Решение № 16321 от 2.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 11370/2019 г.

Решение № 16321 от 2.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 11370/2019 г., VII о., докладчик съдията Мирослава Георгиева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба подадена от А. Камал, лице без установено гражданство от района на Газа, срещу решение № 4812 от 9.07.2019 г. постановено по адм. дело № 6627 по описа за 2019 г. на Административен съд София-град (АССГ). Касационният жалбоподател, чрез процесуалния си представител счита, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че оспорената заповед не обслужва предвидената от закона цел, тъй като чужденецът има действаща забрана за напускане на страната, следователно заповедта за извеждане от страната не може да бъде изпълнена. Счита, че в производството пред първоинстанционния съд, не е оборена презумпцията за липса на разумна възможност за връщане в страната по произход. Излага, че по свой почин съдът е обсъдил една от хипотезите визирани в чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, без същата да е конкретно посочена от административния орган като основание за издаване на акта. Предвид изложеното прави искане решението да бъде отменено. Претендира разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът – Директорът на дирекция "Миграция" при Министерство на вътрешните работи (МВР), чрез процесуален представител изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. С обжалваното решение съставът на АССГ е отхвърлил жалбата на А. Камал, лице без установено гражданство от района на Газа, срещу заповед рег. № 5364 з-1049 от 28.05.2019 г. издадена от директора на дирекция "Миграция" – МВР, с която на основание чл. 44, ал. 6, ал. 8 и ал. 10 от ЗЧРБ на чужденецът е наложена принудителна административна мярка "принудително настаняване в Специален дом за временно настаняване на чужденци" до отпадане на пречките за изпълнение на наложената спрямо него принудителна административна мярка "принудително отвеждане до границата на република България", но за не повече от шест месеца. За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че оспорената пред него заповед е издадена от компетентен орган, в надлежна форма, при спазване на процесуалните правила, правилно приложение на материалното право и в съответствие с целта на закона. Решението е правилно. Правилен е направеният от първоинстанционния съд извод, че оспореният административен акт е постановен в съответствие с изискванията за законосъобразност по чл. 146 от АПК. Касационната инстанция споделя извода на първоинстанционния съд за валидност на обжалваната заповед, като издадена от компетентен орган, във валидна писмена форма, както и изводите на съда относно мотивиране на акта с приложенията в административната преписка. Необосновани са оплакванията изложени в касационната жалба, че оспорената заповед не обслужва предвидената от закона цел, тъй като чужденецът има действаща забрана за напускане на страната, съответно заповедта за извеждане от страната не може да бъде изпълнена. Съгласно разпоредбата на чл. 43, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ забраната за напускане на Република България се налага на чужденец, който е осъден с влязла в сила присъда и не е изтърпял наложеното наказание лишаване от свобода. В процесния случай наказанието е изтърпяно и чужденецът е освободен на 29.05.2019 г., следователно не е налице визираната от касатора пречка, по отношение изпълнението на наложената му ПАМ "принудително отвеждане до границата на република България". Законовите предпоставки, при които административният орган може да издаде заповед за принудително настаняване в СДВНЧ са: - заповед за наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2 и 3 от ЗЧРБ и кумулативното наличие на някое от посочените обстоятелства: - чужденецът да е с неустановена самоличност, - да възпрепятства изпълнението на заповедта, или - да е налице опасност от укриване. Мярката по чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ има обезпечителен характер. Същата следва да обезпечи изпълнението на предходна мярка за принудително отвеждане на лицето на границата на Република България. Правилно административният съд е приел, че в настоящия случай е налице издадена Заповед № 0 Ч-67/16.01.2013 г. на зам. началник на ГПУ-Свиленград, с която на А. Камал е наложена принудителна административна мярка "принудителното отвеждане на лицето до границата на Република България", изпълнението на която процесната заповед обезпечава. Административният орган мотивира необходимостта от настаняването на лицето в СДВНЧ, със съществуващата реална опасност същото да се укрие. В този смисъл необосновано е оплакването на касатора, че в административния акт не е посочено конкретното правно основание за налагане на мярката. В предложение № 5364 р-10013/28.05.2019 г., което е приобщено към административния акт е посочено, че единствено настаняването в СДВНЧ дава възможност чужденецът да бъде локализиран на територията на страната. Взет е предвид и факта, че лицето е осъдено за извършено умишлено престъпление на територията на република България по чл. 280, ал. 2, т. 1, т. 3 и т. 4 НК – преминаване през границата без разрешение. Касационната инстанция приема изводите на първоинстанционния съд, че от събраните по делото доказателства се установява по категоричен начин качеството на лицето на чужденец, спрямо който може да се наложи процесната мярка. В съответствие с фактическите обстоятелства и релевантната нормативна уредба съдът е направил обоснован извод за законосъобразност на процесната заповед. Според дефинитивната норма на § 1, т. 4в от ДР на ЗЧРБ "опасност да се укрие чужденец, спрямо когото е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, т. 2 и 3" е налице, когато с оглед на фактическите данни може да се направи обосновано предположение, че същото лице ще се опита да се отклони от изпълнението на наложената мярка. По правната си природа принудителното настаняване в СДВНЧ следва да се квалифицира като мярка по обезпечаване на изпълнението на отвеждането. С оглед характера и предназначението й, същата следва да се прилага само тогава, когато не могат да се приложат ефективно други достатъчни, но по-леки принудителни мерки и са налице конкретни данни за реална опасност лицето да осуети изпълнението на ПАМ. В тази насока първоинстанционният съд е изложил подробни съображения, които се споделят от касационната инстанция и не следва да се повтарят. Целта, която преследва обезпечителната мярка е да се организира и осигури изпълнението, когато съществува непосредствена опасност чужденецът да се укрие или да възпрепятства по друг начин изпълнението на наложена му ПАМ. В случая посочените критерии, обуславящи настаняване в СДВНЧ, са налице. Правилен е изводът на съда, че са изпълнени изискванията на чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ за постановяване на оспорения административен акт, а именно - наложена на чужденеца ПАМ по чл. 39а, т. 2 с. з. ( Доп. - ДВ, бр. 70 от 2013 г.) и съществуваща реална опасност от укриването му. Ето защо следва да се приеме, че правомощията на административния орган при преценката му за необходимостта от принудителното настаняване на чуждия гражданин в СДВНЧ за постигането на легитимна цел – отвеждане до границата, са упражнени законосъобразно. Данните по делото сочат на обосновано предположение, че лицето ще се опита да се отклони от изпълнението на наложената мярка. Правилен е изводът на първоинстанционния съд в насока, че чужденецът е бил обявен за общодържавно издирване с телеграма от 21.08.2017 г. на ГДНП-МВР, направил е опит за нелегално напускане на България с цел мигриране в западна Европа и е осъждан за извършено престъпление от общ характер по чл. 280, ал. 2, т. 1, т. 3 и т. 4 НК – преминаване през границата без разрешение – обстоятелства, които мотивират извод за основателна вероятност чужденецът да се укрие, респективно да възпрепятства или да осуети изпълнението на ПАМ, въпреки попълнената декларация за доброволно връщане. По отношение на ефективността на по-леките мерки, правилна е преценката на съда досежно липсата на безспорни и категорични доказателства, които да доказват ефективността на същите. Обосновано административният съд е приел, че не са налице доказателства, обосноваващи липсата на разумна възможност за извеждане на чужденеца по правни или други съображения и следователно чл. 15, пар. 4 от Директива 2008/115/ЕО не може да намери приложение. Наред с това по отношение на А. Камал не могат да бъдат наложени други достатъчно ефективни, но по-леки мерки. Предвид гореизложеното, касационната инстанция приема, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, на ответника се дължат разноски по делото в размер на 100 /сто/ лева юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение,