Решение № 1841 от 10.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 13445/2012 г.

Решение № 1841 от 10.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 13445/2012 г., III о., докладчик председателят Йорданка Костова Производството е по чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Образувано е по касационна жалба на Васил Йорданов Михайлов, чрез адв. А. Андонов и адв. Г. Манолов, срещу решение № 106 от 17.09.2012 г., постановено по адм. дело № 146/2012 г. по описа на Административния съд - Перник, с което е отхвърлена исковата му молба срещу Министерство на вътрешните работи за заплащане на сумата общо от 30 000 лева, ведно със законната лихва от 9.09.2010 г., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от действия на служители на МВР. Релевира оплакване за неправилност поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли за неговата отмяна и решаване на спора по същество чрез уважаване на предявения иск. Ответната страна - Министерство на вътрешните работи, чрез юрк. М. Стоев, с писмено становище оспорва касационната жалба. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Участвалия по делото прокурор на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като прецени допустимостта и основателността на касационната жалба, намира същата за допустима като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна, по следните съображения: Производството пред Административния съд - Перник е образувано по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ по искова молба на касатора срещу Министерство на вътрешните работи, за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в общ размер на 30 000 лв. от действия на служители на МВР по претърсване и изземване на веществени доказателства, извършени в дома му, в нарушение на чл. 162 и чл. 163, ал. 2 от НПК и чл. 70 и чл. 71 от ЗМВР. В с. з. е направено уточняване на фактическите действия от които ищецът е твърдял вредите и размера на всяка една от трите претенции. Претендираните неимуществени вреди се изразяват в силно притеснение, срам, унижение, неприятни психически и душевни изживявания, безсъние, високо кръвно налягане, засягане на доброто му име в обществото, накърняване на репутацията му. Твърденията са, че тези неимуществени вреди са свързани с това, че на 9.09.2010 г. сутринта, служители на МВР с автомати и качулки са нахлули в дома на ищеца, поставили са му белезници и са го извели на улицата, пред дома му, без дрехи, където са го държали повече от половин час с ръце на гърба, обърнат с лице към оградата. По същото време въоръжените служители на ответника са събудили спящите му деца и съпруга, накарали са ги да застанат в хола на къщата и са извършили претърсване на дома. Снимков и филмов материал от случая е тиражиран от пресата и телевизията дълго време след това. Касаторът е поддържал тезата, че в пълно нарушение на разпоредбите на чл. 162 и чл. 163, ал. 2 НПК, служителите на МВР, проявявайки необяснима агресия, са извършили претърсване на домът му и едва в последствие му е показано определение от 8.09.2010 г. на СГС, с което се разрешава извършването на процесуално-следствени действия - претърсване на жилището, обитавано и от брат му, срещу когото е имало образувано досъдебно производство. Така установената фактическа обстановка не е спорна по делото. Основният правен спор е дали извършените фактически действия имат характеристиката на действия в изпълнение на административна дейност. Съдът е приел от правна страна, че предявеният иск за обезвреда по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е неоснователен. Прието е, че в случая не е налице увреждане, настъпило по повод изпълнение на административна дейност. Действията по претърсването и изземването в дома на ищеца, извършени с разрешение на съдия при СГС по искане на наблюдаващия прокурор, и в хода на досъдебно производство, не съставляват административна дейност, както и действията по разкриване на престъплението от служители на МВР. Административният съд се е позовал и на т. 10 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, като е посочил, че когато действията на администрацията се осъществяват по нареждане на следствието или прокуратурата, административният орган не носи отговорност по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, ако тези действия са незаконни. Приел, че разпространяването на информация за провежданите акции на полицейските органи не представлява административна дейност, дори и да се приеме, че репортажите в пресата и телевизията са на база действия на пресцентъра на МВР. Относно първата предпоставка за реализирането на отговорността на държавата - наличието на незаконосъобразен акт, действие/бездействие съдът е посочил, че в рамките на този процес той не може да проверява законността на действията на служителите на МВР, тъй като не е в неговата компетентност да се произнася относно законосъобразността на процесуално-следствени действия, извършени в хода на досъдебно производство. След като е обосновал отхвърляното на иска с липсата на два елемента от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, а именно - действие, извършено при или по повод изпълнение на административна дейност и незаконосъобразност на това действие. Съдът е изложил и съображения, че МВР не е пасивно легитимирано да отговаря за тези вреди. В случая това са ОД МВР гр. Перник и ГД "БОП", които са юридически лица, на основание чл. 10, ал. 2 във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 1 от ЗМВР и чл. 14, ал. 2 от ЗМВР и те са надлежните ответници по делото. Настоящият състав на Върховния административен съд намира обжалваното решение за неправилно като постановено при съществени нарушения на материалния закон и процесуалните правила. Настоящият състав на касационната инстанция не споделя правния извод на съда, че извършените действия нямат характеристиката на действия при и по повод извършване на административна дейност. Обстоятелството, че са извършени по повод и във връзка с образувано досъдебно производство не променя характера им на действия производни от административна дейност регламентирана в чл. 70 - 74а от ЗМВР. Те по смисъла на чл. 162 и чл. 163 АПК представляват процесуално-следствени действия, но са извършени от служители на административен орган и във връзка с осъществяване на административна дейност. Преценката в този смисъл е доколко съответстват на разпореденото в закона дължимо поведение при извършването им, а не с оглед на това законно разпоредени или не са те като процесуално-следствени действия, по смисъла на чл. 162 и чл. 163, ал. 2 от НПК. Освен това съгласно чл. 205 от АПК искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. Исковото производство по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, възложено по волята на законодателя за разглеждане на административния съд, не предполага служебно конституиране на ответника. По силата на чл. 228 от ГПК ищецът при определени в закона условия може да насочи иска си и срещу друг ответник. Съдът не е задължен да напътства ищеца срещу кого да насочи иска си и кой трябва да е ответник. В този смисъл изводът на първоинстанционният съд, че МВР не е надлежен ответник в процеса би бил законосъобразен само в случай, че доказателствата по делото безспорно опровергават виновно поведение на министерството на вътрешните работи по отделно за всяка една от общи трите претенции на ищеца. В случая приетото упражняване на право срещу ненадлежен ответник се опровергава от данните по делото, че видеозаписа на акцията е направен от служители на МВР. Обстоятелството, че той е депозиран като доказателство в процеса от процесулния представител на ответното министерство, дискредитира извода за липса на причинна връзка с публикациите в пресата и излъчените репортажи в телевизиите, при липса на данни да филмиране на акцията от трета за правоотношението страна. При условие, че пресцентъра на МВР не е юридическо лице и е на пряко подчинение на МВР, за да освободи от отговорност ответното министерство съдът е следвало да установи по безспорен начин, публикациите в печатните издания и репортажите в телевизионните предавания свързани ли са само и единствено с действия на служители от пресцентъра на МВР; кога и от кого видеозаписът е бил предаден на същите. Разпоредбата на чл. 7 и чл. 171, ал. 4 от ГПК изисква от съда служебно участие при разглеждане на гражданските спорове относно движението и приключването на делото, както и активност от страна на съда, наред със страните, при попълване на делото с доказателства. В случая съдът не е проявил достатъчно активност за изследване на поведението на служителите на МВР и установяване на законността на фактическите действия по претърсването в дома на касатора. Нещо повече съдът е подменил основанието на исковите претенции. Ищецът, касатор в настоящето производство, както в исковата молба така и в с. з. е поддържал прекомерна и неоправдана агресивност при извършване на иначе законно разпоредени процесуално-следствени действия. Твърденията му са били за пълно нарушаване на разпоредбите на чл. 162 и чл. 163, ал. 2 от НПК, при извършване на тези действия, а те са действия извършени при изпълнение на административна дейност на служители от структури в системата на МВР съгласно чл. 70 - чл. 74а от ЗМВР. Вярно е, че за съда не е създадена възможност в исковото производство да конституира по служебен път ответници, срещу които ищецът не е насочил своя иск, но във всички случай, с оглед доводите в исковата молба и фактите по делото, съдът е следвало на първо място да установи в кои служби от системата на МВР служат извършилите процесуално-следствените действия служители на МВР; да установи до колко техните действия са съответни на закона и поведението на ищеца; както и да разграничи вината на министерството като цяло и тази на съответните дирекции, в които тези служители са на служба. Както бе посочено съдът не е задължен да напътства ищеца срещу кого да насочи иска си и кой трябва да е ответник, но в случая с оглед вертикалната йерархическа зависимост на специализираните дирекции в МВР с административното ръководство на министерството, разграничаването на отговорността им от тази на самото министерство трябва да бъде изследвана и установявана за всеки конкретен случай. Независимо от данните за принадлежност на служителите към структури на МВР, които имат качеството на ЮЛ, съдът е бил длъжен да изследва и установи съпричасността на МВР в тази операция - по нейното организиране, по възлагането й на специализираното звено от системата на МВР, както и отношението на МВР към публичното й оповестяване в пресата и телевизията. Съдът без да установи адекватно на закона, чл. 70 - чл. 74а ЗМВР, поведение на тези служители и ръководилите операцията служби от системата на МВР, е отхвърлил и трите обективно съединени иска за неимуществени вреди, като неоснователни, при неизяснена по вина на съда фактическа обстановка, поради което решението ще следва да се отмени, а по силата на чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК - делото да се върне за ново разглеждане. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,