Решение № 1093 от 25.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4374/2007 г.
ВКСIV гражданско отделение25.02.2009 г.докладчик Дияна Ценева
Диспозитив
Оставя в сила решение № 111/19.07.2007 г. по гр. д. № 2032/06 г. на Софийския апелативен съд.
Мотиви
Решение № 1093 от 25.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4374/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Дияна Ценева Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "б" ГПК (отм.) във вр. с § 2, ал. 3 ГПК. Образувано е по к. жалба, подадена от Г. И. П. чрез нейния пълномощник адв. А. С., срещу решение № 111/19.07.2007 г. по гр. д. № 2032/06 г. на Софийския апелативен съд. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и нарушение на съществени процесуални правила при преценка на доказателствата по делото. Ответникът С. о. не е взела становище по жалбата. Контролиращата страна ВКП чрез своя представител изразява становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., като взе предвид изложените в касационната жалба доводи във връзка с доказателствата по делото, намира: С обжалваното въззивно решение е оставено в сила решението на Софийски градски съд, I г. о., 5-ти състав, постановено на 1.08.2006 г. по гр. д. № 698/03 г., с което е отхвърлен предявеният от Г. И. В. против С. о. иск по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за сумата 38 400 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от несвоевременно обезщетяване за отчужден недвижим имот, собственост на ищцата. След преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е достигнал до извод, че не е налице бездействие от страна на ответника, а забавянето на процедурата до голяма степен се дължи на поведението на ищцата, която е предявявала различни изисквания за имота, с който да бъде обезщетена. Въззивното решение е обосновано и законосъобразно. От изложените в исковата молба обстоятелства, както и от многобройните уточняващи предмета на делото и задачата на съдебно - счетоводната експертиза молби става ясно, че ищцата претендира обезщетение за имуществени вреди от това, че не е била своевременно обезщетена с жилище, които вреди се съизмерват с месечния пазарен наем за една гарсониера, за времето от 1996 до датата на предявяване на иска - 22.05.2003 г. От фактическа страна по делото е установено, че през 1977 г. е бил отчужден собствен на ищцата недвижим имот, съставляващ имот пл. № 573 в кв. 46 по плана на гр. С., м."Х", за който е определено парично обезщетение, тъй като същата не е била софийски жител. С решение от 14.10.1997 г. по адм. д. № 821/97 г. на Софийски градски съд, потвърдено с решение от 22.12.1998 г. по адм. д. № 972/98 г. на ВАС, отчуждаването е отменено на основание чл. 102, ал. 9, ЗС поради това, че ищцата не е била обезщетена. Тъй като върху отчуждения имот вече е било извършено строителство, препятствуващо реалното му връщане на собственика, с решение на Столичния общински съвет от 30.10.2002 г. е открита нова отчуждителна процедура, проведени са преговори с ищцата и е постигнато споразумение за обезщетение с равностоен недвижим имот. С молба от 14.03.2003 г. ищцата е поискала да бъде обезщетена с имота, представляващ парцел **** - 1203 в кв. 47, м. "О" по плана на гр. С., с което Община се е съгласила, направена е пазарна оценка на отчуждаемия имот и този, с който ще се извърши замяната. Пълномощникът на ищцата е възразил срещу оценката на собствения й имот, както и срещу това същият да бъде заменен с УПИ * 1203 в кв. 47, м. "О", тъй като граничил с неурегулирани имоти и е направил искане да бъде предоставен имот в близост до линия на градския транспорт. При така установените факти по делото въззивният съд е направил обоснован и законосъобразен изводи, че не са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за вреди от бездействие. Правно релевантно е това бездействие, на което противостои задължение да се извърши нещо. За да се прецени бездействието като противоправно, необходимо е преди всичко да се установи какво е дължимото активно поведение. След отмяна на извършеното през 1977 г. отчуждаване е открито друго производство по чл. 21 от ЗОС по принудително отчуждаване на собствения на ищцата недвижим имот, тъй като върху него е било реализирано мероприятието - изградени са жилищен блок и улица. Съгласно чл. 26 ЗОС кметът или упълномощено от него длъжностно лице провеждат преговори със собственика за покупко- продажба на имота, а при отказ - за начина на обезщетяване. В случая от доказателствата по делото се установява, че са водени преговори с ищцата и с протокол от 19.06.2003 г. е постигнато споразумение същата да бъде обезщетена чрез замяна с равностоен недвижим имот м ."О", посочен изрично от нея в молба от 14.03.2003 г. В крайна сметка замяната не е била осъществена, тъй като ищцата чрез своя пълномощник е отказала да получи този имот и е предявила претенции да бъде обезщетена с друг. Следователно не може да се приеме, че забавата за предоставяне на дължимото имотно обезщетение се дължи на неизпълнение на задълженията на ответника, тъй като от негова страна са били извършени предписаните в закона действия. Не намира опора в закона и в доказателствата по делото доводът на касаторката, че срещу отчуждения й недвижим имот е следвало да получи в обезщетение едностайно жилище и поради непредаването му търпи вреди в размер на месечния пазарен наем за исковия период. Следва са се посочи, че разпоредбата на чл. 21 ЗОС в редакцията й преди изменението с ДВ, бр. 101 от 2004 г., при действието на която е открита новата процедура по принудително отчуждаване, е допускала собственикът на отчуждения имот да бъде обезщетен с друг равностоен имот, но не поставя изискване обезщетяването да е със жилище. Съгласно § 1 от ДР на ЗОС "равностойни имоти" по смисъла на глава III, регламентираща принудителното отчуждаване на имоти - частна собственост, за общински нужди, са имоти, приблизително еднакви по местонахождение, вид, големина и цена. От друга страна, при отчуждаването на имота през 1977 г. ищцата на ищцата е определено парично обезщетение. Поради това тя няма основание да претендира вреди от непредаване на жилище. По тези съображения въззивното решение като постановено в отсъствие на въведените с касационната жалба основания по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК следва да бъде оставено в сила. Водим от гореизложеното съдът