Решение № 1369 от 26.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5344/2011 г.

Решение № 1369 от 26.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5344/2011 г., I о., докладчик председателят Виолета Ковачева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Варна, срещу решение № 598 от 15.03.2011 г., постановено по адм. дело № 151 от 2011 г. на Административния съд - гр. Варна, с което по жалба на Дияна Димитрова Янкова-Вълчева от гр. Русе е отменен акт за установяване на задължения по декларация № 103933 от 27.09.2010 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. Варна, потвърден с решение № 204 от 02.12.2010 г. на директора на ТД на НАП - гр. Варна. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е незаконосъобразно поради допуснати нарушения на материалния закон - касационно основание за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Според касатора съдът неправилно е тълкувал и приложил разширително нормата на чл. 22а, ал. 1, т. 1 и 3 ЗДДФЛ (редакция към 2009 г.). По подробни съображения, изложени в касационната жалба, моли да се отмени обжалваното решение и да се постанови друго, с което да се отхвърли жалбата срещу издадения административен акт. Ответникът - Дияна Димитрова Янкова-Вълчева, по съображения, изложени в писмен отговор, оспорва касационната жалба като основателна. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба по подробни съображения, изложени в хода по съществото на делото. Върховният административен съд, след като прецени допустимостта на жалбата и изложените в нея касационни основания и предвид доказателствата по делото, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна по следните съображения: Решението - предмет на настоящото производство, е постановено в производството по чл. 156 и сл. ДОПК от АС - гр. Варна, като с него е отменен акт за установяване на задължения по декларация № 103933 от 27.09.2010 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. Варна - офис Русе, и потвърден с решение № 204 от 02.12.2010 г. на директора на ТД на НАП - гр. Варна. С този акт е коригирана сумата на надвнесения данък по подадената на основание чл. 50 от ЗДДФЛ от Дияна Янкова ГДД за данъчната 2009 г. Не е било уважено искането й за възстановяване на сумата 230,46 лв., тъй като не е било признато право на ползване на данъчно облекчение за получени доходи през 2009 г. от трудови правоотношения и обща годишна данъчна основа в размер на 4670,83 лева. С подадената декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ жалбоподателката е декларирала ползвано данъчно облекчение за млади семейства в размер на 2304,55 лв., което води до формиране на надвнесен данък в размер на 230,47 лева. При извършената проверка от органа по приходите е установено, че за Дияна Янкова-Вълчева и съпруга й Кристиян Вълчев не са изпълнени условията на чл. 22а, т. 1 и 3 от ЗДДФЛ. За да стигне до този извод, органът по приходите се е позовал на това, че гражданският брак между съпрузите е сключен на 23.04.2009 г., а учредената законна ипотека е отразена чрез вписване в Агенцията по вписванията на 12.02.2009 г., т. е. към момента на учредяването на ипотеката не е имало сключен граждански брак, следователно не е налице изискването на чл. 22а, ал. 1, т. 1 ЗДДФЛ, както и това по чл. 22а, ал. 1, т. 3 ЗДДФЛ, тъй като ипотекираното жилище не е единствено за семейството през данъчната 2009 г., след като съпругът на лицето - Кристиян Вълчев, през 2009 г. чрез покупко-продажба е придобил 1/8 ид. част от друг жилищен имот, която покупко-продажба е вписана в Агенцията по вписванията на 21.04.2009 г. При така установената фактическа обстановка според съда органът по приходите е направил неправилно тълкуване на нормите на чл. 22а, ал. 1, т. 1 и 3 ЗДДФЛ. Съдът е приел, че от прочита на тълкуваните разпоредби не следва изискването ипотечният кредит да е сключен преди сключването на гражданския брак. Изискването лицата да имат сключен граждански брак трябва да е налице към 31.12 на годината, за която ще се ползва данъчно облекчение. Важно е обстоятелството, че закупеното със средствата по договора жилище ще се ползва от семейството и ще е единствено жилище за двамата в годината, за която ще се претендира данъчно облекчение. Освен това съдът е приел, че ипотекираното жилище е единствено за семейството през данъчната година, тъй като притежаваната от съпруга 1/8 ид. част от друг жилищен имот не би задоволила жилищните нужди на семейството и такава съсобственост в идеални части нормално предполага използването на същото и от останалите съсобственици. Приел е, че разпоредбата на чл. 22а, ал. 1, т. 3 от ЗДДФЛ не се отнася за случаите на собственост върху идеални части от жилище, тъй като законодателят би предвидил това изрично. По тези съображения съдът е счел обжалвания пред него акт за незаконосъобразен и го е отменил. Настоящият състав приема така постановеното решение като краен акт за неправилно. По делото няма спор по установената от съда фактическа обстановка. Спорът е само правен и се отнася до това налице ли са в случая изискванията на чл. 22а ал. 1, т. 1 и 3 ЗДДФЛ за ползване на данъчно облекчение като младо семейство от страна на лицето Дияна Димитрова Янкова-Вълчева, подала ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ № 70000827 от 27.04.2010 г. Съгласно разпоредбата на чл. 22а ЗДДФЛ (редакцията към процесния период, ДВ, бр. 106 от 2008 г., в сила от 1.01.2009 г.) сумата от годишните данъчни основи по чл. 17 се намалява с направените през годината лихвени плащания върху първите 100 000 лв. по ипотечен кредит, когато са налице следните условия: 1. договорът за ипотечния кредит е сключен от данъчно задълженото лице и/или от съпруг/а, с който/която имат сключен граждански брак; 2. данъчно задълженото лице и/или съпругът/ата не са навършили 35-годишна възраст към датата на сключения договор за ипотечен кредит; 3. ипотекираното жилище е единствено жилище за семейството през данъчната година. Правилно съдът е приел, че от редакцията на посочената разпоредба не следва изводът, че бракът между данъчно задълженото лице и съпруга/та трябва да е факт към момента на сключване на ипотечния кредит. Такова изискване не следва категорично и недвусмислено от прочита на тази разпоредба и правилно съдът не е възприел тълкуването в този смисъл, направено от органа по приходите. Разпоредбата на чл. 22а е данъчна, което налага стриктното й тълкуване. От друга страна разпоредбата има социална насоченост, поради което не й съответства тълкуване, ограничаващо нейното приложно поле. Ето защо правилно съдът е приел, че за да е налице това изискване, е достатъчно към края на м. декември на годината, за която ще се ползва данъчно облекчение, лицето да има сключен граждански брак, за да упражни правото на ползване на облекчението по чл. 22а от ЗДДФЛ. Неправилно обаче съдът е приел, че е налице и изискването на чл. 22а, ал. 1, т. 3 ЗДДФЛ, за да се ползва предвиденото данъчно облекчение. Условията, въведени в разпоредбата на чл. 22а ЗДДФЛ - т. 1 - 3, са дадени кумулативно и липсата на което и да е от тях не позволява ползването на данъчно облекчение. В случая не е било налице изискването на т. 3 от цитираната разпоредба, която изисква ипотекираното жилище да е било единствено през данъчната година. В този смисъл направеното от първоинстанционния съд тълкуване е неправилно и не се възприема от настоящата инстанция. След като единият от съпрузите е притежавал собственост, макар и в идеални части от друго жилище, следва, че не са налице предпоставките за ползване на данъчно облекчение, тъй като ипотекираното жилище не е единствено за семейството. Съдът е направил недопустимо разширително тълкуване на разпоредбата на чл. 22а, ал. 1, т. 3 ЗДДФЛ, приемайки, че под единствено жилище следва да се разбира само това, което задоволява жилищните нужди на семейството. Именно това би бил предвидил законодателят изрично, ако е считал, че притежаваните идеални части от други жилища не следва да се считат за собственост по смисъла на чл. 22а, ал. 1, т. 3 ЗДДФЛ, а не обратното, както е приел съдът. В този смисъл е и практиката на Върховния административен съд (вж. решение № 8612 от 16.06.2011 г. по адм. дело № 14826 от 2010 г.). Предвид изложеното решението като неправилно следва да се отмени и тъй като делото е изяснено от фактическа и правна страна, следва да се постанови друго, с което да се отхвърли жалбата срещу оспорения административен акт за установяване на задължения по декларация. Водим от горното и на основание чл. 221 и 222 АПК, Върховният административен съд - I отделение,