Решение № 9971 от 26.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 13282/2016 г.

Решение № 9971 от 26.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 13282/2016 г., III о., докладчик председателят Искра Александрова Производството е касационно. Образувано е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) по жалба от П. А., лично и като едноличен собственик на ЕТ "Д.-П. А." и Ю. И. А. против решение № 431/17.10.2016 г., постановено от Плевенския административен съд по адм. д. № 415/16 г. С обжалваното решение е отхвърлена исковата молба на П. Д. А., ЕТ "Диана -П. А." и Ю. И. А. срещу О. П. с пр. осн. чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди за присъждане на обезщетение общо в размер на 98100 лв. за претърпени имуществени вреди ( представляващи изплатени неустойки на купувача-Ч. С. Х. по предварителен договор от 20.01.2013 г. за покупко-продажба на недвижим имот - поземлен имот и сервизно хале № 4) за периода от 23.11.2012 г. до завеждане на исковата молба, произтичащи от незаконосъобразен акт, действия и бездействия на длъжностни лица при община П., свързани с издаването на отменена заповед № РД-12-125/01.03.2013 г. на арх. Т. И.-зам. кмет на О. П., с която на ЕТ "Д.-П. А."-П. е било учредено право на преминаване през съседния поземлен имот с идентификатор 59722.651.319, находящ се на ул. "К. К." .№..., кв. 611 по плана на гр. П. за срок от 10 години, както и произтичащи от бездействията на служителите на общината да учредят отново право на преминаване по заявелние вх. № ТСУиС-10-1755-2-9/07.10.13 г. след влизане в сила на решение № 512/26.09.2013 г. на АС-П. по адм. д. № 415/13 г. за отмяна на заповедта. Със същото решение е отхвърлен иска на П. Д. А., ЕТ "Д.-П. А."-П. и Ю. И. А. срещу община П. за присъждане на законна лихва върху дължимите суми от 98 000 лева от датата на исковата молба до окончателното им изплащане, като ищците са осъдени да заплатят на О. П. юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева. В касационната жалба се твърди неправилност на решението и се иска отмяната му. Наведените касационни основания са неправилно приложение на материалния закон и необоснованост на решението -чл. 209, т. 3 АПК. Претендират се разноски за касационната инстанция. Ответникът в касационното производство - О. П. не изразява становище по жалбата. Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд преценява решението на административния съд като правилно като краен резултат с изключение на частта, в която в полза на ответника са присъдени разноски, макар че при постановяването му са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, които обаче в конкретния случай, не са съществени, тъй като не влияят на крайния резултат по спора. Очевидно е било още от исковата молба, че пред административния съд са предявени три обективно съединени иска - двата, предявени от П. А. и като собственик на ЕТ " Дида - П. А." и третият, предявен от Ю. А.. Неправилно, административният съд говори в началото на решението си за искова молба, без да посочи исковете, с които е сезиран, а по-натам в решението си сочи само един иск, с който е сезиран. От съдържанието на исковата молба и уточнението й ставя ясно, че първият ищец е предявил два иска за обезщетяване на имуществени вреди, единият от които от пропуснати ползи, а другият от платена неустойка и връщане на по-голяма сума от вече получената като плащане по предварителния докоговр. Вторият ищец е предявил иск за обезщетяване на имуществени вреди, изразяващи се в платена неустойка. От обстоятелствената част на исковата молба и подадената впоследствие уточняваща молба следва, че твърденията на ищците са, че уврежданията са настъпили в резултат на действия и бездействия на служителите на общината, изразяващи се в неправилно приета оценка за правото на преминаване от Комисията по чл. 210 ЗУТ; несъобщаване на оценката на заинтересованото лице "П. такси" ООД; неоповестяване по надлежния ред на решението на комисията за размера на оценката, които са довели до отмяната на заповедта за учредяване на право на прминаване под № РД-12-125/01.03.13 г., както и бездействие на органите на общината да се произнесат по последващо заявление под № ТСУ и С-70-1755-2-9/07.10.13 г. за учредяване на право на преминаване. Въз основа на приетите по делото доказателства, административният съд е установил, че ЕТ е собственик на сервизно хале, а физическите лица-ищци са съсобственици заедно с "Нармаг" ООД на имота, върху който това хале се намира. Установено е, че с решение на П. Р. съд ЕТ е осъден да прекрати действията си по преминаване през съседния имот, собственост на "П. такси" ООД във връзка, с което ЕТ подава заявление в О. П. на 05.06.2012 г. за учредяване право на преминаване по административен ред при условията на чл. 192, ал. 2 ЗУТ през съседния поземлен имот, собственост на "П. такси" ООД. Съдът е установил, че в хода на административната процедура, след издаване на решението на комисията по чл. 210 ЗУТ, с което е определена таксата за правото на преминаване за 10 години, но преди издаването на заповедта за учредяване на правото на преминаване по административенред, ищците са сключили предварителен договор за покупко-продажба на халето и идеалните части от терена, на които ищците са съсобственици, който договор е сключен със съгласието на другия съсобственик на терена - "Нармаг" ООД. Съдът е установил, че този предварителен договор е сключен под условие, като условието е, че купувачът ще заплати цената на имота, само при условие, че до 20.12.15 г. бъде законно учредено право на преминаване на продавачите от ул. "К. К." до поземления имот, в който продавачите са съсобственици по начин, позволавящ и достъпа до сградата в него, за срок не по-малко то 10 г., считано от датата на подписване на предварителния договор. Съдът е посочил, че според съдържанието на този договор, ако условието в него не бъде изпълнено, продавачите са задължени да върнат двойния размер на вече получената от купувача сума по него - 9500 лева, както и заплатят неустойки. Съдът е установил, че заповедта за учредяване право на преминаване е издадена 01.03.2013 г., но в резултат на съдебното й обжалване от "П. такси" ООД е отменена с влязло в сила съдебно решение на Плевенския административен съд № 512/26.09.13 г. по адм. д. № 415/2013 г. поради допуснати нарушения в процедурата по издаването й. Установено е от съда, че след съдебното решение на 07.10.2013 г. ЕТ отново е подал заявление до общината, с което наново е поискал учредяване на право на преминаване през съседния поземлен имот по административен ред съгласно чл. 192, ал. 2 ЗУТ, по което не е налице произнасяне до момента на постановяване на съдебното решение. Адмнистративният съд е приел, че по това заявление е формиран мълчалив отказ, за който не били налице данни да е оспорен. Съдът е установил, че купувачът по предварителния договор е изпратил на ищците покана, с която поради изтичане на срока на предварителния договор е поискал да му заплатят неустойките по договора, посочени като размер в поканата. Съдът е установил, че П. А. на три пъти е превел суми на купувача по договора - 49 000 лв. и 22 700 на осн. чл. 9 от договора и 19 000 лв. по чл. 3, ал. 8, т. 2 от договора, а Ю. А. 3 700 лв. на осн. чл. 9 от договора. Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът е формирал изводи, че незаконосъобразните действия и бездействия на органите от администрацията на О. П., извършени във връзка с издаването на незаконосъобразната заповед за учредяване на право на преминаване са част от процедурата и не подлежат на самостоятелно обжалване. Съдът е посочил, че в случая тяхната преценка е направена от съда при оспорването на заповедта, във връзка с която те са извършени. Съдът отново е посочил, че е недопустимо в друго производство да се преценява самостоятелно законосъобразността на административно-производствените действия по издаването на завършаващия производството акт. Съдът е приел, че не е налице незаконосъобразно бездействие по второто заявление на ЕТ за учредяване на право на преминаване, тъй като по него е формиран мълчалив отказ, който не е оспорен. Съдът е изложил съображения също така, че платените от продавачите неустойки по предварителния договор са в резултат на собственото им поведение, тъй като те са сключили този договор преди да бъде учредено правото на преминаване през съседния имот и в този смисъл са поели риска това да не се случи. В резултат на формираните изводи, съдът е приел, че не е налице фактическият състав на чл. 1 ЗОДОВ. Не е налице първият елемент - незаконосъобразен акт, действие или бездействие на административен орган или длъжностни лица при администрацията на ответника, както и третият елемент - пряка причинно следствена връзка между увреждащия акт, действие или бездействие и настъпилата вреда. В решението си, съдът е преценил като неоснователен и акцесорния иск за присъждане на законната лихва върху дължимите суми от датата на исковата молба до изплащането им. Съдът е посочил, че с оглед изхода на делото, на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ в полза на ответника следвало да се присъди юрисконсултско възнаграждение в минимален размер съобразно чл. 8, ал. 1 от Наредба № 1/04 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява като обоснован и правилен извода на първоинстанционния съд, че в конкретния случай не е доказан фактическия състав на чл. 1 ЗОДОВ. Правилно е преценено от съда, че действията и бездействията, от които ищците твърдят, че са претърпели вреди са административнопроизводствени действия по издаването на заповедта за учредяване на право на преминаване по административен ред, които не подлежат на самостоятелно обжалване, освен ако в АПК или в специален закон е предвидено друго - чл. 64 АПК. Изключението, предвидено в посочената разпоредба се отнася единствено до акта на комисията по чл. 210 ЗУТ за определяне на размера на оценката на учреденото право. Това решение в конкретния случай не е обжалвано отделно. Следователно, действията и бездействията, за които се твърди от ищците, че са вредоносни, не могат да имат такъв ефект, тъй като не пораждат самостоятелно правно действие с изключение на акта по чл. 210 ЗУТ, за който се установи, че не е оспорен самостоятелно. По отношение на твърдяното бездействие на длъжностните лица от община П. по второто заявление на едноличния търговец за учредяване на право на преминаване, съдът основателно е приел, че не е налице таково, тъй като по заявлението е формиран мълчалив отказ, който заявителят е могъл да оспори по реда на АПК, за което няма данни по делото. След като сочените от ищците действия и бездействия не са вредоностни, тъй като в по-голямата си част са етап от процедурата за издаване на индивидуален административен акт, а в друга, не са налице, тъй като е формиран мълчалив отказ, който не е отменен, както и, не е отменен отделно и акта по чл. 210 ЗУТ, не е доказан първият елемент от ФС на чл. 1 ЗОДОВ - отменен вредоносен акт, действие или бездействие на ответника, както правилно е приел и административният съд. Липсата на този първи елемент от фактическия състав обуславя липсата и на останалите, тъй като дори да е доказана вреда за ищците, тя не би могла да е резултат от незаконосъобразен административен акт акт, действие или бездействие по смисъла на чл. 204 АПК. Поради липсата на първия и втория лемент от ФС на чл. 1 ЗОДОВ, не може да се говори и за причинна връзка. По тези съображения, касационният съдебен състав преценява като правилно ( макар и с непрецизен диспозитив) решението на административния съд, в частта, в която са отхвърлени предявените искове за заплащане на обезщетения за обезвреда ведно със законната лихва върху тях. В тази част решението следва да се потвърди. Неправилно е решението на административния съд в частта, в която на ответника са присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева. Законът за отговорността на държавата и общините за вреди в чл. 10, ал. 2 и 3 съдържа самостоятелна специална уредба на отговорността за разноски за страните по делата, водени по този закон. Тази специална уредба дерогира приложението на общата уредбата на отговорността за разноски, съдържаща се в чл. 78 ГПК и чл. 143 АПК. Съгласно чл. 10, ал. 2, изречение първо от ЗОДОВ при отхвърляне на иска изцяло, какъвто е настоящия случай с предявените искове, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството. Въпросът е, дали юрисконсултското възнаграждение, респективно адвокатското възнаграждение, когато страната е представлявана от адвокат представлява разноски по производството. Отговорът следва да е отрицателен по следните аргументи. В ал. 2 на чл. 10 ЗОДОВ е предвидено, че ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. В ал. 3 на чл. 10 ЗОДОВ, законодателят е предвидил, че при уважаване на иска ( изцяло или частично) ответникът дължи заплащане на ищеца и на възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. По същия начин, законодателят е посочил отделно възнаграждението за един адвокат от разноските по производството в чл. 143, ал. 1 АПК, както и в чл. 78, ал. 1 ГПК. Стриктното тълкуване на посочените по-горе разпоредби води до извода, че законодателят прави разлика между разноски за производството и заплатеното възнаграждение за един адвокат, респективно юрисконсултското възнаграждение. Последните, макар и да са разходи по делото, не са разноски по производството. В чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ, които се явява специални разпоредби по отношение на чл. 78 ГПК и чл. 143 АПК, законодателят не е предвидил изрично, че при отхвърляне изцяло или частично на предявените искове, на ответника се дължи заплащане на възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв или юрисконсултско възнаграждение, ако е бил защитаван от юрисконсулт. Липсата на изрична норма по този въпрос, не е празнота в правото, която следва да се запълни по аналогия на закона чрез прилагането на чл. 78, ал. 3 или чл. 78, ал. 8 ГПК. Това е така именно поради наличието на изричната уредба по този въпрос в чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ за едната страна по спора-ищеца. Това законодателно решение вероятно е свързано с изводите, до които ЕСПЧ стига по делото Станков срещу България, в което, макар проблемът да е в прекомерната държавна такса по делата по ЗОДОВ ( в периода, в който тя е предвидена като пропорционална), разсъжденията на съда отиват и отвъд нея. Така например в т. 54 от мотивите на това решение ЕСПЧ казва " от практична гледна точка налагането на съществена финансова тежест след приключването на процедурите може да играе ролята на ограничение на правото на достъп до съд.. .", а в т. 59 от мотивите на решението се казва " останалите разноски също не следва да съставляват неразумно ограничение на правото на достъп до съд. " Разделянето на възнаграждението за адвокат от разноските по производството показва, че според законодателя, възнаграждението за адвокат, макар и да е разход по делото не е разноска по производството. В ЗОДОВ не е предвино изрично възстановяването на разхода за адвокатска или юрисконсултска защита на ответника по иска. По тези съображения, настоящият съдебен състав преценява, че при отхвърляне на иск по ЗОДОВ, в тежест на ищеца, остава заплатената от него държавна такса, като той/те дължат и заплащане на направените от съда разноски по производството във връзка с предприетите процесуални действия, но ищецът/ищците не дължи възстановяване на разхода на ответника за адвокатско възнаграждение, ако е бил защитаван от адвокат или заплащане на юрисконсултско възнаграждение при осъществено процесуално представителство от юрисконсулт поради липсата на специална законова уредба, предвиждаща това. Като е присъдил юрисконсултско възнаграждение на ответника, съдът е приложил неправилно материалния закон - чл. 10 ЗОДОВ, поради което решението в тази част следва да се отмени. По тези съображения и на осн. чл. 221, ал. 2, Върховният административен съд в настоящия съдебен състав