Решение № 22 от 5.1.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7712/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Д. В. Ю., подадена чрез пълномощника адвокат И. Петров, против решение 4808 от 27.05.2025 г., постановено по адм. дело 2642/2024 г. по описа на Административен съд Пловдив, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед РДЦ-23-1078/01.11.2023 г. на кмета на район Централен при Община Пловдив. Касационният жалбоподател оспорва съдебното решение като неправилно, с изложени доводи за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Заявява, че процесните сгради съществуват още от 1910 г. Позовава се на извършената повторна експертиза, която установява, че сграда с [идентификатор] е построена преди 30.12.1950 г., а сграда с [идентификатор] - преди 1980 г., когато за първи път е отразена в кадастралната основа на плана. Оспорва извода на органа, че тази сграда е построена в периода 1980-2009 г., като заявява, че тя е налична в кадастралната основа още на плана от 1910 г., поради което първоинстанционният съд не е направил анализ на приложимите към този период норми. Заявява, че дори със заповед 220/03.03.1980 г. да е предвидено ново основно жилищно застрояване в имота, сграда с [идентификатор] е съществувала преди това и е била допустима. Намира, че за двете сгради са налице различни режими, поради което за тях е трябвало да се водят отделни административни производства. Заявява, че сграда с [идентификатор] фигурира в документите за собственост от 1951, 1975 и 1985 г. Счита, че оспореното съдебно решение противоречи на целите на Закона за устройство на територията (ЗУТ), нарушен е принципът за съразмерност - чл. 6 АПК, вр. чл. 8 от Европейска конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), с оглед дадените указания от Върховния административен съд (ВАС) при връщане на делото, тъй като заедно със семейството си живее в процесните сгради, а в резултат на производството е починал неговият баща. Изразява несъгласие с изводите, че фасадата на сградата се руши и създава опасност за пешеходци, тъй като тя не се вижда от улицата и сигналът за това е подаден от несъществуващо лице, а за да бъде направен такъв извод са нужни специални технически знания. Моли за отмяна на атакуваното съдебно решение и на потвърдената с него заповед. Претендира разноски по представен списък. Ответникът - кмет на район Централен при Община Пловдив, не изразява становище по касационната жалба и не прави искания. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, като счита, че не са налице твърдените касационни основания и пледира за потвърждаване на атакуваното съдебно решение. Върховният административен съд, състав на второ отделение намира, че касационната жалба като подадена от страна в производството и в срок, е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна по следните съображения: Съдебното производство е образувано по жалба на Д. Ю. против цитираната по-горе заповед, с която му е наредено, на основание чл. 225а, ал. 1, вр. чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, да премахне собствения си незаконен строеж: сграда с [идентификатор] и сграда с [идентификатор], находящи се в дъното на имот с [идентификатор], с административен адрес: гр. Пловдив [улица]. Съгласно заповедта в хода на проверката на място е установено, че двете сгради отговарят на очертанията отразени в действащата кадастрална карта (КК), одобрена със заповед РД-18-48/03.06.2009 г. На тяхно място по кадастралния план (КП), одобрен със заповед 220/03.03.1980 г. е съществувала една сграда с различни очертания от сегашните, поради което е направен извод, че строежът на процесните две сгради е реализиран в периода 03.03.1980 - 03.06.2009 г., т. е. между одобряването на КП и КК. Установено е, че съгласно действащия застроителен и регулационен план (ЗРП), одобрен със същата заповед 220/03.03.1980 г., сградата в дъното на имота не притежава траен градоустройствен статут, не подлежи на основен ремонт и реконструкция, включително пристрояване и надстрояване и на нейно място не може да бъде построена нова жилищна сграда. Дадено е описание на конструкциите на двете процесни сгради, съгласно което те са квалифицирани като строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДРЗУТ, който е пета категория. Посочено е, че за