Решение № 11800 от 23.09.2020 г. на ВАС по адм. д. № 2201/2020 г.

Решение № 11800 от 23.09.2020 г. на ВАС по адм. д. № 2201/2020 г., VIII о., докладчик съдията Василка Шаламанова Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. П. против решение № 29 от 03.01.2020 г., постановено по адм. дело № 4136/2019 г. по описа на Административен съд - С. - град, с което е отхвърлена жалбата му против Акт за установяване на задължение по декларация № ДИС18-ВК91-12-02/05.12.2018 г., издаден от орган по приходите в отдел "Общински приходи-И.", дирекция "Общински приходи" към направление "Финанси и стопанска дейност" при Столичната община, потвърден с Решение № СФД19-РД28-67/13.07.2019 г., издадено от Директора на дирекция "Общински приходи" при Столичната община. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Иска съда да отмени оспореното решение и да постанови ново, с което обжалваният акт да бъде отменен като незаконосъобразен или да го обяви за нищожен. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът - Директора на дирекция "Общински приходи" към Столична община, чрез юрк. Йосифова, дава становище за неоснователност на касационната жалба в представен писмен отговор. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото и като извърши служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно, и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на съдебен контрол в производството пред административния съд е Акт за установяване на задължение по декларация № ДИС18-ВК91-12-02/05.12.2018 г., издаден от орган по приходите в отдел "Общински приходи-И.", дирекция "Общински приходи" към направление "Финанси и стопанска дейност" при Столичната община, потвърден с Решение № СФД19-РД28-67/13.07.2019 г., издадено от Директора на дирекция "Общински приходи" при Столичната община, с който на А. П. за периода от 2013 г. до 2017 г. са установени публични общински задължения за местен данък върху превозните средства в размер на 1 129.77 лв. главница и лихви в общ размер 393.18 лв. С оспореното решение първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата на А. П. против АУЗД. За да постанови този резултат първоинстанционният съд е приел, че обжалваният АУЗД е издаден от компетентен орган по приходите в законоустановената форма, при липса на допуснати съществени нарушения на процедурата и в съответствие с материалния закон. Съдът е установил, че А. П. е собственик на моторно превозно средство с партиден № С0273 АА_980101, марка и модел Форд Тъндърбърд, рег. [рег. номер на МПС]. Собствеността върху автомобила е първоначално декларирана с декларация по чл. 54 ЗМДТ вх. № Т54342/01.01.1998 г. През м. октомври 2018 г. във връзка с извършена смяна на номерата на притежавания от жалбоподателя автомобил, той е подал декларация по чл. 54, ал. 1 ЗМДТ вх. № 7206085900/22.10.2018 г. Първоинстанционният съд е приел, че въпреки че в случая не е посочено цифрово конкретното предложение от нормата на чл. 107, ал. 3 ДОПК, представляващо основание за издаване на процесния АУЗД, то следва пряко от мотивационната част на АУЗД, където е посочено изрично, че същият се издава поради наличие на неплатени в срок задължения по декларации за превозни средства, подадени по реда на чл. 54, ал. 1 ЗМДТ за периода 2013 г. -2017 г. Решението е правилно. Административният съд правилно е приел, че АУЗД е издаден от компетентен административен орган, на посоченото в него правно основание по чл. 107, ал. 3 от ДОПК, в установената форма по чл. 59, ал. 2 от АПК и без данни за допуснати съществени процесуални нарушения. Неоснователни са наведените оплаквания в касационната жалба, че АУЗД е нищожен. Съгласно разпоредбата на чл. 107, ал. 3, изр. 2 ДОПК актът може да се издаде и служебно при установяване на несъответствие между декларираните данни и данните, получени от трети лица и организации, след като е изчерпан редът по чл. 103, както и когато не е подадена декларация или задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия, както е в случая. Административният съд правилно е разгледал и оплакванията на А. П. за унищожаемост на АУЗД и обосновано ги е отхвърлил. Съгласно разпоредбата на чл. 52, т. 1 от ЗМДТ, с данък върху превозните средства се облагат превозните средства, регистрирани за движение по пътната мрежа в Република България, а според чл. 53 от ЗМДТ данъкът се заплаща от собствениците на превозните средства. Установено е съществено разминаване между данните за автомобила, декларирани в двете декларации от 1998 г. и 2018 г. Правилно е приел първоинстанционният съд, че с първоначалната декларация не са посочени коректните данни за притежавания автомобил. Това обстоятелство е установено чрез подаване на коригираща декларация по чл. 54, ал. 1 ЗМДТ във връзка, с която е образувано производството за установяване на публичните общински вземания. При това положение административният съд обосновано е преценил, че в съответствие с действителните характеристики на лекият автомобил органът по приходите с процесния АУЗД правилно е определил дължимият данък върху превозното средство за 2013 г., 2014 г., 2015 г., 2016 г. и 2017 г., съобразно приложимите норми на чл. 55 ЗМДТ и чл. 41 от Наредба за определяне и администриране на местните данъци, като се е съобразил с изтеклата давност – погасяваща задълженията преди 2013 г., съгласно чл. 171, ал. 1 ДОПК. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК на съдебния акт, поради което решението на първоинстанционния съд следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и своевременно заявеното от процесуалния представител на ответника по касация искане за присъждане на разноски, на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК, касаторът следва да бъде осъден да заплати в полза на Столична община разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 336,60 лв. за касационната инстанция, изчислени съобразно чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,