Решение № 9606 от 9.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 15881/2009 г.

Решение № 9606 от 9.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 15881/2009 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Йордан Георгиев Кънчев и Йорданка Иванова Кънчева, гр. Пловдив, ул. "Васил Априлов" № 83, ет. 3, ап. 7 срещу решение № 1203 от 25.09.2009 г. на Административен съд, гр. Пловдив, постановено по административно дело № 869/2009 г. Касационните жалбоподатели считат обжалваното решение за неправилно и необосновано. Неправилно съдът е приел, че в хода на административното производство не са допуснати нарушения. Съдът не е отчел, че административният орган не е уведомил жалбоподателите за започналото административно производство и не им е дал възможност да ангажират доказателства. Вземането, за което е наложена принудителната административна мярка, не е установено с влязло в сила съдебно решение. Касаторите притежават имущество, надвишаващо твърдяното задължение. Необосновано съдът е приел, че притежаваното от тях имущество не може да служи за обезпечение на задължението. Молят съда да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което отмени оспорената заповед на директора на областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Пловдив. Ответникът по касационната жалба - директорът на областна дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Пловдив, не взема становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Решението на съда е правилно, постановено при спазване на съдопроизводствените правила и обосновано. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежни страни, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за частично основателна. За да постанови обжалваното решение съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентния административен орган, при спазване на административнопроизводствените правила. Жалбоподателите имат установено по съдебен ред солидарно парично задължение в размер над 5 000 лв. към физическо лице. Недвижимото имущество, което притежават, е ипотекирано за други задължения и възбранено, за задължението, заради което е наложена принудителната административна мярка. С оглед на това съдът е приел, че не е налице надлежно обезпечение на вземането. Липсата на надлежно обезпечение за установено по съдебен ред парично задължение в големи размери е мотивирало съда да приеме, че оспорения административен акт е законосъобразен. Крайният извод на съда е частично неправилен. Безспорно по делото е, че по отношение на касаторите е налице съдебно установено парично задължение, в големи размери, към българско физическо лице по смисъла на чл. 76, т. 3 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД), редакция към датата на издаване на акта - 15.04.2009 г. Касаторите са солидарни длъжници за сумата от 52 000 евро, дължима на физическо лице по договор за заем от 31.10.2008 г. Не се спори по делото, че за това задължение е образувано частно гражданско дело № 1271/2009 г. на Пловдивския районен съд и че на 12.02.2009 г. по него е издаден изпълнителен лист за сумата, ведно със законната лихва и съответните такси и разноски. Не се спори също, че административният орган е бил сезиран от частен съдебен изпълнител за образуваното изпълнително дело № 67/2009 г. и за молбата на взискателя за налагане на принудителната административна мярка. Правилни са изводите на съда, че личното имущество на касаторите не покрива задължението и не е представено надлежно обезпечение. С оглед на разпоредбата на чл. 79, ал. 2 от ЗБЛД правилни са и изводите на съда, че в хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Доколкото в хипотезата на чл. 76, т. 3 от ЗБЛД административният орган действа в условията на обвързана компетентност то при установените от съда искани от закона предпоставки изводът му, че оспорвания акт е законосъобразен е правилен. Въпросът е доколко това ограничение, наложено с оспорваната принудителна административна мярка, съответства на правния статус, който жалбоподателите имат като граждани на Европейския съюз. Тази преценка съдът е бил длъжен, на основание чл. 168, ал. 1 АПК, да направи, с оглед на факта, че общностния правен ред е неделима част от правния ред, приложим в страната, като държава-член на Европейския съюз. Жалбоподателите, по силата на българското си гражданство, са и граждани на Европейския съюз - чл. 20, § 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), респективно чл. 17, § 1 от Договора за създаване на Европейската общност (ДЕО), действал към датата на издаване на оспорената заповед. Като граждани на Европейския съюз те имат право свободно да се движат и да пребивават на територията на държавите-членки при спазване на ограниченията и условията, предвидени в Договорите, и на мерките, приети за тяхното осъществяване. Това свое право те черпят пряко от ясно и точно формулираната разпоредба на чл. 21, § 1 от ДФЕС, съответно чл. 18, § 1 от ДЕО (решение от 17.09.2002 г. по делото Baumbast and R, § 84). Релевантният производен общностен акт, регламентиращ една от основните свободи на вътрешния пазар - свободното движение на хора, е Директива 2004/38 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, за изменение на Регламент (ЕИО)№ 1612/68 и отменяща директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/34/ЕИО, 75/148/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (Директива 2004/38). Директивата се прилага по отношение на всички граждани на Съюза, които се движат или пребивават в държава-членка, различна от тази, на която са граждани, както и за членовете на техните семейства - чл. 3, § 1. Това право, съгласно чл. 4, § 1 и чл. 5, § 1 от Директивата се упражнява въз основа на валидна карта за самоличност или паспорт. То не може да бъде ограничавано с изискване на изходна/входна виза или друго равностойно задължение. Единственото ограничение, което директивата допуща на свободата на движение е визирано в чл. 27, § 1 и е от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Изрично е забранено позоваването на такива съображения за икономически цели. Директивата позволява по-благоприятно третиране на лицата в рамките на националните правни системи - чл. 37, но по argumentum a contrario и в контекста на чл. 27, не допуща мерки, отегчаващи правния статус на лицата. Допущането на противното би компрометирало целта на директивата - да създаде еднакви условия в целия Съюз за упражняване на правото на свободно движение и пребиваване. Срокът за транспониране на директивата е бил 30.04.2006 г. Т. е. към датата на издаване на оспорваните заповеди - 15.04.2009 г., България е била длъжна да е въвела онази съвкупност от мерки, която гарантира постигането на целения от директивата резултат. Видно от текста на чл. 76, т. 3 от ЗБЛД, редакция към процесния период, въведената от българския законодател мярка не отговаря на допустимите от общностния акт ограничения. Тя осигурява защита на финансов интерес на частно лице - кредитор по парично вземане, поради което не може да попадне в изчерпателно изброените в директивата основания за ограничаване на свободата на движение. Частният финансов интерес не може да покрие съдържанието на понятието обществен ред или обществена сигурност. Правните средства за защита срещу неплащане на парично задължение към физическо лице се уреждат от гражданското (частното) право и поради равнопоставеността на субектите по правоотношението това нарушение на гражданския закон не е въздигнато в административно нарушение. С оглед на това не може да се приеме, че принудителната административна мярка е продиктувана от съображения за защита на обществения ред, още по-малко на обществената сигурност. Следователно нормата на чл. 76, т. 3 от ЗБЛД, редакция към процесния период, противоречи на норма на общностното право. С оглед на това и в съответствие с принципа на примата на правото на Европейския съюз съдът е длъжен да остави неприложена националната правна норма (решение от 15.07.1964 г. по делото Costa v ENEL, 6/64; решение от 9.03.1978 г. по делото Simmenthal, 106/77, § 13-26). Нормата на чл. 27, § 1 от Директива 2004/38 е достатъчно точна и безусловна, поради което има директен ефект и съдът е длъжен да я приложи като по този начин осигури защита на правата на гражданите произтичащи от общностното право (решение от 5.02.1963 г. по делото van Gend & Loos, решение от 19.11.1991 г. по делото Andrea Francovich, обединени дела С-6/90 и С-9/90). Прилагайки общностното право съдът констатира, че оспорените заповеди № З-3229 от 15.04.2009 г. и № З-3231 от 15.04.2009 г. на директора на областната дирекция на МВР, гр. Пловдив, в частта, в която забраняват на касаторите напускането на страната по отношение на държавите-членки на Европейския съюз е незаконосъобразна. Тя налага ограничение на свободата на движение на основание, непредвидено в Договора за функциониране на Европейския съюз и в актовете по прилагането му. В останалата част оспорените заповеди са законосъобразни и решението на първоинстанционния съд като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд