Решение № 216 от 15.12.2023 г. на ВКС по г.д. № 20238002103373/2023 г.

Производството е по чл.307, във вр. с чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. Образувано е по молба вх. № 24912/30.06.2023 г. на М. М. Г. и Л. Г. Д. от [населено място] за отмяна на влязло в сила решение № 1143 от 21.11.2022 г. по в. гр. д. № 1305/2022 г. на Бургаския окръжен съд. Молителите считат, че е налице ново писмено доказателство- нот. акт № 383/31.03.2023 г. за прехвърляне на недвижим имот вместо изпълнение на парично задължение, с който Р. С. И. е прехвърлил на ищците П. Г. Д. и В. Г. Д. правото на собственост върху процесния апартамент, от което се установяват нови обстоятелства от съществено значение за делото, които не са им били известни по време на процеса, а именно предоставяне на парични заеми в общ размер на 86 170 лв., в периода от 27.07.2020 г. до 06.04.2022 г., от ищците на приобретателя на процесния имот по силата на договор за продажба от 02.08.2019 г. Р. С. И., от които може да се направи категоричен извод, че сключената с нот. акт № 113/02.08.2019 г. сделка е нищожна, тъй като е привидна /симулативна/. С оглед на това искат отмяната на постановеното решение. Ответниците по молбата за отмяна П. Г. Д. и В. Г. Д. считат същата за процесуално недопустима, респ. за неоснователна. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното: С посоченото решение е потвърдено решение № 1346 от 23.06.2022 г. по гр. д. № 7163/2021 г. на Бургаския районен съд, с което по предявените от П. Г. Д. и В. Г. Д. против молителите искове с правна квалификация чл. 108 ЗС е признато за установено, че ищците са носители на вещното право на ползване върху описания в решението недвижим имот /апартамент/, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], с административен адрес на имота: [населено място], [улица], ет. 1, и ответниците са осъдени да им предадат владението върху него. Със същото решение всеки от двамата ответници е осъден да заплати на всеки от двамата ищци сумата 1578, 80 лв. - обезщетение за ползването на имота за периода от 23.05.2020 г. до 11.10.2021 г., на основание чл. 59 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от 12.10.2021 г. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищците в първоинстанционното производство и първата ответница са братя и сестра, а вторият ответник е неин син. С договор за дарение, обективиран в нот. акт № 156/1983 г., ищците са придобили от родителите им правото на собственост върху процесния апартамент, а с нот. акт № 113/2019 г. са го продали на Р. С. И., като са си запазили пожизнено и безвъзмездно правото на ползване върху имота, в който живеят двамата ответници без основание /възражението на същите за изтекла в тяхна полза придобивна давност е прието за неоснователно/. Предвид това предявените искове по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД са уважени. Молбата за отмяна е процесуално допустима, но разгледана по същество тя е неоснователна. Отмяната по чл. 303 ГПК e средство за извънреден, извънинстанционен контрол на влезли в сила решения само на изрично изброените в закона основания. Съгласно чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК заинтересованата страна може да поиска отмяна на влязло в сила решение, когато се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни при решаването му или с които страната не е могла да се снабди своевременно. Първата хипотеза изисква наличието на новооткрити юридически или доказателствени факти, т. е. факти, които не са могли да бъдат включени в делото, тъй като страната не е знаела за тяхното съществуване по време на неговата висящност. Фактическият състав на втората хипотеза изисква да са налице новооткрити ли новосъздадени документи относно факти, които са били твърдени при разглеждането на делото, но заинтересованата страна да не е могла да ги докаже, поради липса на тези документи. Освен това тези доказателства трябва да са били от значение за решаването на спора, т. е. те трябва да доказват твърдения на страната за определени факти, които са относими към предмета на доказване. В случая представеното с молбата за отмяна новосъздадено писмено доказателство – договор от 31.03.2023 г., обективиран в нот. акт № 383/2023 г., по силата на който Р. С. И. е прехвърлил на ответниците по молбата за отмяна правото на собственост върху процесния апартамент вместо изпълнение на негово парично задължение в общ размер 86 170 лв., произтичащо от единадесет договора за заем, сключени между тях в периода от 27.07.2020 г. - 06.04.2022 г., не може да послужи като основание за отмяна на влязлото в сила решение. Тези договори за заем, дори да бяха представени по време на висящността на спора, с нищо не биха променили крайните изводи на съда за основателност на предявените искове, тъй като от тях не би могло да се направи извод, че сключеният с нот. акт № 113/2019 г. договор за покупко-продажба е привиден, и поради това същите са неотносими към делото. По смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК новият документ трябва сам по себе си да представлява доказателство по делото, тоест да се отнася до релевантни за изхода на спора обстоятелства, а не да доказва, че са налице други доказателства, от които евентуално те биха могли да се установят /в този смисъл са дадените в т. 4 на ППВС № 2/1977 г. разяснения/. С оглед изложеното молбата за отмяна следва се остави без уважение. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 2 ГПК молителите следва да заплатят на ответниците по молбата сторените от тях разноски в настоящото производство в размер на 1700 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.,