Решение № 8804 от 25.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 14686/2013 г.

Решение № 8804 от 25.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 14686/2013 г., VIII о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по реда на чл. 160, ал. 6 ДОПК вр. с чл. 208 и сл. АПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от управителя М. М. Р., подадена чрез процесуалния представител адв. Д., против Решение № 1856/7.08.2013 г. на Административен съд - Пловдив, IІ отделение, ХІІ състав, постановено по адм. дело № 2264 по описа за 2012 г. на този съд, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу ревизионен акт (РА) №[ЕИК]/ 27.03.2012 г., издаден от орган по приходите в ТД на НАП - П., потвърден с Решение № 775 от 29.06.2012г. на Директора на Дирекция "О."- П. (понастоящем дирекция "ОДОП") в частта на допълнително установено задължение по ЗДДС в размер на 306 896.87 лв. и лихви в размер на 30 907.25 лв.

Касаторът твърди, че решението е неправилно. Релевирано е касационно основание, регламентирано в чл. 209, т. 3 от АПК - неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост. В жалбата се мотивира подробно тезата, че решаващият съд не е обсъдил всички доказателства от значение за делото, в това число и изслушаните свидетелски показания. Касаторът моли за отмяна на съдебното решение

Ответникът по касационната жалба дирекция Обжалване и данъчно осигурителна практика" - П. при ЦУ на НАП, не е изразил становище по нея.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище.

Върховният административен съд, състав на О. отделение, като прецени допустимостта на жалбите, правилността на решението на релевираното касационно основание и след служебна проверка по чл. 218 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Предмет на обжалване пред първоинстанционния съд е бил РА №[ЕИК]/ 27.03.2012 г., издаден от орган по приходите в ТД на НАП - П., потвърден с Решение № 775 от 29.06.2012г. на Директора на Дирекция "О."- П. (понастоящем дирекция "ОДОП"), с който на [фирма] е отказано право на приспадане на данъчен кредит общо в размер на 306 896.87 лв. по фактури и доставчици, както следва:

• 89 559.36 лв. по фактури, издадени през данъчни периоди м.м. 12.2010г., 01.2011 г., 02.2011г., 03.2011г. и 04.2011г. от доставчика [фирма];

• 61 586.88 лв. по фактури, издадени през данъчни периоди м.м. 09.2010г., 10.2010г. и 11.2010г. от доставчика [фирма];

• 103 089.87 лв. по фактури, издадени през данъчни периоди м.м. 04.2011г., 05.2011г. и 06.2011г. от доставчика [фирма];

• 35 046.86 лв. по фактури, издадени през данъчен период м.м. 07.2011г. от доставчика [фирма];

Предметът, материализиран във всички горепосочени фактури са плодове и зеленчуци.

На дружеството е отказано право на приспадане на данъчен кредит и по две фактури, издадени през м.12.2010г. от доставчика [фирма] в общ размер на 17 613.90 лв., издадени във връзка с нот.акт № 115 от 27.10.2010г., с който [фирма] е закупило апартамент, находящ се в ЖР "Т." в [населено място].

С обжалваното решение административният съд е потвърдил оспореният ревизионен акт, като е отхвърлил жалбата на [фирма]. Първоинстанционният съд е посочил в решението си, че не е установена реална доставка по смисъла на чл. 6, ал. 1 ЗДДС, а така също, че по отношение на последните две горепосочени фактури не е налице право на приспадане на данъчен кредит за ревизираното лице, доколкото е налице хипотезата на чл. 70, ал. 1, т. 2 и т. 3 ЗДДС вр. чл. 62, ал. 1 ППЗДДС.

Така постановеното решение е правилно.

Административният съд правилно е приел, че процесният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. При преценката на неговата обоснованост и материална законосъобразност, решаващият състав е направил обоснован анализ на доказателствата, приобщени по време на ревизията, и на установената фактическа обстановка въз основа на тях. В резултат на това и след анализ на доказателствата, събрани в съдебното производство, съдът е формирал правилен извод, че доставките, обективирани в процесните фактури, не са реално осъществени.

Не може да бъде споделено водещото оплакване на касатора, че значителна част от съдържащите се в обжалваното решение мотиви почеват на факти и обстоятелства, които не отговарят на действителността, като от друга страна не са обсъдени, неоснователно са подценени или напълно са игнорирани други факти и обстоятелства, имащи съществено значение за постановяването на правилен, обоснован и законосъобразен съдебен акт. Освен, че поддържа визираното голословно твърдение, касаторът не конкретизира кои са тези превратно игнорирани факти и обстоятелства.

По отношение на процесните доставки на стоки плодове и зеленчуци по фактурите, издадени от доставчиците [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], съдът вярно е отчел, че в хода на ревизионното производство е установено, че нито един от посочените доставчици не разполага със складови помещения, където да бъдат съхранявани стоките, посочени като предмет на търговските операции в обсъжданите фактури, както и че доставчиците не са разполагали с трудови ресурси необходими за извършване на доставките по смисъла на чл. 6, ал. 1 от ЗДДС. Обосновани са и следните изводи на административния съд: по делото не са представени приемо-предавателни протоколи, съдържащи имена на лицата, извършили предаването, респ. приемането на стоките, нито товарителници, в които да е отбелязан конкретен обект, откъдето е натоварена стоката, обект, където да е разтоварена стоката, име, подпис и печат на превозвача и прочие реквизити; представените от ревизираното дружество пътни листове не е посочен вида и количеството на превозвания товар, като в повечето от тях липсват данни за изминатите километри; липсват доказателства, относно физическото предаване/приемане на стоките, както и за транспортирането им (товарителници, пътни листове, фактури за закупено гориво), нито данни във връзка с осчетоводяването на доставките; няма данни и за извършени плащания по процесните фактури. От фискалните бонове, придружаващи фактурите, издадени от доставчиците [фирма] и [фирма], е намерено в хода на ревизията, и не е опровергано в хода на съдебното производство, че са издадени от фискални устройства, които не са надлежно регистрирани в НАП. При липсата на представени по делото преки доказателства, относно действителното приемо-предаване на стоките, както и такива доказателства относно транспортирането, товаренето и съхраняването на стоките, правилно съдът е споделил приетото от органите по приходите, че не е налице реално осъществяване на доставките. Притежаването на редовно издадени данъчни фактури, само по себе си, не е достатъчно, за да обоснове извод за реалност на отразените в същите стопански операции. При оспорване на фактурите, в тежест на ползващия се от правата по тези документи е да докаже, че отразените в тях стопански операции са действително осъществени, като стори това чрез писмени доказателства, ползващи се с несъмнена достоверност. Недоказаната реална доставка, макар и документално оформена, не поражда права за ревизираното лице. В този контекст настоящият състав на касационната инстанция намира, че първостепенният съд обосновано е формирал извода, че процесните фактури не удостоверяват осъществена облагаема доставка по смисъла на чл. 6 ал. 1 и чл. 9 ал. 1 от ЗДДС и възникнало данъчно събитие по смисъла на чл. 25 ЗДДС, поради което законосъобразно е приел, че по тях е начислен неправомерно данък, и на основание чл. 70 ал. 5 от ЗДДС основателно е отказано правото на данъчен кредит за ревизираното дружество.

Не са налице твърдените от касатора нарушения в хода на ревизионното производство, свързани с непълно изясняване на всички относими към спора факти. Дори и в действителност да не са били проверени от ревизиращите органи всички счетоводни документи на жалбоподателя, които са проверени от вещото лице при изготвянето на ССЕ, това обстоятелство не може да обуслови нито нищожност, нито незаконосъобразност на РА, още повече, че самата ССЕ, изготвена и приета в хода на съдебното обжалване на РА, не обосновава извод, различен от този, направен от ревизиращите органи.

По отношение на довода на касатора, че отказът на данъчен кредит е мотивиран с факти и обстоятелства, които макар да касаят доставчика, не са свързани пряко с процесните доставки, следва да се посочи следното:

Признаването на право на данъчен кредит само по данъчни фактури, при липса на откриване на доставчиците и на всякакви доказателства относно реалното изпълнение на доставките, противоречи както на разпоредбите на ЗДДС, така и на тези на общностното право. Последното изисква кумулативното изпълнение на двете условия – наличие на фактура и осъществено данъчно събитие, за признаване на претендираното право. Съдебната практика на С. е непротиворечива, че не е възможно приспадането на данък, който е дължим единствено поради вписване във фактурата, тъй като упражняването на това право се ограничава само до действително дължимите данъци (в този смисъл Решение от 13 декември 1989 г., G. H. (C-342/87, R., стр. 04227) и Решение от 19 септември 2000 г. Schmeink & Cofreth AG & Co. KG срещу Finanzamt Borken и Manfred S. срещу Finanzamt Esslingen (C-454/98, Сборник 2000, стр. I-06973). Административният съд правилно е подчертал, че реалността на доставката като правно релевантен факт подлежи на доказване със средствата, предвидени в националния закон и преценката на доказателствата е в компетентността на националния съд.

Правилно административният съд е приел, че съгласно задължителната съдебна практика на С. по дела С-80/2011 и С-142/2011, жалбоподателят няма задължение да доказва материално-техническата обезпеченост на доставчика си, но следва да докаже самата доставка, което в условията на пълно насрещно доказване жалбоподателят не е сторил по делото. По аргумент от т. 50 от Решение от 6.09.2012 г. по дело С-324/11 на С., въпреки липсата на конкретни улики за наличието на измама (доказването на които е в тежест на приходния орган), съдът по същество следва да съблюдава в рамките на спора по делото дали самият издател на фактурите е извършил въпросните доставки, като за тази цел се вземат предвид всички обстоятелства, които в случая не са доказани. След като жалбоподателят претендира че в негова полза са престирани стоки и услуги от доставчиците, не може да претендира, че е добросъвестен и не участва в данъчна измама, след като по необходимост би следвало в негова полза да се изпълнени услугите.

Правилни са и изводите на административния съд за законосъобразност на констатациите на органите по приходите досежно липсата на предпоставки на ревизираното дружество да бъде признато право на приспадане на данъчен кредит по повод придобития недвижим имот - апартамент. Съдът задълбочено е обсъдил приобщените в двете фази на спора доказателствата и е възприел извода на органите по приходите, че въпросният имот – апартамент, е предназначен за представителни и развлекателни цели (посрещане, престой и изпращане на гости, нощувки, делови срещи) по смисъла на разпоредбата на чл. 70, ал. 1, т. 3 от ЗДДС, във вр. с чл. 62, ал. 1 от ППЗДДС, каквито данни са събрани в хода на ревизията от самото ревизирано лице-касатор в настоящото производство. Въведените по-късно изаявления, че имотът е предназначен за последващата му продажба, с цел реализиране на печалба не са възприети. Затова и представеният в хода на съдебното производство Възлагателен договор за посредничество при покупко - продажба на недвижим имот от 21.ХІ.2010г., не е бил кредитиран от съда, с мотив, че остава неизяснена причината, поради която същият се представя едва пред съда, въпреки конкретно изисканите в разглеждания контекст данни от ревизираното дружество. Настоящият състав намира, че обосновано административният съд е приел, че чрез визирания възлагателен договор от 21.11.2010г. е целено да се обоснове тезата, че е направен опит да бъде реализирана последваща облагаема доставка, с цел печалба, но тази теза противоречи на даденото обяснение от ревизираното лице в хода на ревизията. Нещо повече, следва да бъдат споделени и допълнително изложените мотиви от административния съд, че доре и да се приемат доводите на жалбоподателя за наличие на преговори с оглед предстояща покупко- продажба на споменатия недвижим имот, то несъмнено инцидентната продажба на една вещ, респ. намерението за продажбата й, не би могло да бъде съотнесено към получаването на постоянен приход от една непрекъсната търговска дейност.

Само в допълнение на приетото от административния съд би могло да се посочи още, в разглеждания казус следва да бъде съобразено постановеното в т. 37 от Решение от 22.03.2012 г. по дело Klub, С-153/11, съгласно която когато стоката не се използва за нуждите на икономическата дейност на данъчнозадълженото лице по смисъла на член 9, параграф 1, втора алинея от същата директива, но то я използва за личните си нужди, не може да възникне никакво право на приспадане на данъчен кредит.

С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че обжалваното първоинстанционно решение не страда от пороците, посочени от касатора и затова като правилно на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора, разноски на касатора не следва да бъдат присъждани.

Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, осмо отделение,