обезщетението са неправилни и са в противоречие с разпоредбата на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Поддържа становище, че така определеното обезщетение е изключително занижено и крайно несправедливо. По изложените в касационната жалба съображения се иска отмяната на решението в обжалваната от Илиев част и осъждането на ГД "ИН" да му заплати пълния размер на исковата претенция от 20000,00 лв., ведно със законната лихва, както е предявена от 20.05.2016 г. Претендират се разноските за двете съдебни инстанции. В съдебното заседание пред настоящия съд този касационен жалбоподател не се явява и не се представлява. Касационната жалба на Илиев се оспорва в представен от ГД "ИН" писмен отговор, в който се предявява и искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Обръща се внимание, че по делото не е установено и доказано конкретно физическо или психическо увреждане на здравето на Илиев във връзка с условията, при които той е изтърпявал наказанието лишаване от свобода за исковия период. Моли се при решаване на делото да бъде отчетено, че по време на исковия период Илиев е пребивавал в болнично заведение, тоест извън битовите условия на Затвора – Бургас, както и това, че всеки ден от 06:30 ч. до 20:00 ч. помещенията на лишените от свобода са отключени и те могат да се движат извън тях, както и да ползват санитарните такива без ограничение. С жалбата на ГД "ИН" решението, предмет на касационен контрол, се обжалва в осъдителната този касационен жалбоподател част. Твърди се, че е недопустимо по аргументи, свързани с приложението на пар. 47 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ПЗР на ЗИД на ЗИНЗС, ДВ, бр. 13/2017 г.), а при условията на евентуалност се поддържа становище за неговата неправилност поради постановяването му в нарушение на материалния закон и необосноваността му – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че съдът при липсата на доказателства приел настъпването на неимуществените вреди за Илиев, за които той бил обезщетен. Излагат се подробни съображения в тази насока. Наред с това, оспорва се присъждането на законната лихва върху сумата на обезщетението считано от 20.05.2016 г., когато Илиев бил освободен от затвора, като се твърди, че за начален момент следва да се счита датата на подаване на исковата молба в съда. Моли се отмяната на обжалваното решение в осъдителната ГД "ИН" част. Евентуално се иска намаляване размера на присъденото обезщетение. Претендира се присъждането на юрисконсултско възнаграждение. В съдебното заседание пред настоящия съд този касационен жалбоподател не се представлява. Преди съдебното заседание по делото е постъпило писмено становище по съществото на спора от упълномощен процесуален представител. Твърди се, че не са доказани обстоятелствата по чл. 3, във вр. с чл. 284 ЗИНЗС, във вр. с пар. 49 ПЗР на ЗИД на ЗИНЗС, въз основа на които да се приеме, че са налице незаконосъобразни действия или бездействия на затворническата администрация по отношение на Илиев, които са уронили човешкото му достойнство или са породили страх и незащитеност като пряка последица. Претендира се присъждането на юрисконсултско възнаграждение и се прави възражение за прекомерност на претендираното от Илиев адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежни страни, за които обжалваното решение е неблагоприятно в съответните обжалвани части и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, предвид което следва да бъдат разгледани досежно тяхната основателност. Разгледани по същество, касационните жалби са неоснователни. Въз основа на подробно и обстоятелствено изяснена фактическа обстановка, след обсъждане на приетите по делото писмени и гласни доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и съобразяване заключението на приетата по делото съдебно – медицинска експертиза, първоинстанционният съд приел иска, с който е сезиран за допустим, а по същество за доказан частично по основание и по размер – до присъдената сума от 1400,00 лв. за исковия период. Съдът изложил подробни съображения, с които дал отговор на направеното от ГД "ИН" възражение по допустимостта на предявения иск. Като съобразил пар. 47 от ПЗР на ЗИД на ЗИНЗС, приел, че искът е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, допустим е и подлежи на разглеждане в производство по чл. 203 и сл. АПК. Във връзка с направеното възражение за давност, съдът съобразил т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на Върховния касационен съд по т. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК и го отхвърлил. Приел, че погасителната давност започва да тече от 20.05.2016 г., когато действията на служителите на ГД "ИН" са били прекратени, предвид което направил извод, че искът по същество е частично основателен относно претенцията за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразните бездействия/действия на администрацията на Затвора - Бургас във връзка с неосигуряване на достатъчна жилищна площ и санитарно - битови условия, свързани с неосигуряване на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. Като се позовал на разпоредбата на чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Република България, на чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС, Конвенция/та) и чл. 2, т. 3 и чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС, съдът приел, че за процесния период затворната администрация е била длъжна да осигури на лишените от свобода лица такива условия, които да не създават предпоставки за увреждане на тяхното физическо и психическо здраве и унижаване на човешкото им достойнство. Предвид установеното по делото от фактическа страна и като взел предвид Доклада до българското правителство при визитата в България, извършена от Европейския комитет по превенция на изтезанията и нехуманното и деградиращо отношения или наказания (КПИ), съдът направил извод, че фактите относно описаните в исковата молба битови и санитарно – хигиенни условия, при които бил поставен Илиев по отношение липсата на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, и на достатъчна жилищна площ в помещението, са доказани. Приел, че администрацията на Затвора Бургас не е осигурила на Илиев предписаните от закона условия, при които следва да пребивават лишените от свобода лица. Хигиенните условия в спалното помещение не са отговаряли на санитарните изисквания за здравословен живот поради използването на кофи за физиологични нужди, липсата на достъп до санитарен възел и течаща вода през тъмната част от деня, а жилищната площ на човек в помещението е била под изискуемия минимум. Затова съдът приел, че е допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 3 ЗИНЗС. Останалите твърдения на Илиев, свързани с неосигуряването на пряк достъп до дневна светлина и чист въздух, и осигуряване на навременна и в пълен обем медицинска помощ съдът приел за недоказани. Спалното помещение, в което бил настанен Илиев се проветрявало по естествен начин, като наред с това била му осигурявана медицинска помощ, доколкото установената по делото хронология на терапевтичното поведение показвало, според съда, адекватно отношение към еволюцията на заболяването на Илиев. За последното съдът приел, че не е налице причинно – следствена връзка с условията в затвора. При установените по делото факти първоинстанционният съд направил извод, че битовите и санитарно – хигиенните условия, при които Илиев е изтърпявал наложеното му наказание лишаване от свобода в Затвора - Бургас в исковия период накърняват правата му по чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Република България, както и че от страна на администрацията на Затвора - Бургас е допуснато нарушение на чл. 3 КЗПЧОС, както и на чл. 3 ЗИНЗС. Установените по делото условия, при които Илиев изтърпявал наказанието, според съда, следвало да бъдат квалифицирани като унизителни и нехуманни. Те довели до потискане и неблагоприятно засягане на личността му. По степен и интензитет създаденото на Илиев неудобство съдът преценил като такова, което може да бъде квалифицирано като "причиняващо страдание и унижаващо достойнството му". В заключение съдът приел, че в случая негативните преживявания, физическия и емоционален дискомфорт на Илиев, надвишаващи неизбежното ниво, присъщо на изпълнение на наказанието лишаване от свобода, представляват неимуществени вреди, причинени вследствие на нарушение на изискването по чл. 2, т. 3 ЗИНЗС, което е рефлектирало върху личната сфера на Илиев, накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормата на чл. 3 КЗПЧОС. След като приел, че кумулативно са налице елементите на правопораждащия фактически състав за ангажиране на отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ и искът, предявен от Илиев е доказан по основание, съдът определил конкретния размер на присъденото обезщетение при съобразяване на чл. 52 ЗЗД. Отчел обстоятелствата, съставляващи проявления на незаконосъобразната административна дейност, исковия период, характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания, без конкретно увреждане на здравето, и определил обезщетение в размер на 1400,00 лв., като за разликата до пълния предявен размер на обезщетението от 20000,00 лв., отхвърлил иска. Така определеният размер на обезщетението от 1400,00 лв. бил присъден ведно със законната лихва, считано от 20.05.2016 г. – датата, на която незаконните действия и бездействия били преустановени при съобразяване на т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на Върховния касационен съд по т. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК. Предвид изхода на спора, съдът присъдил на Илиев и разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 100,00 лв., съразмерно на уважената част от исковата претенция, като не уважил направеното от процесуалния представител на ГД "ИН" възражение за прекомерността му, както и 10,00 лв. за държавна такса и 250,00 лв. – депозит за вещо лице. Решението е валидно, допустимо и правилно. Неоснователно се твърди в касационната жалба наличието на основание по чл. 209, т. 2 АПК за недопустимост на обжалваното решение. Първоинстанционният съд е дал обоснован и изчерпателен отговор на изложените още в първоинстанционното производство възражения за допустимост на исковата претенция, които се споделят от настоящия състав и не следва да бъдат преповтаряни. Неоснователни са и останалите касационни оплаквания, релевирани в касационните жалби. Решението е постановено при подробно изяснена фактическа обстановка, а изводите на съда са обосновани на събраните по делото писмени и гласни доказателства, и заключението на съдебно – медицинската експертиза, и са в съответствие с материалния закон. При правилно установена фактическа обстановка съставът на АС - Сливен е достигнал до правилен, подробно мотивиран извод, че са налице всички елементи от състава на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, респективно за частична основателност на предявената от Илиев искова претенция във връзка с неосигуряване на достатъчна жилищна площ и санитарно битови условия – постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. Предвид това съдът е определил по справедливост обезщетение, на основание чл. 52 ЗЗД до размера на 1400,00 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 20.05.2016 г. до окончателното й изплащане, който извод се споделя от настоящия състав. Неоснователни са възраженията на касационния жалбоподател ГД "ИН" във връзка с приетото от съда за установено и доказано от фактическа страна. Съдът е обсъдил данните от приобщените по делото писмо от началника на Затвора – Бургас и справка, изготвена от инспектор СДВР при ГД "ИН", ведно с показанията на разпитания по делото свидетел и е достигнал до обосновани фактически и правни изводи. Изводът му относно свободната жилищна площ, с която разполагал Илиев за исковия период и липсата на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, е изграден на база данните, които се съдържат в приобщените по делото писмени доказателства и е съответен на съдържанието им. Безспорно е, че спалните помещения, в които са настанени лишените от свобода, вкл. Илиев, в Затвора Бургас не разполагат, както със санитарен възел, така и с течаща вода, което само по себе си е достатъчно, за да се направи извод, че не са осигурени условия за поддържане на хигиената на лишените от свобода, вкл. след удовлетворяване на физиологичните им нужди в килията дори само през тъмната част от денонощието. Дискомфортът от необходимостта за удовлетворяване на тези нужди пред погледа на останалите лишени от свобода в помещението също е безспорен. Ето защо не се споделят от настоящия състав оплакванията на ГД "ИН", че от събраните доказателства не се установява настъпването на твърдените от Илиев неимуществени вреди във връзка с лошите битови и хигиенни условия, свързани с разполагаемата жилищна площ и липса на санитарен възел и течаща вода в килията. При съвкупната преценка на всички приобщени по делото доказателства и свидетелските показания, както и доклада на КПИ, по безспорен начин е установено наличието на незаконосъобразни бездействия на длъжностни лица от администрацията на ГД "ИН" относно привеждане на затворническите помещения и престоя на Илиев там в тази насока съобразно изискванията на КЗПЧОС, като част от вътрешното право на държавата. С оглед установеното по делото, обосновано може да се приеме, че страданията, които е бил принуден да търпи Илиев във връзка с посочените условия в Затвора Бургас надвишават неизбежното ниво на страдания, присъщо на изпълнение на наказанието лишаване от свобода и излизат извън прага на строгост по чл. 3 КЗПЧОС, предвид което претърпените от него вреди следва да бъдат репарирани. По силата на общите принципи, уреждащи прилагането на чл. 3 КЗПЧОС, администрацията на затвора е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в тези места. Конвенцията е ратифицирана от Република България, поради което и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията има пряко действие и съставлява част от вътрешното право. Спазването на принципите на чл. 3 от Конвенцията представлява задължение, пряко произтичащо от закон. Липсата на санитарен възел и течаща вода в спалното помещение, както и недостатъчната жилищна площ причиняват дискомфорт и неудобства за лишения от свобода, които могат да бъдат квалифицирани като причиняващи страдание и унижаващи достойнството. В тази насока установените по делото факти, преценени в тяхната съвкупност водят на извод за допуснато спрямо Илиев нарушение на чл. 3 КЗПЧОС. Той е бил поставен в положение да търпи негативни и унизителни изживявания, които могат да бъдат квалифицирани като унижаващи човешкото достойнство по смисъла на чл. 3 от Конвенцията. Ето защо, правилно е прието от съда, че са налице всички елементи на фактическия състав за ангажиране отговорността на ГД "ИН" и исковата претенция правилно е възприета като доказана по основание. Не се споделят от настоящия състав оплакванията на Илиев и тези на ГД "ИН" относно размера на присъденото обезщетение. Предвид изложеното в касационната жалба на Илиев, решението се обжалва от него само относно размера на обезщетението при "правилно установена фактическа обстановка". В съответствие с нормата на чл. 52 ЗЗД, преценявайки критерия за справедливост, приложен спрямо конкретно установените по делото обстоятелства относно липсата на непрекъснат достъп до санитарен възел и течаща вода и недостатъчната жилищната площ, продължителността на увреждането във връзка с това и последиците за лицето, първоинстанционният съд е определил обезщетение в размер на 1400,00 лв. за исковия период, което ще го възмезди адекватно. При определяне на дължимото обезщетение съдът е отчел характера, степента, интензитета и продължителността от време, през който са понасяни вредите, като така определено то е необходимо и достатъчно, за да възмезди претърпените от Илиев неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането. Размерът му не се явява несъразмерен, несправедлив и занижен, както твърди той, нито завишен, както твърди ГД "ИН", и е в състояние да компенсира вредите, претърпени от лицето. Обезщетението е определено при преценка на кумулативния ефект на установените по делото неблагоприятни фактори, за които съдът е намерил исковата претенция за основателна. От значение за определяне на конкретния размер на обезщетението се явява и факта, че по делото е установена възможността за лишените от свобода, включително Илиев, да се движат свободно през деня извън спалното помещение, в което са настанени, като при това са имали възможност по всяко време през светлата част от денонощието да ползват санитарен възел и течаща вода при нужда. Решението е правилно и в частта, с която съдът е осъдил ГД "ИН" да заплати на Илиев законната лихва върху присъдената сума в размер на 1400,00 лв., считано от 20.05.2016 г. – датата, на която незаконосъобразните действия/бездействия били преустановени. В тази насока правилно съдът се е позовал на приетото по т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на Върховния касационен съд по т. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК, поради което не е налице основание за отмяна на решението и в тази част. Предвид всичко гореизложено решението е обосновано и е постановено при правилно приложение на материалния закон. Като валидно и допустимо, то следва да бъде оставено в сила. Не са налице твърдените и в двете касационни жалби основания за неговата отмяна. При този изход на спора, разноски не се дължат между страните. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение