Решение № 227 от 4.06.2009 г. на ВКС по н. д. № 193/2009 г.

Решение № 227 от 4.06.2009 г. на ВКС по н. д. № 193/2009 г., I н. о., НК, докладчик съдията Капка Костова Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия А. Н. Р., чрез защитника му адв. Г, срещу решение № 13 от 19 февруари 2009 г. на Великотърновския апелативен съд, по внохд № 6/2009 г., с което е потвърдена изцяло присъда № 44 от 03 ноември 2008 г. на Ловешкия окръжен съд, постановена по нохд № 222/2008 г. по описа на този съд. Жалбата съдържа позоваване на всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Основното отправено до съда искане е за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение, а алтернативното - за намаляване на размера на наложените му наказания. В съдебно заседание жалбоподателят-подсъдим А. Р. не участва лично. Представлява се от защитника си адв. Б, която поддържа жалбата при направените в нея оплаквания и отправени до съда искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди становищата и доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 НПК, установи следното: С атакувания въззивен съдебен акт е потвърдена изцяло първоинстанционната присъда, с която е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия А. Н. Р. извършени на 10.08.2008 г., в гр. Л., две престъпления - по чл. 304, ал. 1, предл. 3 от НК и по чл. 343б, ал. 1 от НК, за всяко от които е осъден съответно на две години лишаване от свобода и глоба в полза на държавата в размер на 2000 лева и на шест месеца лишаване от свобода и осемнадесет месеца лишаване от право да управлява МПС. При условията на чл. 23, ал. 1 от НК, на подсъдимия е определено общо наказание от две години лишаване от свобода, към което на основание ал. 2 и ал. 3 на същия текст са присъединени наказанията глоба и лишаване от право да управлява МПС. Изтърпяването на наказанието лишаване от свобода е отложено при условията на чл. 66 от НК за срок от четири години от влизане на присъдата в законна сила. Извършено е надлежно разпореждане с вещественото доказателство по делото - банкнота от 50 лева, с. А., и са присъдени са направените по делото разноски, като са възложени в тежест на подсъдимия. Жалбата на подсъдимия Р е частично основателна. Във връзка с очертаването на рамката на касационната проверка е необходимо да се отбележи, че въззивният съдебен акт се атакува единствено в частта му относно ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия Р за извършено престъпление по чл. 304, ал. 1 от НК. Необходимо да се отбележи и констатацията, че касационната жалба е компютърно копие на въззивната жалба и доводите срещу фактите от предмета на доказване са били предмет на въззивната проверка. Въззивният съд е аргументирал убедително основанията си да ги отхвърли (стр. 3-4 от решението), а обстоятелството, че те не удовлетворяват защитната теза, очевидно е повод подсъдимият да упражни и правото си на касационно обжалване.упражняването му обаче следва да бъде съобразявано освен с основните положения на глава ХХIII от НПК, така и със законовите изисквания към съдържанието на жалбата, съдържащи се в разпоредбата на чл. 351, ал. 1 от НПК. Ето защо оплакванията за необоснованост на залегналите в присъдата и решението фактически положения няма как да бъдат обсъждани от третата инстанция, ако се държи сметка за естеството и характера на касационния контрол. При условие, че фактическите констатации са формирани законосъобразно от надлежна доказателствена основа, каквато констатация се прави в случая от ВКС, очакването делото да се пререши по същество, се явява неоправдано. Фактическите и правни изводи на въззивния съд се оспорват от подсъдимия с доводи, съдържащи лични оценки за доказателствената стойност на свидетелските показания (свидетелите Ф., П. и И. ) и с твърдения за игнориране и превратност в доказателствената дейност на съда. Тези доводи не намират опора в данните по делото, вкл. и в съдържанието на въззивното съдебно решение. Въззивният съд е изложил убедителни аргументи по основния спорен въпрос по делото - този за даването от подсъдимия на сумата от петдесет лева и за причините за това - да избегне ангажирането на отговорността му за управляване на МПС след употреба на алкохол. Изводите си относно тези фактически обстоятелства съдът е формирал на базата на задълбочена и съвкупна оценка на всички доказателствените източници (а не само визираните от защитата), в т. ч. и показанията на свидетелите Д, на данните от АУАН и пр. Така че, по делото са събрани по предвидения в НПК процесуален ред и оценени по действителното им съдържание необходимите доказателства, които могат да бъдат поставени в основата на съдебния акт. Тяхното съдържание установява по категоричен и несъмнен начин авторството на подсъдимия Р в извършване на престъплението. Защитната му теза, изградена изначално в отричане на осъществяването на инкриминираното деяние, с основание е отхвърлена от инстанциите, оправомощени да установяват фактите по чл. 102 от НПК, при положение, че е останала доказателствено незащитима. Разборът, анализът и оценката на доказателствените източници, респ. изводите, които произтичат от тях, са аргументирани убедително от основния съд и затова въззивната инстанция не е имала причини да не признае фактическата правилност на издадената присъда. В рамките на така установените фактическите положения, въззивният съд правилно е приел, че е с деянието си подсъдимият Р е осъществил състава на престъплението по чл. 304, ал. 1, предл. 3 от НК. Даденият от подсъдимия дар е имал за адресат свид. Филипов като част от екипа, инициирал проверката, с възможен неблагоприятен за него резултат, който той се е опитвал да избегне. В конкретната ситуация е правно ирелевантно обстоятелството на кое точно от двете длъжностни лица от този екип е подадена банкнотата. Фактът, че свид. Иванов, а не свид. Филипов, е съставил акта за установяване на нарушението, не повлиява правните изводи на съда за осъществяване на всички елементи от състава на престъплението, т. е. за неговата съставомерност, защото длъжностното качество и на двамата свидетели е несъмнено, както и даването на дар, с цел мотивиране на неизпълнение на задълженията им по служба. Доводите в касационната жалба за наличие на хипотезата на чл. 15 от НК също не могат да бъдат споделени, защото не са подкрепени от фактите по делото. Този довод е бил предмет и на въззивна проверка и с основание е отхвърлен (стр. 5 от решението). Установените по делото факти не дават основание да се приеме, че подсъдимият не е съзнавал обществено опасния характер на деянието и не е могъл и не е бил длъжен да предвиди обществено опасните му последици. Така направеното възражение се основава на допускането подсъдимият да е изпуснал банкнотата в колата, през прозореца, но в подкрепа на такава вероятност няма каквото и да било фактическо потвърждение. Така че, към надлежно събраните по делото доказателства е приложена съответната правна норма, което обуславя законосъобразността на атакувания съдебен акт. ВКС намира жалбата в частта й относно явната несправедливост на наложените на подсъдимия наказания за основателна. В тази си част жалбата възразява техния размер, вкл. и на определения четиригодишен изпитателен срок за наказанието лишаване от свобода. За да откаже претендираното смекчаване на наказателно-правното му положение, въззивният съд е изложил съображения основно във връзка с реализиране на личната превенция по отношение на подсъдимия Р, с оглед наличието на предишни осъждания, които очевидно не са повлияли ценностните му критерии, негативното му отношение към обществения правопорядък, намерило израз и в реакцията при залавянето му. Поначало правилно констатираните и формулирани от предходната съдебна инстанция обстоятелства, относими към индивидуализацията на наложеното на подсъдимата наказание, би следвало да получат по-различна оценка поради следните причини: Известно е, че решаващ фактор при определяне на наказанието по нашето наказателно право е тежестта на извършеното престъпление, т. е. справедливостта (арг. от чл. 35, ал. 2 и ал. 3 от НК). Затова и наказанието има преди всичко общо превантивен ефект. В случаите на прилагане на условното осъждане, законът поставя акцента върху индивидуалната превенция, т. е. "...преди всичко поправяне на осъдения..." (чл. 66, ал. 1 от НК), което съвсем не означава, че не се отчита въздействието и върху останалите граждани. В конкретния случай, установените по делото данни за личността на подсъдимия не характеризират същия като личност с висока степен на обществена опасност. Действително, налице са две предходни осъждания за престъпления по чл. 183 от НК (през 1993 г.) и по чл. 279 от НК (през 2003 г.), като за първото не му е наложено наказание при условията на ал. 3 на нормата, а наложеното наказание за второто е глоба. Високата обществена опасност на престъплението поначало, е съобразена от законодателя при определяне на санкциите при извършването му, а тази на конкретното престъпление би могла да бъде дефинирана като не съотносима с останалите престъпления от този вид. Поради това следва да се приеме, че целите на наказанието по отношение на подсъдимия Р могат да бъдат постигнали и при определяне на наказания в малък размер, а именно: лишаване от свобода за срок от една година и отлагане на неговото изтърпяване за срок от три години от влизане на присъдата в законна сила, като в тази смисъл следва да бъде изменено атакуваното решение на въззивния съд. Размерът на наказанието "глоба" е съобразен освен с изложените обстоятелства, и с имотното състояние, доходите и семейните задължения на подсъдимия, както изисква разпоредбата на чл. 47 от НК. Настоящата инстанция споделя и изводите на въззивния съд за липса на обстоятелства по делото, които да могат да бъдат ценени като изключителни или многобройни смекчаващи отговорността на подсъдимия по смисъла на чл. 55 от НК. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение