Решение № 4532 от 28.4.2023 г. на ВАС, VIII о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Ара Колорс ООД, с. Спанчевци, общ. Монтана, подадена чрез процесуалния представител адв. М. Велчева, срещу решение 268 от 24.06.2022 г. по адм. дело 332/2021 г. по описа на Административен съд Монтана, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Акт за установяване на задължение (АУЗ) по чл.107, ал. 3 ДОПК 92-1/17.04.2019 г., потвърден с Решение 6/15.06.2021 г. на директора на Дирекция Специализирана администрация и УОС при Община Вършец, с който са установени задължения за данък недвижими имоти (ДНИ) и такса битови отпадъци (ТБО) за периода 2017 г. - 2018 г. и Ара Колорс ООД е осъдено да заплати на Община Вършец разноски по делото в общ размер на 410 лв. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Неправилни са изводите на съда, че оспорващият е бил наясно с основанията и всички обстоятелства, във връзка с които е съставен обжалваният АУЗ. Актът се основава на декларация по чл. 17 от ЗМДТ, разпоредба, която е отменена още през 2010г. (ДВ, бр. 98 от 2010 г., в сила от 01.07.2011 г.), за задължения за ДНИ и ТБО за 2017 г. и 2018 г. Никъде в акта не се посочва декларация по чл. 14 от ЗМДТ, а в производството по делото се твърди, но не се доказва, от насрещната страна и погрешно се приема от съда, че е налице връзка между двете декларации. Категорично от приетата по делото компютърна експертиза не се установява такава връзка, а с писмото на Информационно обслужване се доказва, че такава връзка е невъзможна. В писмо/удостоверение от Информационно обслужване с изх. No. 11-00-61-2/24.03.2022 г. е посочено в т. 1, че декларация по чл. 17 с партиден номер М14051_000201 е въведена от служител П. Маджарова на 01.02.2012 г. В точка 2 на удостоверението е посочено, че декларациите са свързани на 14.12.2011 г. от П. Маджарова. Към 14.12.2011 г. декларацията по чл. 17 изобщо не е била въведена, тоест няма как да бъде свързана с декларацията по чл. 14 след като не е съществувала в електронната система. В случай, че в декларацията по чл. 14 липса някаква информация има изрична норма в ДОПК как тази информация следва да бъде събрана от административния орган. Разпоредбата на чл. 17 е отменена и единствената действаща правна норма за подаване на декларация е тази по чл. 14. Административният орган е следвало да поиска информация за отчетната стойност на обекта. Касаторът твърди, че стойността приета от административния орган за основа за облагане не е отчетната стойност, т. е. в съобщението на жалбоподателя за всяка една година от 2014 г. насам отчетната стойност или стойността, на която са изчислявани данъчните задължения варира и не е ясно защо и откъде идва тази стойност, откъде е взета и защо тя варира. От удостоверението издадено от Информационно обслужване с изх. 11-00-01-1/24.03.2022 г. за 2017 г. данъчната оценка за имотите на жалбоподателя е в pазмер на 54 788,21 лева, а за 2018 г. 54 630 лева, тоест в пъти по-ниска от тази записана в съобщенията до данъчно задълженото лице. Пред административния орган е представена декларация от 2013 г., която е приета само от Техническа служба при община Вършец. Тя не е приета от данъчната служба към община Вършец. В тази декларация по чл. 14 има отчетни стойности. Не са взети предвид тези отчетни стойности и съответно не са законосъобразно изчислени задълженията. Според касатора от съдебно-счетоводната експертиза (ССЕ) се установява каква е данъчната оценка на имотите, съгласно данните на общината. Установява се и че общината в Информационна система Матеус води данъчния субект с две отделни партиди - партида по чл. 17 и още една по чл. 14, като избирателно вади информация ту от едната партида, ту от другата партида в зависимост какво иска да направи. Ако иска да издаде данъчна оценка изважда информация от партидата по чл. 14, ако иска да извади друга информация, използва партидата по чл. 17. Това означава, че партидите не са свързани и обединени и данъчният орган може избирателно да издава документи по всяка от тях, които са за едно и също лице, и евентуално обекти, но с различни данни. Данни в системата се попълват от неизвестен потребител, т. е. лице, което не може да се установи дали е компетентно или не. Първоинстанционният съд не е обсъдил изобщо въпроса защо има разминаване в заключението на вещото лице Д. Зафирова, че един път съставен акт, той не може да бъде променян и да остане със същия номер, а в последното о.с.з. по делото е представен обжалвания акт, представляващ електронно извлечение от системата, с която работи община Вършец, което извлечение е получено от С. Янева /като потребител на системата/ и е заверено от ответника. От това извлечение вече е видно, че в акта е отразена отчетна стойност и има отразена дата на закриване 30.04.2021 г. В касационната жалба са изложени съображения, че задълженото лице е било поставено в недопустима ситуация да гадае основанието за властническото волеизявление на органа и не е в състояние да организира адекватно защитата си, поради което е налице съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като е нарушено правото на защита на дружеството. Съдът погрешно е приел, че разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ДОПК е приложима само ако данъчно задълженото лице поиска съдействие от органа при подаване на декларация. В предоставената декларация по чл. 14 от ЗМДТ, подадена през 2010 г., липсват отчетна стойност и подписи на данъчно задълженото лице на всички приложения към нея, а именно при описанието и декларирането на обектите, подлежащи на облагане. Служителят, който приема данъчната декларация, е имал задължението да окаже съдействие на задълженото лице по всички въпроси, свързани с попълването на декларацията, както и да посочи необходимостта от отстраняване на непълноти в попълнената декларация - чл. 99, ал. 3 и чл. 103 от ДОПК. От страна на жалбоподателя е подадена и молба/заявление с вх. N0. 2600 - 130/21.03.2013г. за отписване на част от сградите, видно от представеното по делото писмо с изх. N0. 2600-Г30(1)/11.04.2013г., към което е приложен протокол от назначена комисия. С посочения протокол на жалбоподателя се посочва само и единствено, че двата броя халета могат да се ползват след ремонт. По делото не е изяснено, от къде е взета стойността, на база на която административният орган е изчислил ТБО и ДНИ. Тази стойност не е декларирана от данъчно-задълженото лице, не е и данъчната оценка на имота на жалбоподателя, която за 2017 г. и 2018 г. е установена чрез ИС Матеус от Информационно обслужване. На страница 8 от заключението на вещото лице И. Димитров е видно, че съгласно счетоводния баланс на жалбоподателя отчетната стойност на ДМА към 3.12.2009 г. е 105 000 лв. Посочената отчетна стойност е потвърдена отново от вещото лице И. Димитров в последващо допълнително заключение, като посочената стойност е съгласно счетоводни документи на жалбоподателя, представени в НАП. На следващо място, по делото са представени доказателства относно броя и състоянието на сградите, собственост на жалбоподателя в с. Спанчевци. От експертна оценка от 2020 г., писмо от община Вършец и разписен лист, както и скици за имота на жалбоподателя се установява, че жалбоподателят притежава само 9 сгради, а не 12 сгради, в с. Спанчевци, които се ползват и са въведени в експлоатация. Тези сгради са описани и в нотариален акт 315, том I, дело 765/1997 г., който е изрично цитиран в декларациите, в разписния лист и в скицата. Касаторът счита, че по отношение само на 9 от сградите, които са описани и в нотариалния акт е налице задължение за жалбоподателя да заплаща ДНИ и ТБО и то не в посочения от административния орган размер. В касационната жалба се твърди, че от АУЗ не се установява дали ТБО е определена за трите компонента по ЗМДТ или за два, защото никъде няма разбивка по компоненти. Касаторът счита, че не е доказано предоставянето на услугите: сметосъбиране и сметоизвозване; обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения; чистотата на териториите за обществено ползване. В потвърждаващото АУЗ решение е посочено, че са определени дължащите се ТБО на базата на заповедта на Кмета по чл. 44, ал. 2 от ЗМСМА и чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ, където са посочени два компонента . Необосновано съдът е отхвърлил възраженията на жалбоподателя, че не е доказано извършването на услугите по сметосъбиране, извозване; за обезвреждане в депо и за чистота на териториите за обществено ползване. По делото е установено, както от събраните писмени доказателства, така и от разпитите на свидетелите, че Община Вършец ползва избирателно депото за обезвреждане на отпадъци. Тоест събираната такса не се обвързва с конкретно предоставена услуга. В голяма част от пътните листове липсва маршрут до депото за отпадъци в гр. Монтана, а това, че не се прави курс дотам е потвърдено и от свидетелските показания. От предствените пътни листа е видно, че не всички имат необходимите по закон реквизити, като липсват подписи, имена на отговорни лица, означение на коли и др. Съдът неправилно е приел, че пътните листове са надлежно съставени и не е от значение липсата на реквизити в тях. Дружеството е оспорило представеното от ответника платежно нареждане, приемо-предавателен протокол, проформа фактура и фактура, тъй като от същите е видно, че не се отнасят за с. Спанчевци, в което се намира имотът на жалбоподателя, а за Вършец. Вещото лице И. Димитров е установило наличие на кофи и контейнери в село Спанчевци, но този факт е установен след процесния период, тъй като експертизи от него по делото са изготвяни едва през 2021 г., а в случая се касае за извършване на услуга през 2017 г., и 2018 г. Свидетелските показания са противоречиви и неправилно са кредитирани от съда, тъй като е недопустимо с тях да се оборва съдържанието на писмени документи. Касаторът иска отмяната на решението и постановяване на друго, с което да се обяви за нищожен, евентуално- да се отмени АУЗ, като издаден при допуснати съществени нарушения на административно производствените правила и незаконосъобразност. Алтернативно, иска делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на административния съд със задължителни указания да бъде установена отчетната стойност на недвижимите имоти на жалбоподателя за процесния период. Претендира разноски по делото. Ответникът по касационната жалба директорът на Дирекция Специализирана администрация и УОС при Община Вършец, чрез процесуалния си представител юрк. Янева, в писмени отговор и становище оспорва касационната жалба и иска обжалваният съдебен акт да остане в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лв. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба, направените в нея оплаквания, при спазване разпоредбите на чл.218 и чл.220 АПК и съобрази становищата на страните, намира касационната жалба процесуално допустима като подадена от легитимираната страна против подлежащ на оспорване съдебен акт в преклузивния срок по чл.211, ал.1 АПК, а по съществото й съобрази следното: Предмет на оспорване пред административния съд е бил АУЗ, издаден на основание чл. 107, ал, 3 от ДОПК 92-1/17.04.2019 г. издаден от С. Мачорска, специалист Инспектор в общинска администрация Вършец, потвърден с Решение 6 от 15.06.2021 г. на директора на Дирекция Специализирана администрация , ст.юрк. и УОС при Община Вършец, с който на Ара Кодорс ООД, с. Спанчевци, за недвижим имот, представляващ земя и сгради, находящ се в с. Спанчевци, с партиден М14051_000201 по декларация по чл. 17, ал. 1 от ЗМДТ вх. 04/05/3/51/01. 02.2000 г., са установени задължения за ДНИ и ТБО, за 2017 и 2018 г. в размер общо на 6 209,76лв. главница и 709,85лв. лихви. За да отхвърли оспорването, първоинстанционният съд е приел, че АУЗ е издаден от компетентен орган; при издаването на акта процесуалните правила не са били нарушени съществено, нито изискванията за форма, а по същество актът е съответен на материалния закон и неговата цел. Съдът е приел, че е установена безспорно собствеността на дружеството върху недвижимия имот, описан в акта; имотът е деклариран по надлежния ред и за процесните години не са платени публичните задължения на дружеството за ДНИ и ТБО. Съдът е приел, че и размерът на публичните задължения е установен законосъобразно, въз основа на декларираната от задълженото лице отчетна стойност на недвижимия имот в декларацията му по чл.17 ЗМДТ от 2000г., намалена с размера на декларираната отчетна стойност на един имот от 43 514 лева и равна на 186 323лв., който размер на отчетната стойност е записан и в програмната система Матеус на Община Вършец. Съдът подробно е мотивирал изводите си за яснота относно компонентите на установените задължения за ТБО, както и че е доказано извършването на услугите по сметосъбиране и транспортиране на битови отпадъци и на поддържане на териториите за обществено ползване. Относно установения размер на местните такси, съдът е проверил изчислението му, съгласно приложимите Решение на Общинския съвет от 28.12.2012г. и чл.18 от Наредбата за местните такси и е приел, че размерът е определен законосъобразно. Решението е правилно. Процесният АУЗ е издаден на основание чл.107, ал.3 ДОПК във връзка с чл.4, ал.1 от ЗМДТ. Съгласно чл.107, ал.1 ДОПК, когато органът по приходите установява размера на дължимия данък или осигурителната вноска въз основа на подадена от задълженото лице декларация, задължението подлежи на внасяне в срока, предвиден в съответния закон. Съгласно чл.107, ал.3, изречение трето, предложение трето, акт за установяване на задължението може да се издаде служебно от орган по приходите, когато задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия. Процесните задължения на дружеството касатор за ДНИ и ТБО са именно такива, които се установяват въз основа на подадена от задълженото лице декларация. Съгласно чл.17, ал.1 ЗМДТ , (ред. с ДВ бр. 103 от 1999 г., в сила до отмяната на разпоредбата с ДВ бр. 98 от 2010 г., в сила от 1.07.2011 г. ) юридическите лица, едноличните търговци и другите лица, които трябва да водят счетоводство, подават ежегодно в срок до 1 февруари декларация за дължимия през годината данък поотделно за всеки недвижим имот пред териториалната данъчна дирекция по местонахождението му. Данъкът се внася в сроковете по чл. 28 в териториалната данъчна дирекция по местонахождението на имота съгласно декларираните данни. Такава декларация касаторът е подал на 01.02.2000г. (л.192 , т.II от делото на АС) и в нея е декларирал процесните недвижим имот земя и 11 бр.сгради с отчетна стойност 229 837лв. Съгласно чл.17, ал.1, (ред. с изм. и доп. с ДВ бр.102/2000г.), Юридическите лица, едноличните търговци и другите лица, които трябва да водят счетоводство, подават в 2-месечен срок от придобиването на недвижим имот декларация пред данъчната администрация по местонахождението му, в която посочват вида на имота, точното му местонахождение, отчетната стойност и другите обстоятелства, имащи значение за определянето на данъка. При промяна на декларираните данни декларацията се подава в 2-месечен срок, считано от датата на промяната. Същото следва и от разпоредбата в по-късно приетия ДОПК (ДВ бр. 105 от 29.12.2005г. в сила от 01.01.2006г.), на чл.104, ал.2, съгласно която промени в подадена декларация се извършват с нова декларация. Обосновано на събраните доказателства първоинстанционният съд е приел, че декларация за такава промяна по отношение на декларираното на 01.02.2000г. не е подавана. Жалбоподателят в първата инстанция е поддържал, че на основание на чл.14, ал.1 и ал.2 от ЗМДТ, е подал такава декларация, която обаче е била нередовна, защото в нея не е била посочена отчетната стойност на процесните имоти, а и част от имотите не били описани. Според жалбоподателя, органът по приходите следвало да даде възможност на декларатора да посочи въпросната отчетна стойност и неизпълнението на това задължение опорочавало издаването на процесния АУЗ. Действително, на 29.06.2010г. дружеството подало на основание §21 от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на ЗИД на ЗМДТ (ДВ бр.95/2009г., в сила от 01.01.2010г.) декларация по чл.14 от ЗМДТ за процесните имоти, придобити преди 01.01.2010г. (л.36 , т.I от делото на АС), в която обаче не посочило отчетна стойност на имотите. В новата декларация не били и описани част от първоначално декларираните имоти. В програмната компютърна система на Община Вършец били въведени и двете декларации и те били свързани, независимо от посочените различия. Съгласно въпросното преходно правило за притежаваните нежилищни имоти и за нежилищните имоти, върху които им е учредено ограничено вещно право на ползване, предприятията подават декларации по чл. 14 в срок до 30 юни 2010 г. Към този момент редакцията на чл.14 ЗМДТ е била първоначалната с ДВ бр.117 от 1997г. и е гласяла : За новопостроените или придобитите по друг начин имоти собственикът, съответно носителят на ограниченото вещно право, уведомява за това писмено в 2-месечен срок данъчната служба по местонахождението на имота, като подава данъчна декларация за облагане с годишен данък върху недвижимите имоти. При промяна на някое обстоятелство, което има значение за определяне на данъка, данъчно задължените лица уведомяват данъчната служба по реда и в срока по ал. 1. . При тези факти, напълно обосновано първоинстанционният съд е приел, че между двете декларации е налице връзка. Към подробните мотиви на съда следва да се добави, че тази връзка не следва от въвеждането и свързването на декларациите в компютърната система на Общината, а следва от посочената преходна разпоредба на ЗИД на ЗМДТ (ДВ бр.95/2009г., в сила от 01.01.2010г.). След като такава връзка е налице и в първоначалната декларация дружеството е посочило отчетна стойност на подробно описани имоти, част от които не фигурират в последващата декларация, от една страна, не е декларирана промяна на декларираната вече отчетна стойност, а от друга не е подадена нова декларация за част от описаните в първоначалната декларация имоти. При това, обосновано приходните органи и първоинстанционният съд са приели, че е налице декларация с пълно описание на имотите, декларирани през 2000г., в която е посочена отчетна стойност като факт от значение за данъчното облагане. Оспорването на тази стойност не може да стане в производството по оспорване на АУЗ, издаден по чл.107, ал.3 ДОПК, защото това противоречи на самата същност на този акт. Следвало е дружеството да декларира промяна във вече декларираната отчетна стойност, което не е направило нито в декларацията от 29.06.2010г., нито по-късно до издаването на процесния акт. Съдът е изложил убедителни мотиви и относно конкретния размер на данъчната основа за облагане, към които настоящият състав на касационната инстанция препраща, съгласно чл.221, ал.2 АПК. В крайна сметка, основата за облагане е по-ниска от декларираната от задълженото лице отчетна стойност на процесните имоти, но при ясна връзка с нея. По касационните оплаквания: Касационните оплаквания за наличие на две партиди на името на дружеството по двете декларации, освен че не са доказани, нямат връзка с правилността на първоинстанционното решение, доколкото няма конкретни твърдения как описаните практики са повлияли на законосъобразността на процесния акт. Оплакванията във връзка с формата на акта са неоснователни по мотивите на първоинстанционния съд, които са достатъчно подробни и настоящият съдебен състав напълно ги поддържа. Не се споделят касационните оплаквания за неправилно тълкуване и приложение на чл.99, ал.3 и чл.103 ДОПК за случая. Те щяха да са основателни, ако нямаше връзка между подадената вече декларация по чл.17, ал.1 през 2000г. и по-късно подадената декларация по чл.14, ал.1. В указанията за подаването на по-късната декларация, които са част от образеца й, изрично е посочено, че за имоти, придобити преди 01.01.2010г. се декларират същите обекти и в същата поредност, посочени в подадената преди това декларация по чл.17 ЗМДТ. При това, пропускането на част от имотите и непосочването на отчетната стойност в по-късната декларация не оставя неяснота относно предмета на декларираното, както и относно отчетната стойност на имотите. Твърдението на жалбоподателя, повторено и в касационната жалба, за отписване на част от сградите, е недоказано още повече, че е свързано с факта на използването на сградите, който е ирелевантен за облагането. Не се споделя касационното оплакване за неяснота при определяне на основата за облагане. Първоинстанционният съд обосновано е приел, че размерът на публичните задължения е установен законосъобразно, въз основа на декларираната от задълженото лице отчетна стойност на недвижимия имот в декларацията му по чл.17 ЗМДТ от 2000г., намалена с размера на декларираната отчетна стойност на един имот от 43 514 лева и равна на 186 323лв., който размер на отчетната стойност е записан и в програмната система Матеус на Община Вършец. При тази декларация, опровергаване на размера на отчетната стойност в производството по оспорване на акт по чл.107, ал.3 ДОПК е недопустимо, което прави несъстоятелни оплакванията относно неприемането на различен размер на тази стойност, съгласно експертно заключение. Неоснователни са и касационните оплаквания във връзка с установяването на задълженията за ТБО. В потвърждаващото АУЗ решение по жалбата по административен ред ясно е посочено, че задълженията за само за два от трите компонента, поради липса на депо за Община Върщец. В самата касационна жалба се цитира заповедта на кмета по чл. 44, ал. 2 от ЗМСМА и чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ, където са посочени двата останали компонента. Настоящият състав на касационната инстанция намира за обосновани на събраните по делото доказателства изводите на първоинстанционния съд, че е доказано реалното престиране на услугите по сметосъбиране и сметоизвозване и по поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. Убедителни са мотивите на съда и при преценката на свидетелските показания, събирани порази унищожаването на писмените доказателства за 2017г. относно спорния факт с правно значение. По изложените съображения първоинстанционното решение не страда от пороците, обосновани в касационната жалба и като валидно, допустимо и правилно следва да остане в сила. На ответника по касационната жалба следва да се присъдят 360 лв. юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение