Решение № 4475 от 8.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 398/2021 г.

Решение № 4475 от 8.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 398/2021 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.

С решение № 4733 от 26.08.2020 г., постановено по адм. д. № 10877/19 г. Административен съд – София град, трето отделение, 46-ти състав, е отхвърлил жалбата на Л. Г. от гр. София срещу акт за установяване на публично държавно вземане № 23/06/1/0.0.1436/2/01/04/01 от 21.08.2019 г. на директора на ДФ"Земеделие", като е осъдил жалбоподателя да заплати на фонда разноски по делото в размер на 100 лв. юрисконсулско възнаграждение.

Срещу така постановеното решение подадена касационна жалба от Л. Г. от гр. София, чрез пълномощника му адв. Е. Й. В жалбата се прави оплакване, че решението на административния съд е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на оплакванията. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд – София град и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени оспорения акт за установяване на публично държавно вземане.

Ответният по касационната жалба директор на Областна дирекция на ДФ "Земеделие" – София град чрез своя процесуален представител юрк. М. П. взема становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на юрисконсулско възнаграждение.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение.

Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е не основателна.

С решението си Административен съд – София град е отхвърлил жалбата на на Л. Г. от гр. София срещу акт за установяване на публично държавно вземане № 23/06/1/0.0.1436/2/01/04/01 от 21.08.2019 г. на директора на ДФ "Земеделие", с който е отказана изцяло одобрената финансова помощ по договор № 23/06/1/0.0.1436 от 18.01.2016 г. на основание чл. 9, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 1 от Наредба № 14 от 28.05.2015 г. и е прекратен договора, на Л. Г. е определено задължение в размер на 24 447, 50 лв., представляващо публично държавно вземане и подлежащо на възстановяване първо плащане по договор 23/06/1/0.0.1436, ведно със законната лихва, считано от 18.09.2018 г. до окончателното й заплащане. Първоинстанционният съд е описал много подробно установената фактическа обстановка свързана с издаването на оспорения акт за публично държавно вземане – сключването на договора за отпускане на безвъзмездна финансова помощ по подмярка 6. 1 "Стартова помощ за млади земеделски стопани" от мярка 6 "Развитие на стопанства и предприятия" от програмата за развитие на селските райони за периода 2014 – 2020 г., извършеното първо плащане, изпращане на уведомително писмо за откриване на производство по издаване на АУПДВ, възраженията на жалбоподателя, фактическите и правните основания на акта. Изложени са мотиви, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, съдържа фактически и правни основания за неговото издаване. Изложени са мотиви, защо издателят на акта притежава правомощия да издаде същия съгласно представените по делото доказателства. След това – на стр. 4 и сл. от решението, административният съд е изложил своите мотиви защо приема, че оспореният акт е издаден и в съответствие с материалния закон. Систематизирани за целите на настоящето изложение, същите могат да бъдат сведени до следното: 1. Възпроизведени са съответните разпоредби от Наредба № 14 от 28.05.2015 г. за прилагане на подмярка 6. 1 "Стартова помощ за млади земеделски стопани" от мярка 6 "Развитие на стопанства и предприятия" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014 – 2020 г., издадена от министъра на земеделието и храните относно понятието "нередност" и начина на определяне на размера на подлежащите на възстановяване суми. 2. Направено е тълкуване на относими правни разпоредби на ЗУСЕСИФ и въпросната наредба относно процесуалния ред за възстановяване на подобни суми и е изграден извод, че законовоустановеният процесуален ред е спазен от издателя на акта, като не се установяват съществени нарушения на административно-производствените правила, даващи основания за самостоятелна отмяна на акта само на това основание. 3. На отделен ред са коментирани разпоредбите на чл. 45, т. 6, чл. 38, ал. 1, т. 1 във връзка с разпоредби на сключения договор за подпомагане, от което е направен извод, че поради неподаване в срок на заявка за извършване на първо плащане жалбоподателят следва да възстанови полученото първо плащане. 4. Решаващият съд е изложил мотиви, че отговорността на жалбоподателя е неоправдано тежка за практически формалното неизпълнение на договорни клаузи, но тази отговорност е предвидена в нормативно действащ акт, поради което същият се е задължил да я спазва. 5. Като неоснователно е определено възражението на задълженото лице за несъответствие на акта с целта на закона и за допуснато нарушение на принципа за съразмерност, установен с чл. 6 АПК.

Направен е краен извод за законосъобразност на оспорения АУПДВ и неоснователност на жалбата.

Решението на Административен съд – София град е правилно и законосъобразно.

В касационната жалба на касатора Л. Г. се правят оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради наличие на всички отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК – допуснато нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Навеждат се доводи, че първоинстанционният съд не е обсъдил фактите и доказателства по делото и възраженията на страната, в резултат на което неправилно е приел, че оспореният акт е издаден в съответствие с материалния закон. Излагат се самостоятелни доводи за нищожност на оспорения акт.

По така направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното:

Направените оплаквания в касационната жалба, свързани с доводите на жалбоподателя за нищожност на оспорения АУПДВ, не могат да бъдат споделени, тъй като същите не намират подкрепа в закона и фактите по делото.

В допълнение на изложеното от първоинстанционния съд относно реда за установяване на публичното държавно вземане следва да бъде посочено следното:

Съгласно § 4, ал. 3 от ДР на ЗУСЕСИФ (ред. ДВ бр. 2/2018 г.) предоставянето на безвъзмездна финансова помощ, както и плащанията, верифицирането или сертифицирането на разходите по ПРСР се извършват при условията и по реда на този закон, доколкото друго не е предвидено в Регламент (ЕС) № 1305/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 г. относно подпомагане на развитието на селските райони от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони (ЕЗФРСР) и за отмяна на Регламент (ЕО) № 1698/2005 на Съвета (ОВ, L 347/487 от 20 декември 2013 г. – "Регламент (ЕС) № 1305/2013 г. ") и Регламент (ЕС) № 1306/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 г. относно финансирането, управлението и мониторинга на общата селскостопанска политика и за отмяна на регламенти (ЕИО) № 352/78, (ЕО) № 165/94, (ЕО) № 2799/98, (ЕО) № 814/2000, (ЕО) № 1290/2005 и (ЕО) № 485/2008 на Съвета (ОВ, L 347/549 от 20 декември 2013 г. – "Регламент (ЕС) № 1306/2013"), в Закона за подпомагане на земеделските производители или в акт по неговото прилагане. От тази разпоредба следва, че по отношение разходите по ПРСР, ЗУСЕСИФ е общ закон и се прилага, доколкото в специалния закон (Регламент (ЕС) № 1305/2013, Регламент (ЕО) 1306/2013 г., ЗПЗП и актовете по прилагането му) не е предвидено друго.

С влизане в сила на ЗИД ЗПЗП (ДВ бр. 2/2018 г.), в чл. 1, т. 7 от ЗПЗП е въведена промяна в предмета на правната му уредба, като е ограничено приложното му поле до мерките от ПРСР 2007 – 2013 и до конкретно изброени мерки и подмерки от ПРСР 2014 – 2020 г. - по чл. 21, параграф 1, букви "а" и "б", чл. 28, 29, 30, 31, 33 и 34 от Регламент (ЕС) № 1305/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 г. относно подпомагане на развитието на селските райони от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони и за отмяна на Регламент (ЕО) № 1698/2005 на Съвета (ОВ, L 347/487 от 20 декември 2013 г.), доколкото в този закон не е предвидено друго за ПРСР 2014 – 2020 г.

В тази връзка в чл. 9б ЗПЗП за ПРСР 2014 – 2020 г. е предвидено, че производствата пред управляващия орган или ДФ "Земеделие" – Разплащателна агенция, се провеждат посредством:

1. Интегрираната система за администриране и контрол по реда на глава трета от ЗПЗП – за мерките и подмерките по чл. 21, параграф 1, букви "а" и "б", чл. 28, 29, 30, 31, 33 и 34 от Регламент (ЕС) № 1305/2013;

1. Информационната система за управление и наблюдение на средствата от ЕСИФ (ИСУН) по реда и при условията на ЗУСЕСИФ – за останалите мерки и подмерки.

В конкретния случай се касае за административно производство по прилагане на подмярка 6. 1. "Стартова помощ за млади земеделски стопани" от мярка 6 "Развитие на стопанства и предприятия" от ПРСР за периода 2014 – 2020, която попада в обхвата на чл. 9б ЗПЗП. Тази подмярка не е сред мерките и подмерките, изчерпателно изброени в чл. 9б, т. 1 ЗПЗП – по чл. 21, параграф 1, букви "а" и "б", чл. 28, 29, 30, 31, 33 и 34 от Регламент (ЕС) № 1305/2013. Касае за подпомагане по мярка по чл. 19 от Регламент (ЕО) № 1305/2013 "Развитие на стопанството и стопанската дейност", която съгласно параграф 1, б. а), i, на същата разпоредба, обхваща помощ при стартиране на млади земеделски стопани. На това основание процесната подмярка 6. 1 "Стартова помощ за млади земеделски стопани", от мярка 6 "Развитие на стопанства и предприятия" се обхваща от разпоредбата на чл. 9б, т. 2 ЗПЗП, но въпреки това административното производство не е по реда на ЗУСЕСИФ. При преценката си за вида на акта и процесуалния ред за неговото издаване следва да се съобрази преходната разпоредба на § 12, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗПЗП (ДВ бр. 2/2018 г.), според която започналите производства по издадените до датата на влизането в сила на този закон наредби по прилагането на мерките от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 – 2013 г. и на мерките и подмерките по чл. 9б, т. 2 от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014 – 2020 г. се довършват по досегашния ред до изтичане на периода на мониторинг.

В случая производството по подпомагане е започнало по Наредба № 14/28.05.2015 г. за прилагане на подмярка 6. 1 "Стартова помощ за млади земеделски стопани" от мярка 6 "Развитие на стопанства и предприятия" от ПРСР 2014 – 2020 г., издадена на основание чл. 9а от ЗПЗП, преди влизане в сила на ЗИД ЗПЗП (ДВ бр. 2/2018). Периодът на мониторинг, в който ползвателят е длъжен да предоставя на Фонда изискваните му данни, документи и/или информация необходими за преценка относно точното изпълнение на неговите договорни и нормативни задължения, както и всички други ангажименти, произтичащи от отпусната помощ, е 5 години, като доколкото производството по сключване на договора за финансово подпомагане е започнало на 21.07.2015 г., когато е подадено заявление за подпомагане с идентификационен № 23/06/1/0.0.1436 по подмярка 6. 1 "Стартова помощ за млади земеделски стопани" от мярка 6 "Развитие на стопанства и предприятия" от ПРСР 2014 – 2020 г., то този период не е изтекъл към момента на образуване на производството по издаване на оспорения АУПДВ, поради което за установяване на публични държавни вземания е приложим досегашният ред по чл. 166, ал. 2 ДОПК, а не редът по ЗУСЕСИФ, към който препраща чл. 9б, т. 2 ЗПЗП (ред. ДВ бр. 2/2018 г.).

Не може да бъде споделено оплакването на касатора, че издаденият акт е нищожен поради това, че определената с него сума за възстановяване не съставлява публично държавно вземане, а частно такова. Нормата на чл. 27, ал. 5 ЗПЗП определя изрично, че вземанията, които възникват въз основа на административен договор или административен акт, са публични държавни вземания и се събират по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Подобно определение се съдържа и в нормата на чл. 162, ал. 2, т. 8 ДОПК.

Направеното възражение за нищожност на оспорения акт поради липса на териториална компетентност на издателя на акта също е неоснователно. От представената по делото Заповед № 05 – РД/286 от 01.02.2017 г. на изпълнителния директор на ДФ"Земеделие" е видно, че със същата на осн. чл. 20а, ал. 2 и 4 ЗПЗП и чл. 11, ал. 2, чл. 44 и л. 45 от Устройствения правилник на Държавен фонд "Земеделие" на директорите на Областните дирекции на ДФ"Земеделие" са делегирани правомощия по издаване на АУПДВ по отношение на ползватели на финансово помощ по под мярка 6. 1 "Стартова помощ за млади земеделски производители". С посочената в акта за УПДВ заповед № 03 – РД/2700 от 24.07.2019 г. /не приложена по делото, но служебно известна на съда с други подобни спорове/ на директора на Областна дирекция София град към ДФ"Земеделие" са делегирани териториални правомощия по отношение на договори, сключени с Областна дирекция София град и Областна дирекция София област.

Предвид на гореизложеното следва да бъдат приети за неоснователни доводите на касатора, че оспореният АУПДВ е нищожен.

Направените в касационната жалба оплаквания, свързани с недопустимост на първоинстанционното решение, обосновани с това, че издаденият акт е следвало да бъде изпратен по подведомственост на горестоящия административен орган, не могат да бъдат споделени. Съгласно чл. 166, ал. 2 АПК, ако в съответния закон не е предвиден ред за установяване на публичното вземане, то се установява по основание и размер с акт за публично вземане, който се издава по реда за издаване на административен акт, предвиден в Административнопроцесуалния кодекс. За разлика от ДОПК в частта му относно ревизионните и приравнените на тях актове, АПК не въвежда задължително административно оспорване по издаваните по него индивидуални административни актове от типа на процесния. При условията на чл. 81, съответно чл. 145 АПК адресата на акта е в правото си да прецени дали да оспори издаденият АУПДВ пред горестоящия административен орган или пред съда. С подаването на жалбата си до Административен съд – София град жалбоподателят е направил ясен избор, че желае спорът да бъде разгледан по съдебен ред. При условията на чл. 145 и сл. АПК след като е сезиран с жалба против издадения АУПД, първоинстанционният съд е длъжен да разгледа същата. В този смисъл постановеното решение е правно допустимо, а възраженията в обратния смисъл са неоснователни.

Не могат да бъдат споделени и оплакванията на касатора, че решението на административния съд е постановено в противоречие с материалния закон. По делото няма спор за факти. Установено е, че от страна на жалбоподателя Л. Г. не е подадено заявление за извършване на второ плащане в срок до 17.09.2018 г., което съставлява неизпълнение на договорно поето задължение съгласно чл. 9, ал. 1, т. 1 от договора, неизпълнението на което е обвързано със санкцията на нормата на чл. 38, ал. 1, т. 1, предл. първо от Наредба № 14/28.05.2015 г., съгласно който ползвателят на помощта няма право да получи второ плащане по чл. 10, т. 2 и дължи връщане на полученото по чл. 10, т. 1 първо плащане по договора за предоставяне на финансова помощ, заедно със законната лихва към него, изчислена за период. Задълженото лице не отрича факта на неподаване на заявление за извършване на второ плащане, но навежда доводи, че това е станало по причини, които носи отговорност Фонда като страна по договора. Излагат се аргументи, че от негова страна е било подадено искане за промяна на мястото на изпълнение на договора, което искане не е било разгледано и обсъдено от Фонда, което съставлява основната причина за неподаване на заявката за извършване на второ плащане.

Направеното оплакване е неоснователно. В разпоредбите на раздел 6 от договора е уредена процедурата по изменение на същия. От доказателствата по делото е видно, че жалбоподателят е подал искане за изменение на договора, свързано с мястото на изпълнение на същия. В определения в чл. 22, ал. 2 от договора месечен срок Фондът не е отговорил на така направеното искане, а в последствие е уведомил ползвателя, че поради наличие на висящо производство по извършване на финансова корекция /различно от процесното, образувано през 2017 г. и неприключило /отказва даването на съгласие. Неизпълнението на задължението на фонда да отговори по направеното искане от страна на ползвателя за изменение на договора не води до отпадане на задълженията на последния за подаване на искане за извършване на второ плащане съгласно чл. 9, ал. 1, т. 1 от договора. Неизпълнението на това задължение може да бъде оправдано само при наличието на някое от обстоятелствата, посочени в чл. 19 от договора – действие на непреодолима сила или извънредни обстоятелства. Въпреки дадената му възможност, жалбоподателят не е представил доказателства за наличие на такива, станали причина за неподаване на заявление за извършване на второ плащане.

Наведеният в касационната жалба довод, свързан с това, че не е изследван въпросът дали бизнес планът е бил изпълнен в срок, което е и предпоставка за подаване на заявката за второ плащане, е несъстоятелен, доколкото наличието на неизпълнение съставлява друго основание за прекратяване на договора и връщане на извършеното първо плащане.

След като е стигнал до извод за законосъобразност на оспорения акт и неоснователност на жалбата, Административен съд – София град е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила.

При този изход на процеса касатора следва да бъде осъден да заплати на ДФ"Земеделие" – София разноски разноски по делото за настоящата съдебна инстанция в размер на 100 лв., съставляващо юрисконсулско възнаграждение.

Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,