Решение № 148 от 25.09.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6797/2014 г.

Решение № 148 от 25.09.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6797/2014 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Любка Андонова Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К., чрез процесуалните й представители Б. и Ц. -инспектор-юристи в ТД София срещу решение № 1700 от 6.8.2014 г, по гр. дело № 3173/13 г на САС, ГК, 2 състав, с което е потвърдено решение № 278 на Софийски окръжен съд, ГО, 2 състав по гр. дело № 470/2009 г. С него е отхвърлени исковете на касатора срещу М. Л. П. и Е. И. Ч. по чл. 124, ал. 5 от ГПК и по чл. 28 от ЗОПДИППД /отм./ за отнемане в полза на държавата на имущество на стойност, придобито от престъпна дейност. Ответниците М. Л. П. и Д. П. Ц. чрез процесуалните си представители адв. О., адв. К. и адв. И. оспорват касационната жалба. Считат, че същата е неоснователна, а обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено. Претендират разноски. Ответникът Е. Ч. оспорва касационната жалба чрез назначения му от съда особен представител. Подържа, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното решение е законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване въззивен акт, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че в разглеждания случай искът по чл. 124, ал. 5 от ГПК е неоснователен и предвид изхода на спора по него неоснователен се явява и искът по чл. 28 от ЗОПДИППД /отм./ за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност. Прието е, че към момента на предявяване на обвинението на праводателя на ответниците нормата на чл. 257 от НК не е била действаща, като отменена с ДВ бр. 75/2006 г. Предявените искове са по чл. 124, ал. 5 от ГПК и по чл. 28 от ЗОПДИППД /отм./ за отнемане в полза на държавата на имущество на стойност, придобито от престъпна дейност. Ищецът подържа, че през проверявания период И. Ч. и М. П. са реализирали приходи в размер общо на 282 минимални работни заплати, а са извършили разходи за придобиване на движимо и недвижимо имущество, закупуване на дружествени дялове, издръжка на членовете на домакинството, пътувания в чужбина и др. в размер на 4857 минимални работни заплати, поради което се установява отрицателна разлика от 4575 минимални работни заплати. Иска се да бъде признато за установено по отношение на ответниците М. П. и Е. Ч., че е налице престъпно обстоятелство, и защо значение за гражданско правния спор-извършено престъпление по чл. 257, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 255, ал. 1, пр. 1 от НК /ред. ДВ бр. 62/1997 г./ и да бъде отнето в полза на държавата имущество на стойност 1 863 379 лв, за които липсват данни за законни източници на средствата. От доказателствата по делото е установено, че И. Ч. е починал на 19.5.2007 г и е оставил за наследници по закон съпругата си М. Л. П. и малолетния си син Е. И. Ч. Ответникът Д. Ц. е брат на М. П. Видно от приложения ревизионен акт № 2300526 от 28.4.2006 г на И. Г. Ч. е извършена данъчна ревизия за периода 1.1.2000 г до 31.12.2004 г, при която са установени данъчни задължения в размер на 62 249, 60 лв и лихви върху тях в размер на 15 738, 92 лв. На 10.6.2006 г Ч. е превел на ТД на НАП сумата 62 249, 60 лв и сумата 15 738, 92 лв, съгласно представени по делото платежни нареждания. На 14.2.2007 г по Дознание № ЗМ 101/2006 по описа на ОДП-София /прокурорска преписка № 598/2005 г на СОП/ срещу И. Г. Ч. от [населено място] е повдигнато и предявено обвинение за извършени престъпления по чл. 257, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 255, ал. 1, пр. 1 от НК /ред ДВ бр. 62/1997 г/ за това, че през годините 2002, 2003 и 2005 е избегнал плащането на данъчни задължения в големи размери- общо 59 558, 50 лв, като е затаил истина в данъчна декларация вх. № 1419/12.4.2002 г, подадена пред Данъчните служби и не е подал декларации, както изисква ЗОДФЛ за финансовите 2002 и 2004 г. С постановление от 21.11.2007 г на прокурор при СОП е прекратено наказателното производство по ДП № 101/2006 г по описа на ОДП София срещу И. Ч. за престъпление по чл. 257, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 255, ал. 1, пр. 1 от НК поради смърт на дееца, настъпила на 19.5.2007 г. Следователно наказателното производство е започнало и не е завършило. С определение № 85 от 23.1.2015 г, постановено по делото е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради противоречието му с решение № 368 от 21.11.11 г. по гр. дело № 1129/2010 г., ВКС, Трето ГО, постановено по реда на чл. 290 от ГПК за уеднаквяване на съдебната практика. С това решение е дадено задължително тълкуване по въпросите за "действието на гражданскоправните и наказателноправните норми във времето, при липсата на преходни разпоредби в приложимите закони във връзка с настъпила промяна на формулировката, номерацията на текстове или други редакции на НК". Прието е, че както отменената норма на чл. 257 НК, така и новосъздадените заместващи текстове в НК /ДВ, бр. 75/12.09.2006 г., в сила от 13.10.2006 г. и бр. 16 от 15.02.2008 г., в сила 1 месец след публикацията/, са от материалноправно естество. Те уреждат въпроси, свързани с наказателната отговорност на лицата, с наказанието и с останалите последици от осъждането им - виж ТР № 1 от 17.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2010 г., ОСНК. Съгласно чл. 2, ал. 1 НК за всяко престъпление се прилага онзи закон, който е бил в сила по време на извършването му. Възможността за обратно действие на наказателния закон се отнася до прилагането на по-благоприятната уредба /чл. 2, ал. 2 НК/, но не и до отпадането на наказателното преследване и носенето на последиците от него. С оглед отговора на поставения материалноправен въпрос и по основателността на подадената касационна жалба, настоящият състав на Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното: Първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение във връзка с доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1 от ГПК като не е дал на ищеца изрични указания за това да ангажира доказателства относно предпоставките за възникване на данъчното задължение на И. Ч., а именно: че лицето е придобило облагаем доход по смисъла на чл. 35 от ЗОДФЛ /отм/ за всеки един от процесните периоди, за да възникне за него задължението да декларира същия, респ. ако е реализирал облагаем доход по чл. 35 от ЗОДФЛ /отм/ и не го е декларирал да бъде ангажирана гражданската му отговорност. В съдебно заседание проведено на 17.10.2010 г окръжният съд е указал на ищеца, че следва да установи наличието на твърдяното престъпно обстоятелство, както и наличието на предпоставките по ЗОПДИППД за отнемане на процесното имущество. Конкретни указания за подлежащите на доказване факти, а именно предпоставките за пораждане и съществуване на данъчните задължения не са дадени. Това процесуално нарушение на първоинстанционния съд е не е отстранено от въззивния съд в рамките на протеклото въззивно производство. В този смисъл е налице противоречие с т. 2 от ТР 1/2013 от 9.12.2013 г по тълк. дело № 1/2013 г, съгласно която при допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото и с оглед направено в този смисъл оплакване във въззивната жалба, въззивният съд дължи даване на указания към страната относно възможността да предприеме тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които не са извършени в първата инстанция, поради непълнота и неточност на доклада и дадените с него указания. Това по смисъла на чл. 266, ал. 3 от ГПК представлява извинителна причина за допускане и събиране на тези относими към спора доказателства за първи път пред въззивната инстанция. В случая съдът е следвало да отчете обстоятелството, че Държавата /респ. Комисията/ не е страна-участник в административното производството по издаване на данъчно-ревизионния акт и върху този акт не е упражнен съдебен контрол. Актът няма обвързваща материална доказателствена сила по отношение на ищеца и предпоставките за възникване на данъчното задължение са подлежали на доказване на общо основание от негова страна. Първоинстанционният съд обаче не е дал надлежни указания в този смисъл, а допуснатото процесуалното нарушение не е отстранено от въззивният съд, което е довело до постановяване на неправилно решение. Същото подлежи на отмяна, като при новото разглеждане на делото въззивния съд следва да съобрази и цитираната задължителна съдебна практика, обективирана в решение № 368 от 21.11.11 г. по гр. дело № 1129/2010 г., ВКС, Трето ГО, относно действието на гражданско-правните и наказателно-правни норми във времето като бъде отчетено обстоятелството, че независимо от отмяната на чл. 257 от НК /ДВ бр. 75/2006 г./ се касае не за декриминализиране на престъплението а за преномериране на текстове, което не се отразява върху смисъла на правната норма. В чл. 255, ал. 3 от НК престъплението укриване на данъчни задължения в особено големи размери продължава да съществува-т. е никога не е напуснало приложното поле на чл. 3 от ЗОПДИППД /отм/. Освен това съгласно нормата на чл. 255, ал. 4 от НК ако до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд необявеното или неплатено данъчно задължение бъде внесено в бюджета, заедно с лихвите, наказанието по ал. 3 на чл. 255 от НК, касаещо укриване на данъчни задължения в особено големи размери предвижда по леко наказуем състав, а не замяна на наказателната с административно-наказателна отговорност. Изложеното налага отмяната на обжалваното решение поради допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон и връщане на делото на друг състав на въззивния съд, който следва да се произнесе по основателността на предявените искове след съобразяване указанията на настоящата съдебна инстанция. Воден от горното Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение