Решение № 284 от 19.06.2015 г. на ВКС по н. д. № 591/2015 г.

Решение № 284 от 19.06.2015 г. на ВКС по н. д. № 591/2015 г., II н. о., НК, докладчик съдията Теодора Стамболова С присъда № 379/26.11.14 г., постановена от РС - Варна /ВРС/ по Н. Ч. Х. Д. 1102/14 г., подсъдимата П. С. К. е призната за виновна и осъдена за извършено от нея на 26.09.13 г. престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1, 3 и 4 вр. чл. 146, ал. 1 НК и на основание чл. 78А НК е освободена от наказателна отговорност, като й е наложено административно наказание глоба в размер на 1 000 лв. Призната е за невиновна за извършени в рамките на това престъпление деяния на 25.09.13 г. и 28.10.13 г. НК. К. е осъдена да заплати на конституираната като гражданска ищца И. Г. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 400 лв. за деянието, извършено на 25.09.13 г. В останалата част до пълния претендиран размер от 5 000 лв. искът е отхвърлен като недоказан. Като неоснователни са отхвърлени предявените граждански искове за неимуществени вреди в размер на по 5 000 лв. - за деяния на 26.09.13 г. и 28.10.13 г. По въззивна жалба на подсъдимата в наказателно и гражданско-осъдителната част и по въззивна жалба на частната тъжителка в наказателно- оправдателната и гражданско-отхвърлителната част на присъдата на ВРС е образувано В. Н. Ч. Х. Д. 1627/14 г. по описа на ОС - Варна /ВОС/. След проведено допълнително въззивно съдебно следствие, с присъда № 20/19.02.15 г., постановена по посоченото дело от посочения съд, съдебният акт на ВРС е отменен в наказателно-осъдителната част и подсъдимата К. е оправдана изцяло. Първоинстанционната присъда е отменена и в гражданско-осъдителната част, а е потвърдена в наказателно-оправдателната и в гражданско-отхвърлителната част. Срещу съдебния акт на втората инстанция е постъпила касационна жалба от частната тъжителка чрез нейния повереник, в която са упоменати основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Иска се отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на ВОС. Постъпило е и допълнение към касационната жалба, в което са изложени аргументи в подкрепа на посочените основания. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателката, редовно призована, не се явява, нито изпраща упълномощен представител. От нейно име е постъпила писмена защита, чието съдържание изцяло е насочено към разглеждане на фактологията по инкриминираната в тъжбата престъпна деятелност. Подсъдимата сама и чрез своя защитник моли присъдата на ВОС да бъде оставена в сила. Настоява се за присъждане на направените в хода на производството разноски. Представителят на ВКП счита, че присъдата на ВОС е правилна и законосъобразна. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и допълнението към нея, както и отразените в тях аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл. 347 и сл. НПК, намира за установено следното: Преди да вземе отношение по съществото на оплакванията по начина, по който е възможно да бъдат разглеждани от върховна съдебна инстанция по наказателни дела, този съд се счита задължен да обърне внимание на няколко проблема. На първо място, няма съмнение, че както е обрисувана престъпната деятелност на К. в частната тъжба - три деяния, които според Г. се субсумират под престъплението "обида", извършени на 25.09.13 г., 26.09.13 г. и 28.10.13 г., се удовлетворяват изискванията на чл. 26, ал. 1 НК за продължавана престъпна дейност. Макар и претенция за наличие на такава да не фигурира в частната тъжба, продължаваното престъпление е маркирано в диспозитива на първоинстанционния съдебен акт и при неговото възпроизвеждане от втората инстанция в мотивите към постановената от нея присъда. Повече разяснения липсват, но и тази ситуация предпоставя въпроса за пределите на проверка на ВКС, предвид потвърждаване на присъдата на ВРС в наказателно-оправдателната част и за отхвърлените граждански искове: един в определена част поради недоказаност /макар и в диспозитива на първоинстанционната присъда да е изписано, че става дума за деяние на 25.09.13 г., наказателно-осъдителната част на същия и мотивите установяват, че става дума за дата 26.09.13 г., както е приел и ВОС/, други - изцяло поради неоснователност. Предвид споменатото вече обстоятелство, че вменената престъпна деятелност по частната тъжба по правило се явява продължавана такава с присъствието на всички предпоставки на чл. 26, ал. 1 НК, а и частната тъжителка е атакувала присъдата на ВРС в наказателно-оправдателната част пред въззивната инстанция, този съд намира, че по силата на чл. 346, т. 2 НПК следва да се произнася по касационната жалба в рамките на визирания в самата тъжба обем на противоправната дейност. На второ място, видно от самата жалба, тя не съдържа никакви доводи по лансираните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Казаното е естествено, предвид изготвянето на мотивите на ВОС при прилагане на изискванията на чл. 317 вр. чл. 308 НПК. Именно затова допълнението към касационната жалба, представено по реда на чл. 351, ал. 3 НПК, се явява от изключителна важност, доколкото в него следва да бъде развита подробно аргументацията в подкрепа на релевираните касационни основания. Огромната част от допълнението към процесната касационна жалба обаче, а изцяло писмената защита, депозирана преди откритото съдебно заседание, съдържат пресъздаване на фактологията, както според частната тъжителка и нейният повереник трябва да бъде приета. Което не било сторено от ВОС. Иначе казано, атакува се преценката на въззивния съд по отношение на достоверност на събраните доказателствени материали, а не по отношение на тяхната годност. Това представлява оплакване за необоснованост. Необосноваността не е касационно основание, защото е относима към съд по фактите, а не към съд по правото, какъвто е ВКС при неприсъствие на предпоставките на чл. 354, ал. 5, изр. 2 НПК /както е в процесния случай/. Ето защо тази инстанция няма да се занимава с възражения, свързани с изискване за възприемане на определена фактология по инкриминираната престъпна дейност. По същество погледната, жалбата е неоснователна. Първият довод, който следва да бъде обсъден, е този, че липсват мотиви на ВОС относно невъзприемане на претенциите по въззивната жалба на Г. в наказателно-оправдателната част /и респективно гражданско- отхвърлителната поради неоснователност на исковете/ на присъдата на ВРС. По този начин се ангажира наличие на абсолютно процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2,пр. 1 вр. ал. 1, т. 2 НПК, задължително водещо до отмяна на атакувания съдебен акт. Отразеното възражение е несъстоятелно. Касаторката и нейният повереник считат твърде стеснено, че мотивите на въззивния съд досежно потвърждаване на първоинстанционната присъда в определена част, се съдържат единствено в изложението, озаглавено "По жалбата на частния тъжител", което е кратко. Но прочитът на атакувания съдебен акт дава повод да се заключи, че второстепенният съдебен състав е обмислял доказателствения материал и в потвърдителната част, споделяйки в изключителна степен преценката на ВРС, която е ясно и пространно разисквана. В тази връзка е извел и фактически обстоятелства по двете деяния, за които К. е била оправдана при първоинстанционното разглеждане на делото. Ето защо не може да се говори за неналичие на дължими мотиви в присъдата на ВОС. Следващият довод, който е възможно да бъде обсъждан, е свързан с претендирано процесуално нарушение, допуснато от въззивната инстанция, касателно свидетеля И. И. Това, разбира се, не може да стане в контекста на изказа по директно оспорване на кредитирането на показанията на посочения свидетел. Преценката дали един свидетел е кредибилен или не, е суверенна за всеки решаващ съд, стига мотивно да е ясно защо. Все пак обаче в случая се атакуват различни по съдържание показания, дадени от И., пред ВРС и ВОС, което би могло да бъде обмисляно на плоскостта на възражение за процедурен порок в оценъчната съдебна дейност. Свидетелят И. И. е разпитан първоначално в съдебно заседание на 6.10.14 г. пред първостепенния съдебен състав и е отговарял твърде общо, доколкото по този начин са му били поставяни въпроси от страните. В съдебно заседание на 19.02.15 г. ВОС е провел допълнително въззивно съдебно следствие, допускайки по искане на подсъдимата до разпит И. И., но за депозиране на показания по обстоятелства, за които не е свидетелствал пред ВРС. Така е и станало, като конкретиката в изявленията на този свидетел е била обяснена с начина на провеждане на разпита му в светлината на задаваните въпроси. В този смисъл ВКС не съзира процедурен недъг, допуснат от ВОС, нито при допускане на свидетеля до нов разпит, нито при обмисляне на съобщените от него факти. Най-накрая, в съответствие с казаното, не може да се изведе заключение, че атакуваната присъда страда от материална незаконосъобразност поради оправдаване на К., какъвто довод се извлича от касационната жалба, предвид оплакването за нарушение на материалния закон - чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Процесуално правилният подход при допускане, събиране, проверка и анализ на доказателствения материал от страна на въззивния съд, основан и на приетото от ВРС, основателно е довел до извод за безадресно изречени от подсъдимата изявления, възприети от частната тъжителка като отправени лично до нея и оценени отново лично от нея като обида. Въззивният съд е изложил съображения по приложението на материалното право, с които ВКС се солидаризира изцяло и не намира за нужно да ги повтаря. Предвид изложеното, присъдата на ВОС следва да бъде оставена в сила, а И. Г. - осъдена да заплати на подсъдимата направените пред тази инстанция разноски за адвокатско възнаграждение на ангажирания защитник, в размер на 400 лв. Ето защо и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение