Решение № 12969 от 30.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 6529/2017 г.

Решение № 12969 от 30.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 6529/2017 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 592 от 6.04.2017 г., постановено по адм. д. № 2070/2016 г. Административен съд -Б., 18-ти състав, е отхвърлил жалбата на "М." АД, ЕИК *********, гр. Б., представлявано от изпълнителния директор Д. Д. Я., срещу ревизионен акт № Р -0200021600983 - 091 - 001/27.07.2016 г., издаден от органи по приходите при на ТД на НАП - гр. Б., потвърден с решение № 247/12.10.2016 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" при ЦУ на НАП -Б.. С решението съдът е осъдил жалбоподателя да заплати на Д "ОДОП"-гр. Б., юрисконсултско възнаграждение в размер на 10 295 лева. Срещу постановеното решение е подадена касационна жалба от "М." АД, ЕИК *********, гр. Б., представлявано от изпълнителния директор Д. Д. Я.. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд - Б. е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на оплакванията. М. В. административен съд да отмени обжалваното решение на Административен съд - гр. Б.. Ответният по касационната жалба директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"-гр. Б. чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение, че касационната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С решението съдът е отхвърлил жалбата на "М." АД, ЕИК *********, гр. Б., представлявано от изпълнителния директор Д. Д. Я., срещу ревизионен акт № Р -0200021600983 - 091 - 001/27.07.2016 г., издаден от органи по приходите при на ТД на НАП - гр. Б., потвърден с решение № 247/12.10.2016 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" при ЦУ на НАП -Б., с който на дружеството са установени задължения за данък добавена стойност в размер на 298 464,90 лв. и лихви за забава в размер на 194 009,90 лв. и за корпоративен данък в размер на 82 146,96 лв. и лихви за забава в размер на 205 209,27 лв. Административният съд е описал установената фактическа обстановка по провеждане на ревизията, констатациите на приходния орган относно установяване на задължения за ДДС и корпоративен данък през ревизираните периоди, заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза. След това решаващият съд е пристъпил към разглеждане на конкретните оплаквания на жалбоподателят за незаконосъобразност на оспорения ревизионен акт. По възражението за недопустимост на ревизионно производство за 2010 г. са изложени мотиви, че то е неоснователно. При тълкуване на разпоредбите на чл. 109, ал. 1 ДОПК и чл. 92 ЗКПО относно сроковете за подаване на данъчни декларации за задължения за корпоративен данък, съдът е приел, че петгодишният срок по чл. 109 ДОПК за 2010 г. започва да тече от 1.01.2012 г. и същият не е изтекъл към момента на издаване на заповедта за възлагане на ревизия - 15.02.2016 г. На стр. 8 - 11 от решението съдът е изложил мотивите си възражението на жалбоподателят за неправилност на ревизионния акт в частта му за преобразуване на финансовия резултат и определяне на задължение за корпоративен данък върху неначислени приходи от лихви, свързани с договори за временна финансова помощ, сключени между ревизираното "М."-АД и 10 бр. юридически лица. След възпроизвеждане на конкретната фактическа обстановка, първоинстанционният съд е приел, че ревизионният акт е законосъобразен в тази си част, като обосновката е изградена при съобразяване на относими разпоредби на Закона за счетоводството и съответните счетоводни стандарти. Като неоснователни са определени възраженията на жалбоподателя, че вземанията му от лихви не могат да бъдат събрани, като освен правни доводи е отбелязано, че дружеството не сочи и доказателства в подкрепа на твърденията си. Съдът е отбелязал, че в случая няма данни жалбоподателят да е извършил обезценка на вземанията си по тези договори при спазване на МСС № 22 "Финансови инструменти". Посочено е още, че констатациите на ревизионния акт в тази му част са преповторени и установени и от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза. Мотивите на решаващия съд относно определените с ревизионния акт задължения за данък добавена стойност са изложени на стр. 12 и сл. от решението, съответно л. 1469/гръб/ от делото. По сходен начин също подробно е възпроизведена фактическата обстановка по издаване на кредитните известия за 2013 и 2014 г., както и основанията на приходния орган за непризнаване на същите. След възпроизвеждане на разпоредби от ЗДДС, уреждащи случаите на издаване на ДКИ и условията, на които същите следва да отговарят/притежание на законово установени реквизити/, съдът е приел, че нито едно от издадените ДКИ не отговаря на законовите изисквания, тъй като най-малко не съдържа номер и дата на фактурата, към която се издава. На отделен ред са изложени мотиви защо съдът приема за основателни и в съответствие с материалния закон констатациите на приходния орган, че посочените в ДКИ основания за издаването им - "прекратяване на договор за доставка на апартамент" и "развалена доставка/ не се подкрепят от събраните доказателства. Направен е извод, че издадените от "М."-АД 17 бр. ДКИ са в нарушение на чл. 115, ал. 1, 2 и 4 ЗДДС - не е посочен номер на фактура, към която се издават, не са издадени в законоустановения срок, издадени са без основание, поради което ревизиращите органи правилно са преизчислили размера на задълженията по СД по ЗДДС за съответните периоди, без да се взема резултатът от ДКИ. Посочено е, че определеният размер на задължения за ДДС не е оспорен от жалбоподателя, а същият е потвърден и от експерта по съдебно-счетоводната експертиза. На основание чл. 161, ал. 1 ДОПК съдът е определил дължими разноски от жалбоподателя в полза на дирекция "ОДОП"-гр. Б. в размер на 10 295 лв. юрисконсулско възнаграждение, определено при условията на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Решението на Административен съд - гр. Б. е правилно и законосъобразно. В касационната жалба се правят оплаквания, за неправилност на съдебното решение поради наличие на всички отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Основните оплаквания ще бъдат разгледани по реда на тяхното излагане. Първото основно възражение на жалбоподателя е относно това, че оспореният ревизионен акт е нищожен поради това, че е издаден от директора на Д "ОДОП"-гр. Б., което е в противоречие с чл. 118 и 119 ДОПК. Направеното възражение е неоснователно. От данните по делото е видно, че оспореният ревизионен акт Р -0200021600983 - 091 - 001/27.07.2016 г. е издаден от Н. К. Ж., на длъжност началник "Сектор", възложил ревизията и от Д. Б. М., на длъжност главен инспектор по приходите - ръководител на ревизията. Тези лица са в кръга на лицата по чл. 119, ал. 2 ДОПК, които имат право да издават ревизионни актове. По отношение на кръга на лицата по чл. 119 ДОПК Върховният административен съд се е произнесъл с тълкувателно решение № 5 от 13.12.2016 г. по т. д. № 10/2016 г. и съгласно него и двамата издатели на ревизионния акт се явяват компетентни лица. И. А. в качеството си на "решаващ орган" - директор на Д "ОДОП"-гр. Б. е издала по реда на чл. 155, ал. 1 ДОПК решение № 247 от 12.2016 г. по реда на административното обжалване, а не оспорения ревизионен акт. Направените възражения в т. 2 от касационната жалба относно неправилност на решението в отхвърлителната част относно установени задължения за корпоративен данък и за нищожност на ревизионния акт в частта за задълженията по ЗКПО за 2010 г. са неоснователни. Аналогични възражения са правени от жалбоподателя пред първоинстанционния съд. Дадения от него отговор на същите от решаващия съд е логически обоснован на фактите по делото, при правилно тълкуване на материалния закон и се споделя изцяло от настоящата касационна инстанция. Освен всичко друго, жалбоподателят не е ангажирал никакви доказателства в подкрепа в твърденията си, че въпросните вземания са несъбираеми. По силата на ЗСч, ЗКПО и счетоводните стандарти дружеството е длъжно да начисли като приход постъпления от лихви по договорите за временна финансова помощ, което не е сторено за съответните данъчни периоди. В изброените нормативни актове е уреден редът за осчетоводяване на несъбираеми вземания, което действие също не извършено от жалбоподателя. С оглед датата на подаване на декларациите за определяне на задължения по ЗКПО, срокът по чл. 109, ал. 1 ДОПК за задълженията по ЗКПО започва да тече от 1.01.2012 г. и същият изтича на 31.12.2017 г., т. е. същият не е изтекъл и към днешна дата. Направените оплаквания по т. 3 от жалбата относно задълженията по ЗДДС са неоснователни. От една страна издадените ДКИ не отговарят на законово установените реквизити - чл. 115, ал. 4, т. 1 във вр. с чл. 114 ЗДДС, тъй като не е посочена фактурата, към която са издадени. Това само по себе си е достатъчно основание за непризнаване на действието на същите и коригиране на резултат по справката-декларация за данъчния период, в който е издадено и включено ДКИ. В случая не е спазена и нормата на чл. 115, ал. 2 ЗДДС /в приложимата за периода редакция/ относно срока за издаване на ДКИ, което също е самостоятелно основание за непризнаване на ДКИ. От самите твърдения на фактите, изложени от жалбоподателя в касационната жалба, също следва, че не е настъпило материално-правно условие за издаване на ДКИ. Ако предварителните договори за недвижимите имоти са прекратени от "А. п."-ООД, то последното е следвало да издаде ДКИ по издадените от него фактури към купувачите, а не такива са се издават от "М."-АД. Ако пък "М."-АД е получила собственост върху апартаментите вместо дължимо вземане от "А. п."-ООД, то пак не е налице правно основание за издаване на ДКИ. Издаването на кредитно известие е правно-регламентирано средство за регулиране на законосъобразно развили се отношения, при които счетоводното отразяване отговаря на реално извършени стопански операции. За да се прецени дали кредитните известия са издадени в съответствие с разпоредбите на ЗДДС, следва да са налице съответните доказателства, установяващи възникването на обстоятелства, даващи основание за издаване на кредитни известия. В решението на директора на Д "ОДОП"-гр. Б. е извършен много подробен анализ на гражданско-правните отношения, дали според задълженото лице основание за издаване на процесните ДКИ. Направените изводи, че в случая не са налице законови основания за издаване на ДКИ /с оглед на спецификата на отделните гражданско-правни отношения/ са логически обосновани на фактите по делото и при правилно тълкуване на материалния закон, поради което се споделят от настоящата касационна инстанция и не следва да бъдат преповтаряни. Най-накрая неоснователни са и оплакванията на касатора за неправилност на решението в частта му за разноските поради допуснато нарушение на материалния закон. Правната регламентация на разноските на страните в съдебното производство по оспорване на ревизионни актове се съдържа в чл. 161 ДОПК. Алинея първа от същата определя, че на ответника се присъждат разноски съобразно отхвърлената част от жалбата и че на администрацията вместо възнаграждение за адвокат се присъжда за всяка инстанция юрисконсултско възнаграждение в размера на минималното възнаграждение за един адвокат. Размерът на минималното адвокатско възнаграждение е уреден в чл. 36 Закона за адвокатурата и издадената въз основа на него Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. При обжалваем интерес от 779 831,03 лв. /главница и лихви/, размерът на минималното адвокатско възнаграждение е 10 328,31 лв. съгласно чл. 8, ал. 1, т. 5 от въпросната Наредба. С оглед нормата на чл. 161, ал. 2 ДОПК прагът, до който съдът може да намали възнаграждението е до минимално определения размер по чл. 36 ЗА, без значение от фактическата и правната сложност на делото. Приемайки, че с оспорения ревизионен акт № Р -0200021600983 - 091 - 001/27.07.2016 г., издаден от органи по приходите при на ТД на НАП - гр. Б., потвърден с решение № 247/12.10.2016 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" при ЦУ на НАП -Б., с която на "М."-АД са определени задължения за корпоративен данък, данък добавена стойност и лихви за забава, е законосъобразен, Административен съд - гр. Б. е постановил едно правилно и обосновано съдебно решение, което не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба, и при условията на чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. При този изход на процеса касатора следва да бъде осъден да заплати на Д "ОДОП"-гр. Б. разноски по делото за настоящата съдебна инстанция в размер на 10 328,31 лв. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,