изпълнението им е необходимо разрешение за строеж, каквото след проверка в архива не е открито. Обоснована е неприложимост на § 16 ПРЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗУТ (ДВ, бр. 82/2012 г.), макар приетият период на изграждане да е 1980 - 2009 г., тъй като със ЗРП от 1980 г. е отнет постоянният градоустройствен статут на сградите и те не могат да се квалифицират като търпими строежи. Установено е, че двете сгради са собственост на Д. Ю., съгласно цитиран нотариален акт от 2003 г. Обсъдено е възражение на Ю. срещу съставения констативен акт и въз основа на последния, липсата на разрешение за строеж и одобрена проектна документация е издадена процесната заповед. Производството пред първата инстанция е проведено по реда на чл. 226 АПК, след като с решение 12515/19.11.2024 г. по адм. дело 7088/2024 г. на ВАС е отменено решение 3279/09.04.2024 г. по адм. дело 2920/2023 г. на Административен съд Пловдив и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав със задължителни указания. Касационната инстанция е установила за правилни изводите на административния съд въз основа изслушаната съдебно-техническата експертиза (СТЕ) относно вида, конструктивните характеристики, параметрите и категорията на строежите, времето на изграждането им и нарушените при изпълнението им правила и нормативи. Постановено е, че проверката за търпимост е направена само по предпоставките по § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗУТ, което налага нова проверка по приложимостта на § 16 ПРЗУТ. Предвид предназначението на сградите - жилищно и липсата на мотиви за пропорционалността на мярката съгласно чл. 6 АПК, вр. чл. 8 ЕКПЧ, е дадено указание също за проверка на обжалваната заповед и за съответствието с този принцип. С обжалваното сега решение Административен съд Пловдив, вместо да изпълни дадените му указания от ВАС за проверка приложимостта на § 16 ПРЗУТ и пропорционалността по чл. 6 АПК, вр. чл. 8 ЕКПЧ, имащи задължителен характер при по-нататъшното разглеждане на делото на основание чл. 224 АПК, е извършил цялостна проверка на заповедта, включително за фактите, които са установени за правилни от първата касационна инстанция. По отношение дадените указания е приел, че процесните строежи не отговарят на изискванията на ЗУТ. Те са разположени изцяло по линията на дъното на [УПИ], на калкан една с друга, като сграда с [идентификатор] е разположена и на страничната регулационна граница с УПИ I-комплексно застрояване, а сграда с [идентификатор] - на страничната регулационна граница с [УПИ] и [УПИ]. Предвид местоположението си, те биха били допустими само като допълващо застрояване, но предвид предназначението им - жилищно и височината, са преценени като недопустими. По отношение съответствието с правилата и нормативите, действали по време на извършването им, са цитирани норми от Закона за планово изграждане на населените места, отм. (ЗПИНМ отм.), Закона за териториално и селищно устройство, отм. (ЗТСУ отм.) и правилниците за прилагането им, които не касаят тази уредба. Те са относими за липсата на разрешенията за строеж, за които е установено в хода на производството, че процесните сгради нямат. Прието е, че сградите са построени в нарушение на чл. 8, ал. 1 - 3 от Наредба 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство (обн., ДВ, бр. 69/1977 г. и бр. 70/1977 г., отм.), уреждащи свободното и свързаното застрояване, защото разположението им не отговаря на тези изисквания. Преценено е и нарушение на чл. 71, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от Строителни правила и норми за изграждане на населените места (обн. Изв., бр.75/1959 г., отм.), уреждащи същите правила. Отчетено е, че в периода 1954-2000 г. двете процесни сгради са попадали в отреждането за съседния [УПИ] от северозапад, но заради разположението си те не са били допустими. Коментирана е издадената от кмета на Община Пловдив заповед ОА-52/19.01.2000 г., с която е одобрен действащия и понастоящем регулационен план за [УПИ] и [УПИ], кв. 361-нов, 264-стар. Посочено е, че с нея е изменена границата между имота на жалбоподателя и съседния, както и отбелязването, че следва да се запази застройката, без да бъде съобразен този факт. Акцентирано е, че тогава не е приет нов ЗРП, а действа този от 1980 г., в кадастралната основа на който е отразена обща едноетажна сграда, която има различна конфигурация от сега установената на място. Предвижда се ново основно жилищно застрояване, което не обхваща процесните сгради. Поради това е преценена липса на предпоставките на § 16, ал. 1 ПРЗУТ, а отношение приложението на ал. 2 и ал. 3 на същия параграф е отчетена и липсата на деклариране. По приложение принципа на чл. 6 АПК, вр. чл. 8 ЕКПЧ, е отчетено, че на адреса са регистрирани дванадесет лица в трудоспособна възраст, с изключение на бащата на жалбоподателя и друго лице без данни за родствени връзки и липсата на установявания тези лица да са в уязвимо положение. Счетено е, че приложената мярка е пропорционална, тъй като е насочена към охрана здравето и живота на обитателите на сградите, а производството е започнало по сигнал, че фасадата се руши и създава опасност за минаващите пешеходци. При тези мотиви съдът е отхвърлил жалбата на Д. Ю. против заповед РДЦ-23-1078/01.11.2023 г. Решението е неправилно. Необосновано на доказателствата по делото първоинстанционният съд приема, че целият строеж е нетърпим, поради което подлежи на премахване. По-голямата част от него, отразена в КП през 1980 г., е търпим строеж при условията на § 16, ал. 1 ПРЗУТ и не подлежи на премахване - тази част е допустима по правилата и нормативите, действали по време на извършването й. Фактът, че големи части от сградите са много стари с оглед използваните строителни материали, е установен и от двете вещи лица. Сградата с [идентификатор], макар и с по-малки размери е отразена в плана още от 1910 г., с измерена графично площ от 38 кв. м. В нотариалния акт от 1951 г. тя е отразена като двуетажна (с полуетаж) и като такава, със същата площ е заснета в плановете от 1954 и 1958 г. Сградата с [идентификатор] е отразена като пристройка на другата процесна сграда в нотариалния акт от 1975 г., което обяснява заснемането на двете сгради заедно през 1980 г. По това време е било допустимо съществуването им като второстепенни постройки, съгласно чл. 119 ППЗТСУ отм. Използването на второстепенните постройки за жилищни нужди (каквито несъмнено са процесните), както и извършването върху тях на ограничени по размер строителни работи и основни ремонти (с оглед установените през годините промени в заснетата им конфигурацията) също не е било забранено, съгласно чл. 41, ал. 1 ЗТСУ отм. и чл. 148, ал. 1, т. 3 ППЗТСУ отм. Според заключенията на двете вещи лица и видно от приложените скици, процесните постройки в по-голямата си част са нанесени в КП, одобрен със заповед 220/03.03.1980 г., което е индикация за изпълнение на посочените разпоредби. Нещо повече, със заповед ОА-52/19.01.2000 г., с която е одобрен действащият регулационен план също е отбелязано запазването на застройката, поради не може да се приеме, че същата противоречи на този план. Не се установява търпимост само за частта от строежа, която не е заснета в КП от 1980 г., но е отразена в КК от 2009 г., поради което би подлежала на премахване, като изградена без издадени строителни книжа и документи по правилата на ЗУТ. Съгласно чл. 225а, ал. 1, вр. чл. 225, ал. 2 ЗУТ, на премахване подлежат незаконните строежи или части от тях. Като е разпоредил премахването на целия строеж, а не само на частта от него, която не е търпима, административният орган е издал незаконосъобразна заповед в нарушение на материалния закон, която подлежи на отмяна. Решението на Административен съд Пловдив следва да бъде отменено като постановено при допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост. Вместо него следва да бъде постановено друго решение, с което се отмени заповед РДЦ-23-1078/01.11.2023 г. на кмета на район Централен при Община Пловдив. С оглед изхода от спора и на основание чл. 143, ал. 1 и чл. 226, ал. 3 АПК в полза на бюджета на ответния орган следва да бъдат възложени всички сторени от касационния жалбоподател разноски, съгласно представения списък и доказателствата за извършването им, в общ размер от 10 160 лева, включващи 140 лева, за заплатените и претендирани държавни такси за водене на делото, по 1320 лева за внесените депозити за вещите лица и 8700 лева за заплатените адвокатски възнаграждения по четирите производства, при липса на възражение за прекомерност. Воден от горното и на основание чл. 221 ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение,